Болестта отне шанса на Сам Боун да играе в голям отбор и все пак той успя да стигне до голям мач и да се почувства истински щастлив на терена
Възможно ли е любимците ти току-що да са били размазани с 0:5, а ти да пееш с пълно гърло фенските песни, да ръкопляскаш на загубеняците долу на терена и въобще да се държиш все едно тигров комар те е заразил с някоя екзотична болест? В понеделник вечерта на стадиона на "Ковънтри" нямаше нито един тигров комар, но въпреки това феновете на гостуващия "Мейдстоун" сякаш бяха полудели от радост.
Разгромният резултат беше най-малкият им проблем. Над 4800 мъже, жени и деца осъзнаваха, че това е финалът на едно изключително приключение и те са длъжни да му се насладят максимално. Аматьорското отборче някак успя да се промъкне до осминафиналите на ФА Къп като в миналия кръг постигна историческа победа над "Ипсуич" с 2:1. Следващото препятствие в лицето на "Ковънтри" се оказа непреодолимо, но привържениците на отбора от шестото ниво на английския футбол и за секунда не си помислиха да съжаляват за загубата.
"Това беше изживяване, което едва ли ще се повтори до края на века, а може би и през следващия век. Нас никой не ни знаеше и не ни броеше за живи, а ето че стигнахме до петия кръг на турнира. И дори успяхме да победим скъпоплатените звезди на "Ипсуич". Ще го разказвам на внуците и дано ми повярват, че това наистина се е случило", опита се да обясни защо празнува толкова тежка загуба един от феновете на "Мейдстоун". Всъщност няма нужда от много обяснения. Английските футболни фенове приеха възторжено възхода на аматьорското тимче, защото на Острова умеят да се радват на подобни геройства.
А сензационните успехи на "Мейдстоун" станаха повод да бъде разказана и вдъхновяващата история на един от футболистите на шестодивизионния клуб. Самият той опитва да обобщи своите изживявания с думите: "Не чак толкова отдавна чаках смъртта, а днес играя футбол и празнувам живота".
Ракът връхлита Сам Боун, когато е едва на 18години и се готви за скок в някои от големите отбори на Острова. Интерес към него има дори от страна на "Манчестър Юнайтед" и именно заради възможността да играе при "червените дяволи" младокът в началото нарочно не обръща внимание на болестта.
"Напипах бучка в единия си тестис, но реших, че това е нещо, което ще мине от само себе си. Точно в този момент бях на сватба в Кипър, а след няколко дена трябваше да се явя на проби в "Манчестър Юнайтед". Казах си: "Няма как една малка бучка да провали великите ти планове".
Е, оказа се, че е опасно да се правиш на Господ Бог", категоричен е Сам Боун. В крайна сметка проблемът не отшумява и той отива на лекар, за да чуе диагнозата рак на тестисите.
"В този момент се запитах колко още ми остава да живея. Две години по-рано Дилън Томбайдс от "Уест Хям" си беше отишъл точно от тази болест. Бях само на 18 и чувствах, че имам пълното право да се срина психически. Но не го направих. Помогнаха ми роднините, които в нито един момент не дойдоха да ме прегърнат и да поплачат заедно с мен. Държаха се с мен все едно това е някакъв грип и просто трябва да го оставя да премине. А когато самият аз се опитах да се самосъжалявам, ми припомниха историята на баба, която беше преборила изключително тежък рак на гърдата. Повтаряха ми всеки ден, че семейството досега винаги е побеждавало тази жестока болест", спомня си още футболистът. Дали заради агресивното лечение, дали заради психологическата помощ от страна на роднините или по волята на чист късмет, но Боун наистина успява да се излекува. А после започва да живее по различни правила.
"Преди болестта тъкмо ме бяха освободили от "Чарлтън" и мечтаех за "Манчестър Юнайтед". За мен тези събития бяха най-важни на света. И не се срамувам да си призная, че се държах арогантно с останалите - просто поредното момче, което си е въобразило, че целият свят е негов. После лекарите излекуваха не само тялото, но и съзнанието ми. Сега се радвам на дребните неща и опитвам да бъда много по-добър човек от преди. И живея с мисълта, че успявам да се справям повече от добре", усмихва се 24-годишният днес Сам Боун.
След великата победа над "Ипсуич" той вдига очи към небето и благодари на силата, която го е спасила. А веднага след това отива на трибуните, за да се хвърли в обятията на най-близките си хора. Този път сълзите и прегръдките са позволени. Защото са от щастие!
