- Ая, за първи път български състезател взима балканската купа в клас „Млади ездачи“ и това стана на състезанието в Букурещ. Ти също си и единствена в историята на родния конен спорт с най-високо отличие - медал от Европейско първенство. Колко от победата е късмет?
- Колкото всеки късмет, след като си работил упорито всеки ден. В конния спорт ездачът и конят са екип – човек и животно, а конят е не просто мощно същество – той също има характер, емоции, здравни проблеми - както всеки атлет. Хората виждат огромни коне и мислят, че майсторството е само в това да управляваш силата им, но истината е, че те са толкова крехки и уязвими, искат много грижа, внимание и търпение. Във всеки момент на едно състезание и ездачът, и конят трябва да са в най-добрата си форма – физически и емоционално. Всичко е от значение. И да, хубаво е да имаш и малко късмет. Понякога конят докосва бариера и той се заклаща, но остава на място. Друг път конят минава над него като полъх, а той се сгромолясва. Скоковете във всеки паркур обаче са 14-15 и е малко вероятно да станеш шампион само с късмет.
- Деляха те 60 стотни от гръцкия състезател и до последната секунда публиката не знаеше кой ще бъде шампион. С каква нагласа влезе в паркура?
- Влязох за победа. С Кортезина сме тандем от по-малко от две години и все още „изглаждаме“ нещата помежду ни. Но аз винаги искрено съм вярвала в своите и в нейните способности и исках да покажа на всички това, което знам, че сме. Знаех, че българите в публиката и в България разчитат на мен, знаех, че всички ме подкрепят, но в този миг бяхме само Кортезина и аз и всичко в мен беше фокусирано върху коректната езда и овладяването на огромната енергия на кобилата. Трябваше да бъдем безгрешни. И така стана.
- Кое беше най-сериозното предизвикателство на тази Балканиада?
- Както на всяко друго състезание – най-голямото предизвикателство е в главата - да овладееш емоциите си и да си създадеш правилна нагласа, която да ти позволи да покажеш най-доброто, на което си способен. Конкуренцията също беше много сериозна – най-добрите ездачи на всички балкански държави, с много от които се познавам лично и знам, че наистина могат да са безупречни в това, което правят.
В чисто технически план - всичко е предизвикателство – за коня това е непознат манеж, непознати форми на стойките на препятствията. Мисля, че всички бяхме изненадани от факта, че почти до самия състезателен плац кацаше и излиташе хеликоптер. Инфраструктурата на базата се довършваше по време на шампионата и навсякъде се движеха тежки машини и се случваше постоянна трансформация. Всичко това са фактори, които потенциално могат да окажат влияние върху конете и представянето им. По природа те са страхливи и впечатлителни животни и понякога дребни на пръв поглед промени в средата им могат да доведат до сериозни предизвикателства за представянето.
- Скочихте чисто и на баража, макар това да не променяше шампионската ти титла.
- За мен добрият спортист винаги излиза, за да покаже най-доброто, на което е способен. Независимо дали е на състезание или на тренировка, на голям международен шампионат или на малък локален турнир. Това, което ме задвижва и мотивира не са купите и медалите, а това да доказвам (най-вече на себе си), че мога да бъда все по-добра. Устойчиво добра, ако мога да се изразя така. Шампионската титла е само един атестат за това, че усилията – моите и на хората, които са до мен във всичко това, дават резултат. Естествено, че се радвам на победата! Но един медал или една купа не те правят автоматично шампион. Защото това не е крайна дестинация, а път, по който вървиш и в който трябва да отстояваш всяка стъпка. Понякога правиш крачка назад. Да, в първите дни на Балканиадата направих грешки, но от досегашния си опит знам: нищо не е свършило, докато не свърши! Така беше още по-вълнуващо, защото чухме химна два пъти. И после, още докато оправях кобилата и се готвехме за отпътуване чух възгласите на публиката и се върнах на трибуните - Ивайло Бонев също беше станал балкански шампион в клас „Мъже“ и също бе скочил безгрешно на баража. Победите на съотборниците винаги са вдъхновяващи.
- На европейското първенство заради пестене на средства твоят баща беше и конегледач, а на балканиадата, след награждаването той те хвана за ръка и заедно заиграхте хоро във водната канава. Тя ли беше най-големия капан според теб и каква е историята зад тази закачка?
- О, моят баща е уникален и винаги създава настроение, винаги край него емоциите са на ниво. А историята ни с канавата започна преди години, на европейското първенство в Нидерландия през 2019. Още когато пристигнахме там, той шеговито каза, че ако стана първа, ще преплува канавата, а в последния ден на шампионата си носеше резервен комплект дрехи, за всеки случай. Тогава завоювахме историческия бронзов медал, но тази година, той изпълни заканата си и след като с отбора грабнахме златото на Купата на нациите на международното състезание в България, той „преплува“ канавата там. Оказа се, че боята, с която се оцветява водното препятствие (за да се вижда по-добре от конете), се изпира доста трудно, затова решихме да видоизменим ритуала и играхме ръченица.
- На каква височина скачате и колко е най-високото препятствие, което си преодолявала?
- На състезанието в Букурещ височината беше до 135 см., на Европейското първенство скачахме на височина до 140 см, а на тренировки скачам до 150 см. Най-високото може да се постигне само на надскачане и то на единично препятствие – на състезания това не се прави, евентуално само за шоу, ако е предвидено в програмата. В нашия клуб правим такива демонстрации обикновено на Тодоров ден и тогава съм стигала до 170 см.
