ЕДУАРД ПАПАЗЯН в предизвикателството на Българската асоциация на спортните журналисти "Моят любим спортен момент".
След като бях отразявал наживо мачове от националното първенство и купата, на националния отбор у дома и в чужбина, европейско и световно първенство, че и един финал за купата на носителите на купи, твърдо бях решен да не пускам ХХ век да си тръгне преди да гледам и финал в Шампионската лига.
Шансът ми беше предоставен от германският тютюнев концерн Reemtsma. Всъщност до онзи момент не подозирах за съществуването му и разбира се, няма нищо общо с Шампионската лига или изобщо с футбола. Просто тогава - през пролетта на 1999 г., въпросният концерн чрез една от марките си цигари (West) беше спонсор на световните шампиони във Формула 1 от "Макларън". Дори отборът се казваше така - "Уест Макларън Мерцедес".
Та от софийския им офис бяха получили бюджет за пиар и поканиха журналисти от двата най-авторитетни всекидневника - "24 часа" и "Труд", да отразят състезанието от календара на Формула 1 на пистата край Барселона, като поемаха всички разноски.
Кратка справка с календара показа, че състезанието е в неделя, 30 май. Четири дни по-рано също в Барселона бе и финалът на Шампионската лига между "Манчестър Юнайтед" и "Байерн". Така се отваряше неповторима възможност за 2 в 1, при това какво 2 в 1!
Веднъж финал между два от най-великите футболни клуба, които точно тази година правиха вероятно най-дорите сезони в историята си. Бяха спечелили титлата и купата съответно в Англия и Германия и за най-голямото постижение в европейския клубен футбол - така наречения требъл, им трябваше само купата на европейските шампиони. Но щеше да я вдигне само единият капитан...
За 43 години преди това само три отбора бяха успявали да го направят - "Селтик" (1967), "Аякс" (1972) и "Айндховен" (1988). След това - само за 16 години, се случи още пет пъти!
Второ, макар да не съм специалист по Формула 1 и изобщо по моторните спортове (всъщност даже и книжка нямам), гледам с удоволствие и интерес състезанията. През онази година Гран при на Испания се падаше пето поред състезание, а световният шампион от предната година "Уест Макларън Мерцедес" вървеше доста зле на фона на големия си съперник "Ферари" - 1 победа срещу 3. Пилоти на "сребърните стрели" бяха финландецът Мика Хакинен (спечелил титлата предния сезон) и британецът (всъщност шотландец) Дейвид Култард. За "скудерията" караха Михаел Шумахер и Еди Ървайн.
Допълнителен плюс беше, че от офиса на Reemtsma в България се съгласиха да ми променят датата на пътуването до Барселона, местейки го с три дни назад, така че вместо в четвъртък, можех да кацна на летище "Ел Прат" още във вторник. Което означаваше, че щях да спестя на вестника и пътните разноски. Макар че в онези времена те нямаше да са проблем.
Ще отваря първата голяма скоба, а в тази история те са много. Концернът Reemtsma беше свързан с България, макар и по неособено приятен начин. Три години по-рано собственикът му - хамбургчанинът Ян Филип Реемтсма, мултимилионер, литературовед и меценат, е отвлечен в един от най-зрелищните криминални случаи в историята на Германия. Рядко жертва на похитители е била държана в плен толкова дълго време, никога досега не е плащана по-висока сума за откуп. Похитителят Томас Драх получава 15 милиона марки и 12,5 милиона швейцарски франка. По време на бягството си от полицията той има връзка с българката Мария Гуслекова.
Всеки човек си има своите дребни слабости и една от моите е да не си планирам навреме пътуванията. Добре, че през последните години контролът върху логистиката бе поет от съпругата ми Калина, та напоследък все по-малко гафове. Но в далечната 1999 г. още не я познавах, затова едва няколко дни преди отлитането се сетих, че все пак трябва да се спи някъде във вторник и сряда, защото от "Уест Макларън Мерцедес" поемаха издръжката от четвъртък вечер нататък.
