НАЙДЕН ТОДОРОВ в предизвикателството на Българската асоциация на спортните журналисти "Моят любим спортен момент".
Дълъг път. Отвсякъде зеленина, сякаш радостно флиртуваща със случайно промъкналите се сред пухкавите бели облаци слънчеви лъчи след дълги дни в компанията на най-често наминаващия познат - дъжда.
Млад коняр си купува сандвич от каравана, изникнала на средата на нищото. Идилията на чистия път нарушава лъскав автомобил, появил се по-загадъчно и от самата крайпътна каравана. Прозорецът се спуска...
Всичко щеше да е толкова обикновено и незначително – може би заблудил се шофьор щеше да попита за верния път? Щеше, ако от шофьорското място не се усмихваше не обикновен дружелюбен чичко, а човекът, знаещ най-добре от всички пътя напред – сър Алекс Фергюсън.
Наистина ли сър Алекс щеше да си вземе сандвич преди да вземе Димитър Бербатов в „Манчестър Юнайтед“?
***
19 август 2008 г. Рожденият ден на майка ми. Получих информация, че голямата сделка между „Тотнъм“ и „Манчестър Юнайтед“ за продажбата на Димитър Бербатов ще се състои. Исках да съм близо. Трябваше да съм близо. По-голямо събитие за български спортен журналист в тези дни нямаше как да съществува. Аз нямаше да съществувам в мир със себе си, ако не бях тръгнал...
На 20 август Бербатов беше в град Зеница в Босна и Херцеговина, където вкара двата гола за 2:1 за България срещу домакините в последна контрола преди старта на световните квалификации. Моите зеници бяха разширени – възможността да съм по времето и на мястото на осъществяването на най-големия трансфер в историята на българския футбол явно бе ангажирала цялото ми внимание. Може би имаше и превъзбуда – като да съм вкарал два гола на финал на световно. А всъщност просто си бях купил самолетен билет и резервирал хотел в Манчестър. Е, имах и информацията, че най-големият трансфер е почти опечен.
Още преди да потегля за Острова, знаех от колега от Manchester Evening News и за шанса да вляза в дома на актуалния шампион на Европа и Англия, и за възможността да попитам каквото ме вълнува може би най-великия футболен мениджър в историята.
22 август, петък. В 10,30 часа „Манчестър Юнайтед“ имаше открита тренировка на базата в Карингтън. Щеше да има и пресконференция на Алекс Фергюсън. Почти не спах. Бях проучил и избрал пътуване до Карингтън, включващо смяна на три автобуса плюс тонизираща разходка. В идеалния вариант трябваше да прекарам общо около 70 минути в трите рейса. Но нито бях на „свой терен“, нито вярвам, че идеални сценарии съществуват. И малко след 7 часа изхвърчах от хотела... В близост до „Олд Трафорд“, единственото ми вече познато място в Манчестър, намерих спирката за автобус 255 – последната фаза от малкото пътешествие до базата на големите. Застанал нервно до шофьора, зададох първия си важен въпрос за деня: „Бихте ли ми казали къде трябва да сляза за тренировъчния център на „Манчестър Юнайтед“? Човекът, отговарял кой знае колко пъти на това питане от развълнуван пътник, се усмихна: „Седнете спокойно. Има време. Ще ви кажа, когато наближим.“ Гледах през прозореца и започнах да си записвам ключови места, както Хензел ръсел трохи по пътя из гората, за да могат да намерят обратния път с Гретел – исках да го знам, вече мечтаех и да се връщам до мястото, на което още не бях стигнал. Old Trafford Cricket Ground, Stretford, Urmston, Flixton... Струваше ми се, че по-скоро се отдалечавам, отколкото да доближавам целта. Спокойствието и радостта дойдоха от усмихнатия глас на шофьора: „Като завием на кръстовището, трябва да слезеш на първата спирка на Manchester Road. Но виждаш ли продължението на пътя пред нас? Трябва да се върнеш на него. Това е твоят път. Вървиш само напред и ще стигнеш до базата на „Манчестър Юнайтед“. Това е най-близката спирка, натам продължаваш пеша.“ „Благодаря ви много“, бе най-малкото, което можах да направя за любезния шофьор, искаше ми се да го прегърна от кеф. Върнах се назад, за да продължа напред. Записах си – Isherwood Road.