- Кобилата е висока 170 см., после е твоето тяло, скачате още 170 – ти виждаш земята от 4 метра и стремглаво се спускаш надолу. Хич ли не те е страх?
- Ние не гледаме в земята, когато се приземяваме, гледаме напред, където е всичко, което предстои да се случи. Не, не се страхувам, всъщност усещането е невероятно.
Мнозина мислят, че ездачът се държи отгоре, а конят вижда препятствието и скача. В какво е ролята ти на гърба на коня?
Конят е мощно животно и може да преодолява различни препятствия, но в естествената му среда целта му е просто да ги преодолее, а не да не ги докосне. Ездачът е длъжен с така наречените помощи – тежест, крака и насочване, да му показва как това да стане без грешка. На първо място е тежестта – наклонът на тялото ми и натискът на краката казва на коня какво точно правим. А аз трябва да извърша всяко движение и корекция в правилния момент. За да скочи конят без да бутне бариера, трябва да преценя точно от коя точка да отскочи, за да му е най-удобно. Това се нарича разчет. Сгрешиш ли разчета, най-вероятно ще сгреши и конят. Затова, докато още се учим, тренировките за скачане започват от преминаване на сложени на земята бариери, където броим на глас колко галопни маха остават до правилното място за отскок. Колкото по-голяма е височината на препятствията, толкова по-важно е да се уцели правилната точка. Правим го постоянно, но отнема години, докато човек развие точен окомер за това. Ето защо независимо от възрастта, всички начинаещи ездачи започват от по-малки височини, защото там грешките не водят до сериозни последствия. Винаги, когато разглеждаме състезателния плац, заедно с треньора мерим с крачки разстоянието между всяко препятствие и ги превръщаме в брой галопни махове, които запомняме като карта за движение и се стараем да я спазим. Уловката е, че всеки кон е с различен по дължина галопен мах – някои правят по-малки „крачки“, други покриват по-голямо разстояние с един галоп. Именно тук е умението на ездача – първо да познава добре коня, с който се състезава и второ, да успее да го вкара в рамката, необходима да им осигури чисто представяне.
- На колко години започна да яздиш и кога се появи апетитът за състезания?
- На разходка с пони съм била вероятно на 3. На кон се качих на 8 и така започна всичко. На нашата конна база много хора яздят само за удоволствие, но те са започнали езда като възрастни. Когато аз започнах да яздя, посещавах и състезания като зрител. Много исках да участвам в тях и не оставих родителите си на мира, докато не ми подариха Кая – първото ми пони. С нея направих и дебюта си на състезателния плац.
- Всеки задава въпроса: а не падате ли? Не е ли страшно падането?
- Да, наистина всички това питат и понеже ми е омръзнал този въпрос, аз да попитам: от колело падате ли? А от ски? От зимни кънки? Докато играете футбол? Докато се катерите на дърво? Наша съотборничка два месеца не язди, защото беше със счупено рамо – падна на ски. И да, като паднем, ставаме, мятаме се на седлото и продължаваме. Не съм чувала за спорт без травми и не знам спортист, който да тренира с мисълта, че ей сега може да пострада.
- Ти си най-голяма от три деца, а най-малката от вас, Ан, вече язди добре и дори взе участие в Европейската пони лига на състезанието в Букурещ и отборно взе второ място. Ще отворите ли у дома и кът за наградите на Ан?
- Ан вече има своя „кът на славата“ в нашата стая и съм убедена, че той бързо ще се разрасне, защото тя е много амбициозна и мотивирана да става все по-добра. Тя израсна край конете и за нея ездата е най-естественото нещо – първо беше весела игра, а сега, когато започна да скача и да се състезава, тя вече познава отговорността на участието и е много сериозна.
- Пострада ли подготовката ти по време на Ковид кризата?
- Самата подготовка - не. Ездачите в България бяхме привилегировани да тренираме и в най-строгия ограничителен режим, защото когато яздим разстоянията между нас са много големи, общувахме пряко само с конете, а в конюшнята бяхме с маски. Дори когато някой от състезателите се разболееше, други поемаха ездата на неговия кон и така и ние бяхме във форма, и конете също. Но състезанията спряха навсякъде и това веднага се отрази на следващите ни изяви.
- Ти беше в ролята на каскадьор в част от снимките на филма „Memory“ с Лиъм Нийсън. Какво трябваше да направиш?
- Не беше нещо трудно, по-скоро неудобно. Скачах с кон, който не е мой, но трябваше да е той заради цвета му. Дотогава не бяхме работили заедно, а на гърдите си носех голяма камера и против всички правила на скачането, вместо да се наведа напред и така да облекча задницата на коня, аз трябваше да стоя напълно изправена, за да вижда камерата кадъра и така и на животното му беше много по-трудно. Направих няколко скока. Интересно ми е какво от това ще видя във филма. Радвам се, че се запознах с Лиъм Нийсън, говорихме, а той дори влезе в бокса на Каро Ас - жребецът, с който спечелих медала на европейското. Хареса ми, че е с отношение към животните - погали го, даде му морков. За мен лично беше вълнуващо, а мисля, че и на Каро му хареса.
- По колко часа дневно си заета с конете и за какво никога не стига времето?
- Всичко извън училище е свързано с конете. Не знам колко часа са това, но обичам конете и времето, прекарано с тях. Трудно е - с училището, домашните, изпитите... Понякога успявам да открадна час-два за излизане с приятели, най-често за сметка на съня.
Сега Кортезина заслужи няколко седмици почивка, а аз ще яздя други коне, които също трябва да бъдат в отлична форма и да се готвят за своите изпитания.