Тъкмо тогава започна да ми светва, че в рамките на пет дни в Барселона, колкото и голям град да е, първо ще се съберат по около 50-ина хиляди англичани и германци за финала на Шампионската лига плюс поне още толкова от всички останали националности, главно американци и японци. А още преди да са си отишли, ще почнат да прииждат феновете на Формула 1, като някои от дошлите за футбола като мен ще останат и на двете събития. Което автоматично водеше до две неща - първо, няма места в хотелите; второ, ако има, то са на някакви космически цени.
Та след първите няколко удряния на камък, започнах да прозвънявам колегите, за които бях разбрал, че също ще пътуват.
В крайна сметка здраво рамо ми удари колегата от в. "Труд" (тогава) Валентин Маринов, който сега работи в "Клуб Z". Той си беше уредил спане в нещо, което в детството ми наричахме туристическа спалня, а сега му казват хостел. Оказа се, че като мен са повечето акредитирани за този мач български журналисти са в подобна ситуация, та в крайна сметка се събрахме да нощуваме заедно. Бяхме силна група - Павката Бошнаков и Румен Янков-Ухото, бог да ги прости, Томислав Русев, Мишо Савов-Жанвиона, Юлиян Димитров, не помня Гогата Филипов дали и той спа там, но беше на мача със сигурност, както ще се види по-натам.
Полетът ми за Барселона беше ранен и през Лондон. Това го уточнявам за читателите, които не знаят, че имаше времена без нискотарифни авиокомпания, за каталунската столица нямаше директни полети. В британската столица се засякох с един френски колега, май Оливие се казваше. Врънкаше ме за информация за нашите на европейското в Англия, където бяхме в една група с "петлите", а после и на световното във Франция.
След кацането в Барселона във вторник дневният ред беше строго разпределен - акредитиране, пресконференция, отворена за 15 минути тренировка и настаняване. Тъпо е, разбира се, навсякъде да си мъкнеш багажа, но това беше положението. Все пак благодарение на това, че въпросният хостел беше в центъра на града - по малките пресечки на "Рамбла", попаднах на шампионския "хеттрик" парад на "Барселона" - в три двуетажни открити автобуса трите отбора от клуба, спечелили титлите през сезона, показваха купите на феновете. Става въпрос за футболния, воден от омразния на Стоичков холандец Луис ван Гаал, баскетболния, в който бая години по-късно се пробва и малкият Везенков, и хандбалния. В него пък играеше кралският зет Иняки Ундаргарин, женен за щерката на Хуан Карлос - Кристина де Бурбон. После го съдиха за корупция, ама това е съвсем друга история.
Улиците бяха пълни с фенове - главно местни, но вече започваха да се събират англичани и германци. А аз се отправих към "Ноу Камп" (сърце не ми дава да го напиша "Камп Ноу", както сигурно е по-правилно), за да се акредитирам. Времената бяха богати, дадоха ни разни подаръчета, като най-впечатлителният беше часовник от онези, дето им викахме водомери - с четири-пет копчета отстрани, с емблемата на Шампионската лига. После имаше пресконференции и открити тренировки през 15 минути. Тогава мерките не бяха толкова затегнати, та даже можехме да слезем до терена, да пипнем митичната трева на "Ноу Камп", че някои по-нахални да седнат и на резервните скамейки.
Оттам с все багажа, който напомням, че мъкнех със себе си още от София - към Стария град. Намерих, слава богу, колегите и се настаних. Е, настаних - силно казано. В пресцентъра бях намерил една брошура (тогава интернетът беше все още доста слабо развит даже и в сферата на туризма) с 1001 барселонски хотела и хостела. Нашият, за съжаление не му помня името, беше категория "минус две звезди". Минус! Но хора, минали през родната казарма по време на развития социализъм, нищо не може да ги уплаши. Та камо ли голи стаи с по две легла и един гардероб, бани на етажа без топла вода, в едната от които (естествено нашата) не светеше и лампата.