Малко след 9 часа крачех по зеления път към дома на „червените дяволи“. Срещу една горичка изникна караваната. В близост пасяха коне. Поспрях, огледах се, наслаждавах се на всяка стъпка от пътуването. Младият коняр си купуваше сандвич. За миг се замислих – дали да не си взема и аз? Не бях ял, но не бях и гладен. Освен за новини. Или поне за една. И точно продължих към целта, когато лъскавият автомобил спря на нивото на караваната, прозорецът се отвори... и краката ми омекнаха. На шофьорското място бе Алекс Фергюсън. Май още бях в хотелската стая в спор със себе си да дремна ли, или да не рискувам да заспя, което бе довело до преплитане на сън и реалност? Не. Беше истина. Първата ми „среща“ със сър Алекс бе на зеления път пред онази каравана. „Ама наистина ли Съра щеше да си вземе сандвич преди да си вземе Димитър Бербатов?“
Всъщност той просто намали, поспря за секунди, поздрави хората и продължи. Докато осъзная какво се е случило, вече си мислех: „Това ли наистина са най-големите? Онези, с ранг на божества, способни на най-нормални човешки реакции.“ Виждайки как колата изчезва, си казах: „Съра наистина е най-големият!“ В следващия миг осъзнах, че тичам. Сякаш уплашен, че може да пропусна нещо – я минута повече сред най-големите, я голямата новина. Е, сър Алекс не си взе сандвич, но всъщност ме интересуваше само едно – ще вземе ли Бербатов!
...Още пасящи коне и понита, после огромен паркинг, електрическа станция, а зад нея – център за езда. „Хм, може би страстният любител на конете Алекс Фергюсън познава всички наоколо, може би има специално уважение към работниците, към конярите...“ Това не намаляваше въздействието от постъпката му, просто си говорех сам, докато бързах по следващия зелен пасаж към бариерата и по алеята към официалния вход. Провериха ме. И вече бях вътре – в базата, на която очакваха и капитана на националния отбор на България.
Имах време да поразгледам и поразпитам. Районът е опасан от ограда, дълга около 2,5 километра. За сигурността помага и „живият плет“, съставен от над 30 000 дървета, които осигуряват не само чистия въздух, но и пълното спокойствие на звездите на „Манчестър Юнайтед“. Базата в Карингтън е построена през 2001 г., заменяйки легендарната „Клиф“. Разположена е на територия от около 300 декара. В онзи момент пред очите ми се откри футболният рай от 14 терена с различни размери и специфики. На места – с изградени изкуствени хълмове за по-голяма ефективност на дадени бегови упражнения.
В 10,30 асистентите на сър Алекс изведоха отбора на основното тренировъчно игрище за първия отбор. Уейн Руни е също толкова агресивен в упражненията с топка, колкото в мачовете. Хищник. Всички млади се навъртат около Райън Гигс, а класата и рутината му се усещат от всяко погалване на топката. Имахме и новина – оперираният веднага след Евро 2008 Кристиано Роналдо излезе за първа лека тренировка. Португалската мегазвезда минава на няколко крачки от радостните да го видим журналисти, а и аз, и фотоапаратът ми май още не вярваме къде сме попаднали.
Сър Алекс стои отстрани. Само гледа. И от време на време води разговори. Може би за тренировката, може би за предстоящите мачове, може би за трансфера на Бербатов...
Големият въпрос за трансфера, за който уж знаех, че ще стане, продължаваше да ме мъчи. Колко ли пъти зуумвах с фотоапарата – с надежда да прочета нещо по устните на Фергюсън, сякаш имаше шанс да разбера каквото и да било от шепота и емблематичния шотландски акцент на Съра. Но новинарството, надеждата и преследването на желана цел понякога раждат и глуповати ходове – като да ловиш риба в бурно море само с тънка корда и гола кукичка.
