- Страдащите от това заболяване са изложени на по-висок риск от развитие на апатия
- Социалната изолация влияе негативно и на другите болести на мозъка като алцхаймер и различните форми на деменция
Изследователи са открили връзка между самотата и болестта на Паркинсон. Техните открития са представени в проучване, публикувано в медицинското списание JAMA Neurology.
Учените са изследвали здравните показатели на повече от 491 хил. участници в продължение на 15 години. Периодично доброволците били питани дали често се чувстват самотни, като трябвало да отговорят с “да” или “не”.
Приблизително 18% (91 186 души) посочили, че се чувстват самотни. Тези, които съобщават за самота, са малко по-млади, по-вероятно е да са жени, да разполагат с по-малко средства, по-малко вероятно е да имат висше образование, да са изложени на повече рискове за здравето като пушене и липса на физическа активност и да са с по-лошо общо и психическо състояние.
По време на 15-годишното изследване 2822 души са развили болестта на Паркинсон
Учените използвали резултатите, за да установят връзката между социалната изолация и дегенеративното заболяване.
Те отбелязват, че тяхното проучване дава все повече доказателства, че самотата оказва съществено влияние върху здравето, както и на другите болести на мозъка като алцхаймер и различните форми на деменция.
“Чувството, че сме самотни, е често срещано при болестта на Паркинсон. То може да е резултат от физическите и психологическите ограничения, на които тя ни подлага”, казва д-р Андрю Фейгин, изпълнителен директор на Института за болестта на Паркинсон и двигателните нарушения “Марлен и Паоло Фреско”, който не е участвал в проучването.
“Освен това самотата може да причини депресия, която да доведе до самоизолация, липса на мотивация, по-малка активност и потенциално по-малко упражнения - все поведения, които могат да окажат отрицателно въздействие върху заболяването.
Това проучване предполага, че дистанцирането всъщност може да предшества диагностицирането на паркинсон
при някои пациенти и да увеличава риска от неговото развитие при хора, които все още не са го развили”, добавя той.
Превенцията на самотата не означава намаляване на риска от развитие на Паркинсон, твърдят критиците на новото изследване.
“Основната констатация е, че участниците, които са били по-самотни в началото на проучването, са били по-склонни да развият паркинсон. Това заключение е много интересно, но не е напълно вярно”, казва д-р Пиетро Мацони от Държавния университет в Охайо.
Според него има две неща, които трябва да имаме предвид, когато обсъждаме самотата и паркинсон. Първото е, че болестта започва да се проявява 15 до 20 години преди да бъде диагностицирана.
Следователно, остава неизяснен въпросът дали самотата наистина я причинява. Ако сме започнали да се чувстваме самотни след началото на необратимите изменения в мозъка ни, тогава това не би могло да бъде фактор или да увеличи риска от развитие на паркинсон.
Второто нещо е, че причините за болестта на Паркинсон са многофакторни
Статистическият анализ, който е в основата на новото проучване, има недостатък. Авторите отчитат дълъг списък от съпътстващи причинители като генетични предразположения и физическа активност, които биха могли да объркат резултатите.
Методът за “отчитане” или “изключване” на тези съпътстващи елементи изисква предположения, които са трудни за доказване. Като се има предвид колко много от тях могат потенциално да увеличат риска от паркинсон, всяко заключение, което се основава на изключването им, трябва да се приема поне с известен скептицизъм, смята д-р Мацони.
Паркинсон е заболяване, което може да възпрепятства общуването с други хора.
“Лицата, страдащи от това заболяване, са изложени на по-висок риск от развитие на апатия, но аз не вярвам, че определението е правилно”, казва д-р Мелита Петросян от Тихоокеанския институт за двигателни заболявания в Калифорния.
“Въпреки че тя е често срещана при хората с паркинсон, пандемията влоши положението. Пациентите привикнаха със самотата и да си седят вкъщи, което им отнема още повече от мотивацията да стават, да излизат и да се движат, което влошава симптомите им”, добавя тя.
Знаем с увереност, че социалните взаимоотношения играят важна роля за общото състояние
и комфорта на пациенти с най-различни хронични заболявания”, казва д-р Лора Боксли, клиничен невропсихолог от Държавния университет в Охайо.
“Мястото, където живеем, с кого и как прекарваме времето си са все променливи, които доказано оказват влияние върху развитието на лечебния процес и резултатите от него”, добавя тя.