Паднах се да спя в една стая с Румен Янков-Ухото. 17 години по-късно с него, по-точно със спомена за него се сблъсках в Париж.
Но да се върнем към хостела. Аз все пак бях извадил късмет със съквартиранта. Томислав Русев беше в стая с Жанвиона и Павката Бошнаков и по-късно разправяше как от спорове за "Левски" и ЦСКА, както и за Германия и Франция не могъл да мигне почти до сутринта!
Павката, който за огромно съжаление също е покойник, имаше огромно сърце, което не само не му даваше да остави колега сънародник в нужда, ами някак си ненатрапчиво успяваше да помогне. Имам уникални преживявания с него и на европейското в Белгия и Холандия в "къщата на духовете", и на финала за купата на УЕФА в Севиля, но за това друг път. В Барселона преди финала успя само да ни вкара на коктейла по повод кандидатурата на Испания за европейското през 2004 г. (впоследствие неуспешна за сметка на Португалия), откъдето излязохме с по една фланелка и няколко химикалки, наядени и леко почерпени.
Финалът! Ех, първият финал в Шампионската лига, гледан наживо, си е като всеки други финал, ама е първи и е в Шампионската лига, би казал един класик на цитатите, особено на футболните. А този се получи изключително специален.
Естествено българските журналисти като по никакъв начин несъпричастни към въпросния финал, естествено бяха забутани на кучето в гъз@. В случая някъде при гълъбите на последния етаж на "Ноу Камп", макар и на първия ред на четвъртата трибуна. Разбира се, далеч от всякакви екстри като деск (тоест онова нещо като бюрце, на което можеш да си сложиш тефтера, а по-късно - компютъра, wi-fi все още май изобщо нямаше), монитор за повторенията и подобни глезотийки. Просто част от сектора за фенове беше отделен за източноевропейците и африканците. Но и това ни стигаше.
Като цяло българската група беше за "Юнайтед" с изключение на големия германофил Бошнаков, но той, така или иначе, не беше сред нас - телевизионерите имаха други места. Признавам си, че и аз бях за англичаните. Ще изброявам хронологично.
Първо, заради Алекс Фергюсън, когото като всеки влюбен във футбола шестдесетак помни още като наставник на "Абърдийн", с който не само че пречупи дуализма на "Селтик" и "Рейнджърс" в шотландското първенство, но и си позволи наглостта да бие "Реал" (Мадрид) във финал за купата на носители на купи. Е, можеше да е десет години по-късно, защото тогава щях да присъствам - първият ми отразен европейски финал беше именно за КНК през 1993 г. на "Уембли": "Парма" - "Антверпен" 3:1, но пък за мениджър на "Манчестър Юнайтед" беше назначен на 21-ия ми рожден ден - 6 ноември 1986 г. Преди това дори закара шотландците на световното в Мексико, като замести починалия на тъчлинията легендарен треньор Джок Стейн, чието сърце не издържа емоциите в последния мач от квалификациите срещу Уелс в Кардиф. Фергюсън води шотландците в баражите срещу Австралия (2:0 и 0:0), както и на самото световно, но след две загуби и един равен се върна в "Абърдийн".