За английските колеги беше може би рутинен ден в Карингтън, в моята глава се редуваха вариациите на големия въпрос към Съра: „Ще вземете ли Бербатов?“ и „Кога идва Бербатов?“ А на официалната пресконференция темата „Бербатов“ дори нямаше как да бъде повдигната – етиката на официалните срещи с медиите е задължителна и журналистите могат да питат или поне ще получат отговори само по предварително обявените теми. В случая те бяха две – гостуването на „Портсмут“ в Премиършип и финалът за Суперкупата на Европа срещу „Зенит“. „Относно трансфери няма да говоря. Ще коментирам след края на месеца. Не съм голям оптимист, че ще привлечем някого. Сега сме съсредоточени върху факта, че „Челси“ стартира убедително, а ние – не. Трябва да вземем своето срещу „Портсмут“, за да не позволяваме изоставане, макар че знаете колко мачове предстоят“, подхвана Алекс Фергюсън, анализира равенството с „Нюкасъл“ при вече подновената битка за титлата и се насочи към „Зенит“. Говори дълго, но сякаш вече не го чувах. Чувствах се нещастен в дома на футболното щастие.
След редица въпроси и отговори за колегите от телевизиите, от радиата, обаче за първи път станах пряк свидетел и на особения вид уважение към журналистиката, което имат най-големите. Следваха въпроси от работещите във вестници, а за финал – и за неколцина пишещи за неделните или седмични издания. В големия клуб знаят колко е важно да има и различни истории и гледни точки за публиката по големия свят. А във „Фърги тайм“ на официалната пресконференция сякаш формалността бе изчезнала. Нищо, че бяхме дълбоко в добавеното време, без грам досада Алекс Фергюсън продължаваше да отговаря на сходни и различни въпроси за различни истории за „утре“. Разговорът вече бе приел по-приятелски характер – удобно седнали в непосредствена близост до великия мениджър журналисти, а той – на столчето пред тях, в официален вариант на сладка раздумка. Е, под надзора на служителката на пресслужбата на "Юнайтед". И макар преди малко Фергюсън да бе отклонил конкретни въпроси за трансфери, явно отговорил тактически с липсата на оптимизъм, нямаше как един притеснен от скастряне глас да не попита плахо: „Независимо от всичко, може ли да се очаква развитие в последната седмица от прозореца?“
„Ще пробвам в последния момент. Броят на трансферите в последния час е впечатляващ. „Манчестър Сити“ подписаха така с Бенжани. Може би това е моментът. Всичко е възможно“, каза Съра и върна широката ми усмивка. В кратките въпрос и отговор дори нямаше думата „Бербатов“, но в добавка към информацията, с която разполагах, вътрешно знаех - „Манчестър Юнайтед“ ще се бори докрай в играта на нерви с Даниел Леви и „Тотнъм“. Нямаше и нотка разяреност у Съра, дори и неговата усмивка се появи на лицето му, което продължавах да опитвам да чета като в игра на покер. Сякаш големият играч бе казал и нещо важно за неговата партия шах, а бе успял и фино да избъзика градския съперник „Сити“ за голямата битка за голаджията на „Портсмут“ Бенжани Мварувари, завършила минути преди края на трансферния прозорец, но официално финализирана 5 дни след затварянето му с позволение от ФА.
„Остават ни не много дни... под напрежение. Работим върху нещо. Може да го постигнем, може и да не успеем. Ще се опитаме, но ако не успеем, ще продължим с това, с което разполагаме, и пак ще бъдем окей“, продължи Фергюсън. И „пишещите братя“, искащи нещо различно, го получиха. А Съра явно изпрати поредното си послание към Даниел Леви. Ситуация win-win.
В 13,30 местно време в центъра за пресконференции на базата в Карингтън пристигнаха Уейн Руни, Райън Гигс, Едвин ван дер Саар, Джон О'Шей и Оуен Харгрийвс. Всъщност ме „изненадаха“ пред вратата – държащ лаптопа, на който бях започнал да пиша, и говорещ с колегите от „24 часа“ в София, прикрепил телефона с рамо към ухото си. В този момент се зададе Гигс. Със свободната долна част на дясната ръка опитах да му отворя вратата, усещайки, че гледам стреснато. „Много работиш“, усмихна се Райън. Хвана вратата и каза: „След теб.“ Как не изпуснах лаптопа от вълнение, за да разнообразя старта на пресконференцията с играчите, и до днес не знам. Заемайки мястото си, си казах: „Да, това са големите!“
Остана ми огромната лична и професионална мечта – да дочакам на масата на най-големите да седне и Димитър Бербатов.
