- Разказ за 3-годишния Филип, който е различен
- У нас много родители си затварят очите, че детето им е по-особено. Смятат го за нещо срамно и недостойно
- Психолозите предупреждават - колкото по-рано се обърнете към специалист, толкова шансовете да помогнете са по-големи
Когато си едва на три и не можеш, а и не искаш да говориш. Никой не те разбира. А ти нямаш желание да получиш прегръдка и да дадеш усмивка. Но и това не ти пречи. Животът ти харесва и такъв. Но... само докато си на три. Защото с всяка изминала година тежестта на социалните закони ще те натиска все по-силно и по-силно. Ще се окаже, че няма как да не ходиш на училище. Ще се окаже, че един ден майка ти не е до теб и ти САМ трябва да си купиш шише вода, да речем. И тогава подреденият ти свят ще започне да се срива, а ти да се чувстваш все по-нещастен. И всичко това само защото си един от онези, в чиито медицински картони е записана диагнозата аутизъм.
И не, никой не е виновен. И не - това не те прави недъгав, просто показва, че си различен и много, много специален.
Диагнозата се появява късно
- в средата на ХХ век
Теориите на какво се дължи са много. Единственото категорично в мненията на специалистите е, че първите симптоми се проявяват веднага след раждането и колкото по-рано родителите потърсят помощ, толкова по-голям е шансът детето им да бъде “преведено за ръка” през иначе трънливия път на различните.
Аутизмът засяга приблизително 1 на 54 деца, по последни изследвания даже 1 на 44 деца. Повече от четири пъти повече момчета получават диагноза в сравнение с момичета. Болестта ощетява функционирането на мозъка в четири области - в говора, общуването, сетивните системи и поведението. Психолозите описват четири подформи на заболяването - синдром на Рет, дезинтегративно разстройство на развитието, синдром на Аспергер и тежък аутизъм. И четирите се проявяват още в най-ранна възраст - в първата година след раждането. Повечето случаи обаче се диагностицират при деца на възраст от 3 до 10 години. Независимо от подвида
голямата част от засегнатите деца са с добре изявени когнитивни способности и повишена интелигентност
Когато за болестта започва да се говори, се появява и теорията, че тези деца са отгледани в “емоционални хладилници”, във враждебно обкръжение, в което липсва обич. Днес специалистите допълват възможните причини - варират от състоянието на майката по време на бременността до липсата на определени минерали и витамини. И дават примери. Ако майката е под силен емоционален стрес, за да се справи със ситуацията, тя мобилизира силите си в посока на конкретния проблем и така лишава нероденото си дете.
Ранните признаци на разстройство от аутистичния спектър като цяло могат да се появят рано в живота. Забавянето на оценката на развитието може да причини по-късна диагноза.
Тези признаци включват лошо координирани двигателни умения, водещи до тромавост или неловкост. Основната разлика между синдрома на Аспергер и другите форми на аутизъм е
наличието на силни вербални и
интелектуални умения
Американският психолог д-р Бруно Бетелхайм смята, че едно дете става аутист, защото не може да понася своето враждебно обкръжение, в което липсва обич.
Друг американски учен - д-р Бернард Римланд обвинява за разстройството замърсяванията на околната среда, антибиотиците и ваксините. В крайна сметка какви са конкретните причини за аутизма, остава въпрос, нерешен от науката.
А болестта става популярна след появата
на емблематичния филм “Рейнмен”
Ким Пик - това е прототипът на героя на Дъстин Хофман. Истински гений, чийто мозък е изключително хранилище за информация. Наизустил 10 000 книги, капацитет в 15 различни научни области. И всичко това благодарение на уникалната си фотографска и слухова памет. Всъщност Ким Пик страда от синдром на Аспергер. Това е един от подтиповете на аутизма. Точно такива са още десетки светли мозъци - Айнщайн, Моцарт, Микеланджело, Стив Джобс, Илън Мъск, Грета Тунберг.
Но за да станат имената им световноизвестни, техните специални дарби са били развити. А това не става без помощ. От родителите и от специалисти. И в подкрепа още една история - на първия човек, официално диагностициран с аутизъм.
Родителите на Доналд Триплет забелязват, че още от дете проявява незаинтересованост към външния свят и не желае да играе с други деца.
Така се озовава при детския психиатър Лео Канер. И получава помощ. Триплет завършва гимназия и университет. А до него неотлъчно е майка му, която му показва как да се впише в заобикалящия го свят. Мъжът е известен със своите умствени способности. Безпогрешно назовава ноти, изсвирени на пиано. Светкавично умножава сложни числа наум. Родителите му отказват той да бъде приет в специална институция, а жителите на родния му град го приемат не като различен, а като много специален.
И от тези вдъхновяващи истории се прехвърляме рязко в нашата, българската действителност. Където за диагнозата се знае изключително малко. А липсата на информация е пречка пред голяма част от родителите да потърсят помощ навреме.
Отделно, много от тях предпочитат да си затворят очите пред това, че детето им е по-особено. Смятат го за нещо срамно и недостойно. Психолозите предупреждават - колкото по-рано се обърнете към специалист, толкова по-големи са шансовете ви да помогнете.
Признаците, за които трябва да внимаваме, не са много. Най-важният - зрителният контакт.
- Търси ли вашето дете погледа ви?
- Имитира ли изражението и усмивката ви?
- Смее ли се? И това още докато е пеленаче.
По-късно се проявяват и други от симптомите.
- Трудно говори и трудно разбира какво му се говори.
- Избягва връстниците си.
- Трудно научава нови неща.
Ако родителите реагират адекватно, психолозите започват интензивна работа. И колкото по-рано, толкова по-добре, обяснява психологът д-р Зорница Маркова. Тя самата работи с такива деца и се гордее с постигнатото.
Обяснява - най-трудното е да прекрачиш бариерата и да ги накараш да ти се доверят, да не виждат в теб враг. Следва интензивна работа - речта, финната моторика, изпълняването на прости команди.
В кабинета се срещаме с тригодишния Филип. Преди да започне да идва при нея, не е говорел, не се е усмихвал. Сега вече почти не се различава от връстниците си.
Усмихнат, готов да приеме закачки, да ти каже на колко години е, дори да те почерпи с пуканки. Филип и децата като него, обяснява д-р Маркова, могат да се впишат в средата на връстниците си.
Те не са увредени, просто
мозъците им работят по различен начин
Не трябва да бъдат изолирани, имат нужда от социални контакти. За съжаление, на родна почва възможностите за комплексно обслужване на деца с тези проблеми са изключително малко. Липсват достатъчно специалисти, детски психиатри, логопеди. Държавните центрове са малко и само в големите градове. И върху всичкото това нямане се надгражда и отношението на обществото.
Често детските градини отказват да приемат такива деца. В класната стая ситуацията става още по-тежка. Не достигат ресурсни учители. Освен това връстниците нерядко отхвърлят подобни деца. Същото правят и родителите им. Смятат, че общуването с различни е нещо, от което трябва да се пазиш. Като от заразна болест.
Вероятно, през усмивка казва д-р Маркова, ако родителите на децата от класа разберат, че на съседния чин седи един малък Айнщайн, отношението им би се променило.