Второ, заради Ерик Кантона, енфан терибъл на френския, след това на английския, а в крайна сметка - на световния футбол. Няма да забравя един билборд на Nike, на който Кантона беше едно от главните оръжия, свързано с годината, в която Англия спечели единствената си световна титла по футбол: "1966-а беше велика година за английския футбол. Роди се Ерик Кантона". Именно той (е, заедно с Жан-Марк Босман) беше футболистът, който направи от английската Висша лига това, което е тя сега - най-атрактивното футболно клубно първенството в света и истинска машина за пари. Вярно - през 1999 г. Кантона вече не беше при "червените дяволи", но направи за тях толкова, колкото може би никой друг от 1968 г. насам. Съдете сами - след доста спорна кариера в родината (да, две титли с "Марсилия", но за едната - 15 мача и 5 гола, за другата - 18 и 8), отива уж да подпише с "Шефилд Уензди". Те обаче решават да го пробват, той се обижда и подписва с локалния враг "Лийдс". Прави го (за радост на моя приятел още от "борсовите" времена Гретиен Славов) шампион, после - естествено, се скарва с всички там и преминава в "Манчестър Юнайтед". В следващите пет сезона "червените дяволи" не станаха шампиони само когато той не издържа на провокацията на фен на "Кристъл Палас" (гледах това в пряко предаване) и като истински фен на Брус Лий и Джеки Чан го нокаутира с ритник. За което той получи 6 месеца наказание, а "Блекбърн" - най-звездния миг в новата си история и честта дълго време да е единственият шампион във Висшата лига освен "Юнайтед", "Арсенал" и "Челси".
Трето, Дейвид Бекъм. Не крия слабостта си към това момче, независимо от славата му на плейбой, мъж на жена си, жертва на маркетинга, метросексуалист №1 и така нататък. Година по-рано бях на световното във Франция и помня как съдбата се опита да му пречупи кариерата. Той издържа и се върна като футболиста с едно от най-добрите центрирания и най-добрите пряк свободни удари. А и гадже на Виктория Адамс от "Спайс Гърлс" - от петте тя ми харесваше най-много. Е, и Гери Халиуел беше яка!
В "Байерн" симпатичен ми беше само Матеус, защото го помня още от "Борусия" (Мьонхенгладбах) и дебюта му за Германия на Евро 1980 в един незабравим мач срещу Холандия (сега Нидерландия) при 3:2 с хеттрик на Клаус Алофс. После премина в "Байерн" и като капитан загуби онзи фантастичен финал срещу "Порто" през 1987 г. заради гола с пета на Рабах Маджер.
Треньора Отмар Хицферд уважавах, но не харесвах, защото неговата "Борусия" (Дортмунд) спря "Ювентус" (втория ми любим "черно-бял" отбор) за първия дубъл в Шампионската лига, а повечето от останалите играчи бяха по-скоро работяги, отколкото финяги.
Още, дето се казва, се настанявахме - а тогава "Ноу Камп" беше доста неудобен стадион с малки седалки и теснотия между редовете, чухме химна на Шампионската лига и "Байерн" поведе! Някакъв уж безобиден фаул пред наказателното поле се превърна в гол. Марио Баслер издебна небрежно построената стена и вместо да врътне топката над нея я хлъзна в левия за вратаря Шмайхел ъгъл. Датчанинът дори не помръдна, а две трети от стадиона потънаха в мълчание. От другата страна вече се чуваха баварски напеви...
Първото полувреме мина някак си странно бързо. "Юнайтед" опита контраигра главно чрез убийствения през сезона нападателен дует Анди Коул - Дуайт Йорк, който обаче в Барселона бе загубил ефикасността си. Не работеха и дългите центрирания на Бекъм, пробивите по крилата на Райън Гигс и разочарованието Йеспер Бломквист бяха парирани с лекота, а в центъра се чувстваше отсъствието на двамата наказани - Рой Кийн, който беше и титулярен капитан, и Пол Скоулс - другия ключов опорен халф.
Второто полувреме започна като първото - със свирката на безспорно най-добрия и атрактивен съдия по онова време Пиерлуиджи Колина и планомерен натиск на германската машина. Баварската схема 3-5-2 (в защита 5-3-2) очевидно имаше повече креативност от класическото 4-4-2, което на британските острови е въздигнато в култ след спечелването на единствената световната титла на домашния мондиал през 1966 г. "Червените дяволи" не само не успяваха да се върнат в мача, изравнявайки резултата, но и няколко пъти късметът и Шмайхел ги спасиха от това цифровото преимущество на баварците да не набъбне. Веднъж Мехмед Шол елегантно прехвърли почти двуметровия датчанин, но десният стълб върна топката в игрището, вместо да я остави на милувките на мрежата. След това със задна ножица бившият съотборник на Трифон Иванов в "Рапид" (шампионска титла и финал за КНК през 1996 г.) Карстен Янкер опита да счупи напречната греда.