Съботният брой беше ясен - „24 часа“ беше в базата на „Юнайтед“ и чакаше Бербатов - разказах информацията, че българската звезда трябва да пристигне в Карингтън в последната възможна седмица, описах какво го очаква, но и официалните за деня думи на Съра: „Не съм голям оптимист.“
Както етиката – към големите, а и към колегите, го изискваше, в неделния брой грейна и звучащото като мечта. Сър Алекс Фергюсън пред „24 часа“: Може пък да вземем Бербатов в последния миг!
Ако знаех само колко вярно ще се окаже това и колко последен щеше да е този миг...
Не бях готов просто да го чакам, сякаш исках да го предизвикам. Или поне вътрешно да чувствам, че е така – че и българска медия е част от голямата игра и най-големия трансфер.
„Събирах трохите“ по обратния път. Спирах край пасящите на воля коне. Наслаждавах се на малките детайли, макар току-що да бях излязъл от дома на най-големите.
Бербатов остана извън групата за „Тотнъм“ - „Съндърланд“, но явно и това не бе достатъчно. Трябваше и магия. Или пък чист бизнес. Най-близките ми приятели започнаха да ме майтапят: „Затова ли отиде в Манчестър, да направиш интервю с кон?“ Докато се заливах от смях, си помислих: „И пасящите коне в Карингтън сигурно имат какво да кажат за футбола...“ И интервю с кон бих направил, ако знам, че след това ще направя интервю с Бербатов като част от футболните атове.
На 1 септември 2008 г., минути преди полунощ, в най-последния миг сър Алекс взе Бербатов. За 30,75 милиона лири - най-високата цена, платена от „Манчестър Юнайтед“ за футболист към момента.
На 2 септември Димитър си дойде в България и говори като футболист на европейския клубен шампион. Заради световните квалификации на националните отбори официалното му представяне на „Олд Трафорд“ щеше да е на 12 септември. Нямаше как да не съм там.
Огромната зала в Театъра на мечтите беше претъпкана – море от журналисти в очакване на момчето от България, стигнало до своята мечта и футболния си Олимп. В „морето“ бяха и две други български момчета от двата най-големи български вестника - „24 часа“ и „Труд“. С Динко Гоцев се чувствахме специални – покрай успеха на един наш сънародник в този ден не бяхме като малки рибки в океана на спортната журналистика, с всеки миг осъзнавахме, че такива емоции осмислят любовта към професията. И ти помагат да растеш. „В най-великия клуб съм, щастлив и много нервен“, каза Бербатов. Ние се чувствахме така, представям си го него... „Неговото физическо присъствие, е нещо, което не сме имали от дълго време, вероятно от Шерингам или Кантона“, изстреля Алекс Фергюсън. След канонада от похвали за баланса, погледа и какво ли още не от страна на Съра и дълги разкази за трансферната сага от Бербатов беше време за официалната му фотосесия на „Олд Трафорд“.
Клубният фотограф и още неколцина привилегировани бяха заели местата си край терена. Не, каквото ще да става, нямаше как да пропусна да имам лични снимки от представянето му! С Динко се втурнахме по коридорите на Театъра. Губихме се, лутахме се, но важното бе, че навреме се озовахме на точното място – пред емблемата на „Манчестър Юнайтед“ до знаковата „тухлена“ резервна скамейка на „червените дяволи“, на метри от терена.
Бербатов вдигна фланелката с №9 на фона на легендарния стадион и надписа Old Trafford Manchester. Клубният фотограф даваше наставления и правеше кадрите на новата деветка, които скорострелно щяха да обиколят света. На първо четене бе леко изненадан от двете момчета с малки „сапунерки“, опитващи се да „откраднат“ техен кадър. Разбрал, че са дошли от България за тази снимка, дори им подари няколко секунди лично щастие. Може би и подхвърлените реплики на някакъв странен език с деветката на „Юнайтед“ също са „отворили прозореца“.
