Илияна Йотова говори пред 300 лекари на конференция на Българския лекарски съюз, чиято тема беше “Лекарските грешки и правилата за добра медицинска и клинична практика”.
Вицепрезидентът, чийто съпруг е известният хирург проф. Андрей Йотов, бе аплодирана дълго. Според медиците за първи път някой от властта говори за техните проблеми не формално, а искрено и с познание.
Затова и със съкращения предлагаме позицията на вицепрезидентката, която анализира дали лекарите са спасители, или жертви.
И най-подготвеният след операция или рутинен преглед се пита: А ако греша?! Но защо обществото е така изострено, преди това да се докаже или отхвърли.
Дискусията “Лекарската грешка и правила за добра медицинска и клинична практика” е важна за обществото ни и отваря голямата тема за доверието между лекари и пациенти. Обикновено тя се повдига от пациентските организации и е похвално, че фокус върху нея поставя Българският лекарски съюз, в който са събрани специалисти и експерти, които знаят много повече за природата на лекарските грешки, за причините, за тънките и понякога
невидими разлики между грешката и неуспеха при лечението на конкретен случай.
В България статистика не се води, но случаите никак не са малко. Това е проблем, на който започва да обръща сериозно внимание и Европейският съюз. Модерните държави систематизират и анализират причините за лекарските грешки и как да бъдат избегнати. Създават и законова уредба. В ЕС съществува система за европейско отчитане на медицинските грешки от 2001 г., която се прилага и в българското законодателство.
В нашата страна обаче няма регистър от доказани грешки. За съжаление, това е демонстрация на все още битуващото разбиране, че
грешките са персонални, срамни, наказуеми и недопустими,
което ни лишава от ценната възможност да се поучим от тях, да ги обсъдим открито и да предприемем стъпки дали чрез обучение, алгоритми на поведение или протоколи това нещастие да не се случи.
Винаги говорим за лекарската грешка от гледна точка на пациента, но забравяме да говорим за това как лекарят, екипът, лечебното заведение преживяват това събитие и как то се отразява на професионалното и емоционално състояние на медицинския екип.
Лекарите – спасители, или лекарите – жертви?
Отговорът е част от разбирането на сложния възел, който всеки път се завързва около конкретен казус, когато лечението е неуспешно.
Неслучайно е сравнението с т.нар. Драматичен триъгълник на Карпман - условно наречени Спасители, Жертви, Агресори - роли, които се заемат в един емоционален конфликт, неизбежно настъпил в такава ситуация. Коя е ролята на лекарите и могат ли да я сменят?
Непрекъснатото инжектиране с нови нормативни текстове, административни, икономически и финансови правила смениха чувствително алхимията и усещането за лечението през последните 50 години. Заслужава си, задължително е в отношенията лекар-пациент да включим и институциите.
Вярно, че сме свикнали да обясняваме неуспехите с решенията на политиците. Но и тук трябва да признаем, че много повече говорим за реформи, отколкото те се случват, а дали и те са винаги необходими?!
Не е ли това говорене опит за систематично потулване на истинските проблеми, свързани с недостига на средства, недобрата система на финансиране, нарастващите нужди от лечение, непрекъснатото увеличение на цените на лекарствата?!
Качеството на медицината зависи много от политическите решения. Не са редки и
изкушенията да се държат лекарските съсловия в политическа зависимост заради големия авторитет
на съсловието и влиянието, което имат върху българските граждани.
Казвам това, защото немалка част от грешките или неуспехите в лечението се дължат и на грешната законодателна и нормативна уредба – от обучението и подготовката на лекарите до техния статут и авторитет в обществото.
Безспорна е ролята на другата страна в този триъгълник и това са пациентите. Каквото и да е впечатлението, каквито и да са отношенията - пациентите обичат своите лекари. Да, те често се чувстват в ролята на жертвите. Склонни са неуредиците в здравната система да прехвърлят като вина на конкретния специалист.
Неслучайно се говори за “медицински пустини”, в които има остър недостиг на лични лекари, на труднодостъпни райони, в които няма специалисти и аптеки. Естествено е хората да се чувстват жертви, изоставени, безпомощни, особено когато става дума за най-ценното – здравето.
Лекарската професия изначално предполага интелект, достойнство, емпатия и аристократизъм. Лекарят по презумпция е добронамерен и само истински добрите хора стават най-добрите лекари. Задаваме ли си въпроса, който всеки лекар отправя към себе си, дори и най-подготвеният, с най-дълга практика и академичен стаж: А ако греша? - след поставянето на тежка диагноза, след трудна операция или рутинен преглед, когато бързаме да съдим? Не е ли този въпрос онази опрощаваща истина, че лекарите също са хора. Че и те понякога се съмняват. И защо обществото е толкова изострено именно към тях, преди дори евентуалната допусната грешка да бъде доказана?!
Ако в другите професии този въпрос носи човешкия белег на съмнението, присъщ на мислещите хора, за лекарите това е онзи миг на осъзнаване, че бялата престилка не е основание за опрощаване. Напротив. И това изостря многократно тяхната отговорност и чувствителност при взимането на всяко професионално решение.
Ролята на спасители не трябва да се губи никога.
Но нашето разбиране за работата на лекарите трябва да се промени. Защото освен политиците немалко псевдоексперти взимат важни решения в областта на медицината. И те са повлияни от мощни лобисти, имат своето лоби. За съжаление, лекарите нямат лобистка мрежа. Те трябва да бъдат чути, а не да им се пречи да си вършат работата.
И тук е огромна, базисна ролята на медиите. Дори когато са реабилитирани, когато се доказва, че не става дума за злоупотреба, за грешка, не бива да превръщаме лекарите в жертви. Те не го заслужават. Те са спасители, а нашата работа е да ги пазим и уважаваме.