И така до края на редовното време. Аз, понеже се бях зарекъл да си купя след мача фланелка на отбора победител, вече се оглеждах в елегантния резервен екип на "Байерн" в бордо и гълъбовосиво. "Юнайтед" като условен домакин си играеше в червено.
Но междувременно бяха извършени и смените, а в крайна сметка те се оказаха и най-важното в мача. Лишиха "Байерн" от бронята, а на "Юнайтед" дадоха ново острие. Даже две - верен на британската старомодност, Фергюсън не използва третата си смяна, а само пусна Теди Шерингам и Уле-Гюнар Сулшер, когато тогава наричахме още Оле-Гунар Солскяер, на мястото съответно на отчайващите в този мач Бломквист и Коул. От другата страна Хицфелд донякъде логично извади втория нападател Циклер и пусна халф (Мехмед Шол), а в края размени идентичните като амплоа Баслер и Салихамиджич. Но между тези две смени имаше още една, която може би се оказа фатална. Върналият се в края на кариерата да играе почти класическо либеро Матеус отстъпи мястото си на Торстен Финк.
Нататък ми е като във филм. 90-а минута. Четвъртият съдия Фиоренцо Треоси вдига таблото и на него пише 3. 180 секунди до требъла на "Байерн" и големия шлем на Матеус - световна титла, европейска титла, Шампионска лига. До мен Румен Ухото с отчаяно-уморен жест си търка очите и с все по-изгасваща надежда гледа надолу към наказателното поле на "Байерн". Корнер. Бекъм си нагласява топката, а Шмайхел с огромни крачки прекосява терена и се готви да скача за висока топка. Бекъм центрира, топката отива прекалено далеч, Шмайхел пробва да я отиграе, Йорк я връща към точката на дузпата, но германците чистят. За тяхна беда неособено далеч - от линията на наказателното поле Гигс опитва удар, но му се получава доста криво, все пак някак топката дотупква до Шерингам, който с десния крак успява да я прати в долния ъгъл на вратаря Оливер Кан.
Скачаме и започваме да крещим. Ухото изпълнява някакъв танц на възторга и усещам, че всеки момент може да се срути върху долния сектор от десетина метра. Хващам го за колана, дърпам го, а той ме прегръща. Е, и аз се радвам - още половин час футбол.
Да, ама не, както се оказа. Потиснатите баварци бързо изгубиха топката, тя беше метната надясно към Сулшер, той центрира и от крака на ганайския германец Сами Куфур - корнер. Пак го изпълни Бекъм, този път по-добре - на главата на Шерингам. Оттам в малкия пеналт, където Уле-Гюнар се хвърли на шпагат и изпревари защитниците - от крака му топката се забоде под гредата.
По-късно един познат от УЕФА ми разправи история, която може да е, както ни го наричаме във вестника, градска легенда. Работата е там, че ВИП ложите на "Ноу Камп" са доста високо, а награждаването трябваше да е долу на терена. Та някъде към 88-ата минута казали на Ленарт Йохансон - шведския президент на УЕФА, който хич не обичаше Стоичков, да слиза, за да е навреме за връчването, понеже се налага да спазват графика на телевизията. Тръгва човекът, качва се с другите в асансьора, слиза - казват му: "Г-н Йохансон, 1:1, ще има продължения, връщайте се." Хайде пак в асансьора и нагоре. А там: "Бързо, бързо надолу, 2:1 за "Юнайтед", започва награждаването."