След малко имахме и своя кратка фотосесия пред емблемата. Кеф.
На другия ден на половината първа страница грееше още една мечта на „24 часа“ - лична снимка от позиращия до „червеното дяволче“ най-скъп български футболист.
13 септември. Бербатов дебютираше за „Манчестър Юнайтед“ на стадиона на големия съперник „Ливърпул“. Настойчивите ми и обосновани опити за акредитация отдавна бяха попарени от ФА и пресслужбата на „мърсисайдци“ с любезния довод – „въпреки, че документите ви са изрядни, интересът към този мач е огромен и нямаме свободни журналистически места.“ Но трябваше да сме на „Анфийлд“. Приятели на Динко от Ливърпул го бяха уредили с най-ценното – билет за мача. Моята надежда, па макар и като журналист, остана в „черния пазар“. Подозрително струпване на червени фланелки в кръг около важни фигури на улицата до стадиона породи надежда. Но групата бързо се разтуря – с един щастлив с билети в ръка и неколцина продължаващи да се озъртатат. Също като нас. До началото на мача оставаха минути. Бяхме направили толкова тегели по улиците – достойни за официалната загрявка. Нова надежда. Засечени погледи. Търсещ и предлагащ. „Искате ли билети?“ „Да.“ „Продавам два за 450 паунда.“ Притеснено ровене в портфейла и тънки сметки за прибирането. „Трябва ми един билет, мога да дам 175 паунда.“ Човекът не се трогна: „Два за 450 или нищо.“ Не можех да си го позволя. Разбра го бързо и изчезна в търсене на по-платежоспособни.
За Динко Гоцев са ясни като бял ден няколко неща – че е отличен журналист, огромен пич и яростен фен на „Ливърпул“. Живее за мачове като онзи. Аз – освен на журналистиката, фен и на „Манчестър Юнайтед“ - отдавна преди да съм си мечтал един българин да ме заведе в Театъра. Е, билетът на Динко беше за сектора за гости – той гледа дебюта на Бербатов сред фенове на „Манчестър Юнайтед“, аз го гледах в пъб срещу „Анфийлд“ сред фенове на „Ливърпул“. На трибуните все пак имаше и поне 50-ина българи, освен официалната група в ложите, водена от Емил Данчев и Петър Миладинов. С чаша бира в ръка редувах глътки сладост и горчивина. Опитвах да не издам и сигнал пред заобикалящата ме тълпа, че ме вълнуват докосванията на Бербатов и успехът на „Юнайтед“. Но хем не пеех You'll never walk alone, хем си стоях подозрително сам. Пазех страх на най-близкия до изхода телевизор и намирах подкрепа, облягайки се на стабилната колона, за която също имах съмнения, че не е безпристрастна. Скоро в пъба се оказаха двама българи, опитващи да прикрият различната си от тълпата тръпка. Около 25-ата мин на мача футболен човек от Благоевград беше придружен от стюард извън „Анфийлд“. Не издържал на емоциите и не се усетил, та прегрешил. Безобидна за повечето българи причина – запалил си цигара на стадиона. Е, поне в неговото гледане на живо „Юнайтед“ биеше с 1:0 с гол на Тевес и асистенция на Бербатов. Двата гола на „Ливърпул“ останаха за пъба – за радост на вдигащите наздравици, които никога не вървят сами, и за скромна и тиха българска тъга.
Но в края на сезона „Манчестър Юнайтед“ с Димитър Бербатов изпревари „Ливърпул“ и триумфира. Изравни и резултата в исторически план, титлите бяха по 18. Първи българин стана шампион на Англия. А за „мърсисайдци“ бе приготвил и десерт – паметния хеттрик за 3:2 на „Олд Трафорд“ в сезона на 19-ата за „Юнайтед“. В момент за историята българин стана голмайстор на Висшата лига.