Радост, връчване на купата, пресконференции, миксзона... След това българската група тръгна да се прибира. Бавно, коментирайки на 7-8 гласа драматичния финал. И изведнъж при нас - автобусът на "Манчестър Юнайтед" с купата на предната седалка. Естественият ни импулс беше да се снимаме с нея, но там стояха едни здравеняци май от МИ-5 или нещо подобно, абе да не се закачаш с тях. И въпреки еуфорията от титлата костюмарите бяха категорични - никакво пипане на купата.
И изведнъж някой от нас погледна по-навътре в автобуса. "Ей, това е Бекъм!" Вярно - вътре сам-саменичък стоеше той, златното момче на британския футбол, Спайсбой. Започнахме да викаме на български и английски: "Ей, Дейвид, ела да се снимаме!" Надойдоха и други колеги, привлечени от шума. А Бекъм само нещо изръкомаха отвътре и не слезе. "Абе тоя е голяма надувка, какво ще му се молим", каза някой и аха да тръгнем.
Но в този момент звездата слезе и обясни нещо на неговия си манчестърски английски, от което разбрахме само "Виктория" и "колинг". Тоест, говорел с жена си... Застана си между нас като пич, изтърпя стоически всички снимки, след което се усмихна едновременно стеснително и извиняващо и се качи пак в автобуса. А ние доволни поехме към нашите си минус две звезди.
Разбира се, няма как да заспиш веднага след такива емоции, затова вкупом взехме решение да пием по бира. По това време - в Барселона беше към 1 часа местно време, работеха вече само магазинчетата за сувенири по "Рамбла", които продаваха и бира. Но опашки имаше навсякъде. Както и пияни англичани, а германци - почти не.
Полицията със сигурност не смогваше да огрее навсякъде. Например, когато десет англичани влизат с едно плащане в някоя кабинка на пийпшоу и категорично отказват да излязат. Или пък да набара всички местни джебчии, за които финалът на Шампионската лига си беше "ден година храни". Това го видяхме и ние - на нашата опашка местен мургавелко безцеремонно опипваше джобовете на вече натряскал се англичанин. Когато понечихме с един колега да се намесим, ни побутна друг испанец отзад - отгърна пеша на сакото си и вътре имаше прикрепен касапски нож. Схванахме намека, макар че очевидно и той не искаше неприятности и придърпа приятелчето си, та поне на един фен на "Юнайтед" спасихме портфейла...
През нощта почти не спахме, разбира се. Заради емоциите коментарите продължиха почти до сутринта. Най-тежко му беше пак на Томислав Русев, който трябваше да е като синя каска в споровете между Жанвиона и Павката Бошнаков, който беше изключително разочарован от загубата на "Байерн", а два пъти повече - от начина, по който тя беше допусната.
Но всичко рано или късно свършва, та свърши и тази нощ. Колегите се отправиха към летището, а аз след изпращането на материалите в редакцията - на разходка и разузнаване. Трябваше да открия хотел "Хуан Карлос I", в който бе настанен отборът от Формула 1 "Уест Макларън Мерцедес" и съответно гостите му, сред които вече се числях и аз. Напомням, че първите две вечери спах в категория "минус две звезди". Е, този беше "пет плюс една звезди", а във фоайето денощно един с бели ръкавици свиреше на пиано. Е, не един де, сигурно се сменяха, но музиката не спираше...
Единственото разочарование беше, че така и не успях да пробвам закуската в такъв хотел. Просто пистата "Сиркуит де Каталуня" беше далеч, будеха ни в 7 сутринта, след 15 минути вече потегляхме.
Усещането от тези три дни беше невероятно - така донякъде съм се чувствал само през 2001 г. по време на турнето на националния отбор по футбол в Мексико и Ямайка. Там бяхме само трима журналисти - аз, Владо Памуков от "Труд" и Краси Минев (тогава от bТV). Понеже пътуването беше много сложно ние бяхме нещо като част от отбора. Даже за мача с Ямайка, понеже някои от футболистите трябваше да се приберат по-рано, ме бяха вписали в тимовия лист...