***
На 28 май 2011 г. Бербатов трябваше да играе третия си финал в Шампионската лига. На „Уембли“. С изключителния спортен фотограф, мой добър приятел и „стаичка“ по време на нашите аматьорски журналистическо-футболни воаяжи Владимир Стоянов се впуснахме в „Мисия Лондон“.
Какъв мач. Какъв шанс. За снимане и отразяване. „Юнайтед“ - „Барселона“. На новата версия на стадиона, на който през 1992 г. Христо Стоичков бе вдигнал мечтаната купа, българин пак щеше да има възможност да го стори. И то в битка с настоящата магична „Барса“, водена от Меси, Шави и Иниеста.
Да, ама не. От тренировката предишния ден дори идваха сигнали, че Бербатов ще е титуляр. А тя каква стана. Шокът ме блъсна в главата от току-що разпечатаните стартови състави, нямаше го дори в групата. Английски колега, с когото контактувахме често и знаех, че меко казано не е фен на Димитър, дойде онемял при мен: „Да не е станала някаква трагедия в семейството му? Какво се е случило?“ И онези, които не го харесваха, бяха в шок. Какво да кажем ние, българите. Особено онези на „Уембли“. Мача гледах и писах в унес. Пръстите се движеха, сърцето – не. „Барса“ би.
Бербатов бе водеща тема на пресконференцията след финала. Сър Алекс обясняваше решението си да извади голмайстора си от състава. От Англия по целия свят вече бе плъзнал слух, че българинът е напуснал бесен „Уембли“ още преди мача, че си тръгва от „Юнайтед“. Трябваше да разбера възможното за разбиране от невъзможната ситуация. Начините бяха два. А на Съра нямаше как да му кажа: „Помниш ли как намали колата до караваната, за да поздравиш коняра. Аз бях там. А после ти зададох един въпрос. Ще ми кажеш ли сега на мен какво стана с Бербатов?“ Пък и му бях ядосан. Оставаше вторият...
На 30 май в Манчестър беше организиран парад – първи за „Юнайтед“ от 1999-а след уникалния требъл. Парад за историческата 19-а титла. И за евентуалния триумф в Шампионската лига. Двойното щастие не се състоя, но това не отмени шествието. „Юнайтед“ бе изпреварил „Ливърпул“ по титли. Бербатов бе топреализатор. Първият чужденец с 5 гола в един мач от Висшата лига пак беше българин. И той трябваше да вдигне шампионската купа пред фенове на „Манчестър Юнайтед“ от целия свят. С Влади Стоянов хванахме влака от Лондон за Манчестър. Нямаше как да не сме там.
Валеше дъжд. Десетки хиляди бяха изпълнили улиците на града. С две основни ядра – пред катедралата в Манчестър и пред „Олд Трафорд“, началната и крайната точки на парада. Тълпата полудя, шумът заглушаваше звука от падащите капки, които продължаваха нахалните си опити да се приземят върху хората, вместо върху асфалта. Зададе се откритият червен автобус с жълто към златно обозначение за специалния номер – 19. И, о – кеф! Най-отпред и най-отгоре – върху шофьорската кабина и точно над №19, се извисяваше Димитър Бербатов. А до него сияеше тя – шампионската купа на Англия. Рекордната.
Бяхме решили, че няма да изпуснем и миг от парада, няма да бъдем просто временна част от шпалира, а пълноценна част от купона – крачехме бодро до пълзящия в морето от хора червен автобус. Е, изпуснахме няколко мига – когато, погълнати от морето, изоставахме и не можехме да сме на първа линия, изготвихме тактика – тичахме в първия процеп между сградите, за да излезем на следващата улица, по която щеше да завие рейсът на шампионите. И пак повеждахме парада. Нали „нашият човек“ беше най-отпред, искахме да сме на едно ниво с него... поне в това улично шествие. Почти се сраснахме с отбора на полицаите и охранителите, крачили също редом до автобуса от началото до края - само нямахме електриковожълтите или вадещите очите оранжеви непромокаеми униформи на стюардите и класическите закръглени каски на „бобитата“.