Същото, даже в по-голяма степен, се случи и в трите дни на "Сиркуит де Каталуня". Шестимата журналисти - всички от Източна Европа (двама българи, двама от Беларус и двама от Литва), спяхме при отбора, хранехме се с отбора, буквално живеехме с тях. Забранено беше само да се снимат двигателите на двата болида и да присъстваме на разборите преди и след тренировките и самото състезание.
Боксът на всеки един отбор във Формула 1 всъщност се състои от... тирове. Два, три, четири - зависи от възможностите на отбора и свободното място. Поне така го видях аз, де. В единия камион беше оборудването, другият ставаше на офис, а третият се разгръщаше във формата на буквата П и беше нещо като ресторант, където на късата страна беше барчето, а по двете отстрани се разполагаха масите. Там сядаха всички - пилотите Хакинен и Култард, половинките им, ако бяха там, инженерите, хората от екипа, тези от рекламния и пиар отдели, както и гостите.
Признавам си, че един от любимите ми моменти на всяка командировка е сутрешното кафе с местния вестник, по възможност спортен. А в конкретния случай - с два вестника. Местния "Мундо Депортиво" и мадридския "Марка". Затова още първата сутрин - в петък, ден за запознаване с всичко плюс свободни тренировки, отидох рано-рано при бармана, пред когото имаше една огромна машина за еспресо, лъскава като макета на космическия кораб "Восток-1", дето виси в ДСНК на "Шипка" (за непросветените - Дома на Съветската наука и култура). Кимвам му, той ми прави типично италианско еспресо - пълна доза с вода за глътка и половина. Разтеглих го колкото можах, но пак вестник и половина останаха неразгърнати, а пред себе си имах цялото време на света, преди да започнат да се случват събитията, за които бяхме дошли. Пак отидох при бармана, пак ми кимнах към машината, но този път с уверен глас каза "Добле".
Речено-сторено. Той сложи две дози кафе, но пак същото количество вода. Като го изпих, имах чувството, че петите ми вибрират.
Така беше и в събота. Едва в неделя нещо ми просветна и вместо "еспресо" казах "кофи". Човекът веднага бръкна някъде отдолу, извади огромна кана, пълна с прекрасно американо, и ми наля като за цялата седмица. Е, човек се учи, докато е жив.
Но да се върнем към първия ден. Водач в света на Формула 1 ни беше един от пиарите на отбора, който беше чех. Беше докарал една своя сънародничка - победителка в конкурса Мис Чехия и участничка в Мис Свят. Или Мис Вселена, не помня, ама краката й почваха от сливиците. Катерина Сточесова се казваше. Чудех се какво прави с нас, разбрах чак в неделя сутринта. Но за това после.
Има един лаф за Русия, който много харесвам. Че тя - Русия, има само два основни проблема - пътищата и глупаците. Приписват го на Грибоедов, на Гогол, на кого ли не. Когато за първи път отидете на състезание от Формула 1, ще разберете, че също имате два основни проблема - скоростта и шума.
Забравете телевизията - там изобщо не се усеща колко бързо се движат болидите. Нашите места бяха на старт-финалната права. Е, не във ВИП ложата при баровците, а на отсрещната страна, но все пак. Та като мине някой болид, може да ти се откачи вратът от въртене - няма начин да го проследиш как минава.
Когато се настаних в хотела, на леглото беше оставена една кутия с разни подаръчета - химикал, ключодържател, такива неща. Но имаше и една малка кутийка с две дреболии вътре, които дълго разглеждах, докато се сетя, че са тапи за уши. Недоумявах защо са ми, докато не отидох на пистата - шумът е ужасяващ. Разбира се, веднага ми изникна в главата вицът за арменската туристическа група, на която екскурдоводът казал: "Сега, ако млъкнете за секунда, ще чуете шума на Ниагарския водопад." Е, на пистата шумът бе по-силен от на Ниагарския водопад, та тапите за уши станаха най-използваното нещо през тези три дни.