Патрис Евра щъкаше по цялото ляво крило на автобуса, излизаше и „в атака“. Най-често заставаше до своя български „брат от друга майка“. Сред звездите имаше микрофони, а от страните на шампионското возило гордо стърчаха мощни тонколони. Евра беше шампион в „Юнайтед" търси талант“. Спечели с уникален хит, който си съчиняваше в движение и звучеше горе-долу така: „Юнайтед“ е шампион, Берба вкара страхотен гол. Върху топката имам контрол, подавам я на Бербагол. Той вкарва нов фамозен гол, „Юнайтед“ става шампион.“ Феновете полудяха. Е, не до нивото на Евра. Патрис проби до възможно най-видимата позиция, почти облегнат на заливащия се от смях и опитващ се да му вземе микрофона Бербатов, за да подаде нов пас към тълпата с мощен вик: „Нека ви представя голмайстора на Висшата лига, най-невероятния реализатор, моя брат от друга майка – Димитрииии Бербатооов.“
В миг от шествието зърнах, че шампионската купа, на която й се бе завило свят от вдигане и прехвърляне от звезда на звезда, е намерила отново спокойствие най-отпред, прикрепяна с една от двете най-сигурни ръце в автобуса – на Едвин ван дер Саар. До него Бербатов запечатваше емоциите с GSM-a си, увит в някакво найлонче, играещо телефонен дъждобран „направи си сам“. Изкрещях: „Берба, вдигни купата за всички в България!“ Усмихна се. Погледна към Ван дер Саар. Докато му каже нещо, легендарният вратар вече му подаваше купата, все едно разбираше български. Димитър каза още нещо, а езикът на тялото му говореше: „Не. Да се снимаме заедно с теб!“ Сякаш показвайки и респекта, и привилегията да е с великан като Едвин. Сякаш пращайки послание – до върха не се стига сам. Казах си: „Да, той вече е от най-големите!“
По пътя към „Олд Трафорд“ - сред песните за „Юнайтед“, скандиранията за Рууни, Рио Фърдинанд, Видич и Ван дер Саар се редуваха и възгласи: „Берба, ти си гениален“, „Берба, обичаме те“, „Берба, остани“... А след почти всяко изригване с „Гледаш ли Мърсисайд“, посветено на безценната 19-а титла, скандиранията пак започваха с „Берба“. Героят в онзи мач с паметния хеттрик, голмайсторът за 19-ата.
Оставаха въпросите: „Какво стана на „Уембли“ и „Оставаш ли?“ Но не и в този ден.
На другия ден Бербатов бе в София сред стотици българчета за връчването на годишните награди „Успелите деца на България“ на неговата фондация. Беше щастлив, сякаш повече от на парада. Гледах и пак търсех послания – по пътя на всички има мъчни изпитания, но е важно да продължиш да вървиш и да не губиш посоката.
Най-желаната посока по моя път включваше поредното „по-различно интервю“ - мечта и аз, и всички да разберем какво се случи в Лондон.
- След мача на “Уембли” Би Би Си написа “Благодаря и сбогом, Димитър”. Какво да напише “24 часа”?
- Нормално е да напишат така, след като са си мислили, че не съм на стадиона. Ти какво да напишеш? Че съм футболист на “Манчестър” и с радост искам да си изпълня договора!
- Откъде гледа финала в Шампионската лига?
- Истината е, че бях в съблекалнята. Гледах оттам, на телевизора. Просто бях разочарован. И ме беше срам, че не съм в групата. Затова не исках хората да ме гледат колко ми е тежко и как се чувствам. Защото трудно крия емоциите си. Затова предпочетох да остана сам и да наблюдавам мача от съблекалнята.
- Кога разбра, че ще си извън групата?
- Преди мача. Мениджърът тогава казва групата. Уведоми ме за решението. Останах много разочарован. Но не можеш да направиш нищо. Трябва да го приемеш. И така - останах си в съблекалнята, изгледах мача... След загубата пак останахме в съблекалнята и изчакахме да видим какво ще каже Съра.
Въпросите уж не бяха от най-приятните, един вид тежки. А отговорите – без яд и злоба, най-човешки. А в общата картинка, включващи и една приятна гордост: „Важното е, че при рекордната 19-а титла на „Манчестър Юнайтед“ българин е голмайстор на шампиона и Англия. Какво повече мога да искам?“
Е, и аз исках да остане там, при най-големите. Може би и от пристрастие и егоизъм, може би и заради споменатата всеобща гордост. Истината е, че спортните журналисти вървим ръка за ръка със спортистите и ако те са по-големи, имаме шанс да растем и ние. Истина е също, че ми се връщаше пак по зеления път към Карингтън, където бях ходил вече няколко пъти. И пак щях да ходя. Като през 2012-а. Тогава от българския фенклуб на „Манчестър Юнайтед“ ни бяха дали дърворезба на картата на България с емблемата на „червените дяволи“ в центъра. С друг мечтател – основателя на „Отбор на надеждата“ за бездомни Виктор Кирков, трябваше да я занесем в клуба. Обясних на вечно усмихнатата дама на рецепцията в базата: „Искаме да оставим подарък в знак на признателност от феновете в България. Може ли да го предадете на отговорните, вероятно имате място, където ги съхранявате?“ А тя: „Току-що дойде Боби Чарлтън, не искате ли да го подарите лично на него? Той много ще се зарадва...“ Дали искаме? Боби Чарлтън? Сър Боби Чарлтън! Звънна му по телефона. Той дойде след минута. И наистина много се зарадва! Е, вече знаете – така правят големите! А ние, от малка България, разменихме няколко думи със световния шампион и носител на „Златната топка“ за 1966 г. - за страната ни, за Бербатов... На раздяла Боби Чарлтън каза, че ще занесе лично картата на България в кабинета на асистент-мениджъра на „Юнайтед“ и сър Алекс – Майк Фелън. Щял да се зарадва...
***
Що е то огромна радост осъзнах на 14 юни 2017 г. Когато с Димитър Бербатов и директора на фондация „Димитър Бербатов“ Димитрина Ходжева се захванахме с организацията на първия в България изцяло благотворителен звезден футболен мач, изобщо не подозирахме в какво се забъркваме. Безграничният ентусиазъм имаше само един по-силен спътник – къртовският труд, гарниран с месеци безсънни дни и нощи. Но второто го усетихме, когато всичко свърши. А нямаше по-вдъхновяващо „всичко“. United Stars на фондация „Димитър Бербатов“ и All Stars на фондация „Луиш Фиго“ на Националния стадион „Васил Левски“ в София. В името на талантливите деца на България и нашето общо „по-добро утре“.
В едната съблекалня до Бербатов са Райън Гигс, Пол Скоулс, Неманя Видич, Гари Невил, Фил Невил, Патрис Евра, Роби Кийн, нашата „Златна топка“ Христо Стоичков, Краси Балъков, Стилиян Петров, Мартин Петров... В съблекалнята до „Златната топка“ Фиго са Давид Трезеге, Робер Пирес, Кристиан Карембьо, Предраг Миятович, Луис Саха, Иван Кордоба, Йенс Леман, Шимао Саброса, Яри Литманен...
Тези хора излизат да загряват, а аз съм на терена край тях!
От мача не помня нищо - само пращенето на радиостанцията и спринтовете из етажите, трибуните, на пистата.
Освестихме се минути преди края. Застанали на тъча пред централния блок на сектор „В“, препълнен с талантливи деца – онези, заради които беше всичко, с Диди някак намерихме сили и за глас, че и за синхрон: „Направихме го!“
Е, тук май е време да понамаля скоростта и да кажа лично благодаря на онези над 1000 души, които приеха нашето „всичко“ за свое и общо. Без тях този незабравим момент нямаше да се случи така. Защото във всеки миг на пътя изниква камъче или канара. Сам може да се стремиш към голямата цел, но сам не може да стигнеш.
Сега, когато коронавирусът преобърна разбиранията ни за живота, дали просто не ни е прошепнал, че понякога е по-добре да намалим скоростта, да поздравим и после да продължим?
Благодаря на всички, които срещнах по пътя.
Продължаваме заедно.