Въпросният ни организатор от пиар отдела беше много активен. Например, каза ни че вторият пилот на отбора Дейвид Култард - много сърдечно и отворено момче, пич отвсякъде, за първи път е пристигнал с подвижната си къща - огромен кемпер с размерите на ТИР, в който има няколко стаи. Веднага му казах, че това е уникален шанс за интервю и репортаж. Човекът се нави, говори с Култард, той каза да, но...
Бяхме забравили жените. Най-вече тази на Хакинен - Ерия, бивша тв водеща. Тя се обадила (поне така ни разказа по-късно чехът пиар на по бира) на гаджето на Култард Хайди Вишински - супер мацка, фотомодел и манекенка, за да я разубеди. Между другото, година по-късно двамата (Дейвид и Хайди) катастрофираха при кацане с частния самолет на собственика на "Глазгоу Рейнджърс" Дейвид Мъри, но се отърваха невредими. Но думата ми е, че където две жени започнат да кроят интриги, мъжете са обречени. И благодарение на Ерия, която казала на Хайди: "К"ви са тия съмнителни типове от Източна Европа, че да ти влизат в спалнята и кухнята", в крайна сметка интервюто с Култард се проведе в офиса на отбора.
Благодарение на пропуските, с които на практика бяхме част от тима, щъкахме навсякъде из боксовете. Там видях и се снимах с кого ли не, взех автографи от целия елит, даже и от Михаел Шумахер, макар той да отказа да се снимаме.
Но се запознах с Ники Лауда, Бърни Екълстоун, Жад Тод, Рон Денис...
По едно време стана ясно, че "нашият" отбор "Уест Макларън Мерседес" притежава единствения в света двуместен болид. Веднага започнах да си правя сметки как да се кача и дори директно натиснах чеха да ме уреди. Той обаче, без да се впуска в подборности, ми обясни, че съм безнадеждно назад на опашката. Още една скоба - година по-късно все пак се качих на болид от Формула 1, но водната. На Женевското езеро край Лозана световният №1 Гуидо Капелини ме повози с над 300 км/ч. Страшничко беше.
В събота беше тренировката за място. "Нашите" завършиха първи (Хакинен) и трети (Култард). Зад всеки от тях бяха фераритата на Еди Ървайн (уникален пич, непукист и плейбой) и Михаел Шумахер. Тогава разбрах, че няма по-обичан пилот от германеца и по-подкрепян отбор от "Ферари". Където и да си по света! Все едно да отидеш в Бангладеш и като кажеш "България", да не ти реагират със "Стоичков"...
По време на официалната тренировка се състоя и неофициална - на двуместния болид на "Уест Макларън Мерцедес". Пилот беше бившият състезател от Формула 1 Мартин Брандъл, а пътник - олимпийският шампион в ски скока (отборно) Дитер Тома от Германия.
На следващия ден станаха ясни две неща. Първо, защо бяха докарали въпросната Мис Чехия, а второ, защо бях далеч на опашката за двуместния болид. Пилотът беше същият, но пътникът се оказа кралят на Испания (тогава) Хуан Карлос I. Три дни преди това му правили изследвания на кръвното, пулса и каквото се сетите, за да са сигурни, че няма да стане някой гаф. Е, не стана, а пък ролята на Катерина, облечена в костюм на момиче от бокса на "Уест Макларън Мерцедес" беше да го пази с един сребрист фирмен чадър от слънцето.
Гаф не стана и с представянето на "сребърните стрели" - първо място за Хакинен, който след края на сезона стана за втори път световен шампион, второ за Култард, трети остана Шумахер.
Последва уникален купон в хотела, който беше прекрасен финал на вероятно най-емоционалната командировка в кариерата ми на спортен журналист.
---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на [email protected]. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи
