Личната ми мисия е да предам опита и знанията си, ще е много жалко да се загубят, заяви от Токио успялата българка, имаща пръст в гребните съоръжения за последните 8 и следващите 2 олимпийски игри
През ръцете и мозъка на една българка е минало изграждането на всички съоръжения за гребане в актуалната история на олимпийските игри. И не само - всяка държава и град по света, имащи амбиции да кандидатстват за състезания от най-висок ранг и да имат гребен канал на възможно най-доброто ниво, търсят нея, допитват се до нея. Тя е архитект на успеха.
Тя е олимпийската шампионка от Монреал 1976 Светла Оцетова. Преди 45 г. печели златото на двойка скул със Здравка Йорданова. През 1978 г. двете стават и световни шампионки в Нова Зеландия.
Но Светла Оцетова не се ограничава до златна в самия гребен канал. Тя е и пример за реализиране на българското образование на световно ниво. Тренира и учи в златен паралелен слалом. Учи инжeнерство. Дипломира се като архитект точно преди да спечели олимпийската си титла през 1976-а. И сега, на 70 години, златното момиче на гребането и архитектурата продължава да съвместява двойната си любов,
Проектирайки настоящето и бъдещето на любимия спорт. От игрите в Барселона през 1992 г. вече осем олимпийски регати са се провели на
канали,
изградени с
експертното
участие на
архитект Оцетова
А вече е участвала в проектирането на гребните канали и за следващите две олимпийски игри - Париж 2024 и Лос Анджелис 2028...
Олимпийската ни шампионка е и дългогодишен технически директор на Международната федерация по гребане - ФИСА. Тя е избрана и в първата комисия на спортистите в Международния олимпийски комитет заедно с настоящия президент на МОК Томас Бах и президента на Международната асоциация на лекоатлетическите федерации (IAAF) сър Себастиан Коу.
Откриваме Светла Оцетова на олимпийския гребен канал в Токио - един от многото, зад чието изграждане стои и нейният златен български ум.
“За първи път дойдох тук, когато и Япония кандидатства за първи път за олимпийски игри в този век. Страната кандидатства три пъти - веднъж с Осака (2008) и два пъти с Токио (2016 и 2020). Още при първото ми идване през 2000 г. се направи проект, според който трибуни, финална кула - всичко беше от противоположната южна страна на канала. Телевизионните камери се движеха от другата (южната) страна. Така беше по-добре заради слънцето. След като Токио спечели игрите след втората им кандидатура, се оказа обаче, че проектът им за гребна база е реализиран върху изкуствено създадена земя, от отпадъци. Японците много използват този метод, защото нямат достатъчно земя.
Непрекъснато създават нови и нови площи посредством натрупването на отпадъци. И съоръжението е построено върху такава земя. Поради тази причина нямат право да пробият никъде нищо. Защото пробие ли се повъ
“Аз съм правила цялата концепция на олимпийския гребен канал в Токио. Посоката, решението къде да е местоположението на старта, на финала, всички трибуни и задължителни съоръжения. Всичко е минало през главата ми”, допълва тя.
“Всъщност окончателният проект беше одобрен преди две години, когато трябваше и се проведе световното първенство за юноши и девойки. Беше през 2019 г. - подготовка за олимпийската регата през 2020 г. След това се наложи игрите да се отложат с една година. Една година всички съоръжения стояха на трупчета. При отлична поддръжка. След пандемията за първи път дойдох тук през април тази година - всичко блестеше от чистота и поддръжка. Бях много приятно изненадана”, споделя впечатленията си Оцетова.
Предвид факта, че има
участие във
всички гребни
канали, на които
се провеждат
олимпийски игри
и световни първенства
от над четвърт век,
или пък на държави и градове, които са кандидатствали, не са организирали олимпийски игри, но са се построили съоръжения, приканваме Светла Оцетова да си избере и разкаже интересна история, свързана с някой от тези канали.
“Бях в Сарасота, където се проведе световното първенство по гребане през 2017 г. Поканиха ме две-три години по-рано, за да видя мястото, да ми покажат проекта, да кажа какво мисля и да направя корекция, ако трябва.
Направиха страхотна презентация с мултимедия - както американци могат да го направят. Зад гърба ми се бяха строили цял отбор от специалисти, архитекти, инженери, местни хора, политици... Накрая спират и всички се обръщат към мен - чакат какво ще кажа. Още по време на презентацията аз, естествено, вече въртях мисли в главата си. Само ги попитах: “Искате ли да имате възможно най-доброто съоръжение в света? Доколко сте готови да направите промени в проекта?” Мълчаха, мълчаха и ми казаха: “Ще правим най-доброто в света!” Така се закри всичко, което бяха направили до този момент и почнахме отначало. Сега Сарасота наистина има едно от най-добрите съоръжения в света. Даже на стената на самия канал в Сарасота са сложили специална табела - Svetla Otzetova Channel. От време на време някой все ми праща снимки пред надписа”, разказва с усмивка Оцeтова.
“Има много такива случаи, в които е трябвало да се съгласят с предложени от мен промени. Ако се съгласят - хубаво. Ако не се съгласят - страдат. И струва повече”, допълва тя.
Но как ли се чувства, като знае, че всеки гребен канал за голямо състезание е минал през нейните две ръце и нейната глава?
“Това е много голяма отговорност. Когато започвах от самото начало, беше много трудно. Всички искаха да стане тяхното, имаше много спорове, трудно се съгласяваха. Сега в момента, в който се появя: “Каквото каже Светла, това ще стане”. Да, но в спора се ражда истината. Хората знаят някои неща на местно ниво, които аз не знам. За мен е по-добре
чрез
взаимодействие
и спор да се
намери
най-доброто
решение”,
отговаря българката
Че е уникална в областта си, е ясно. Но питаме нея - защо, как, с какво?
“Уникалното е, първо, че имам гребната култура, реалния опит от гребането. Аз ползвах съоръженията. И във всеки момент виждам нещо, което може да се подобри. Едно от нещата, които мога да направя - винаги се опитвам да убедя, че могат да се спестят пари, да се намерят балансирани и ефективни решения за материали, за функция, конструкции и т.н. Второто важно е, че имам и архитектурата - инженерната подготовка. Не измислям разни пясъчни кули, които да се срутят след това. И с комбинацията нещата стават”, обяснява Светла.
В момента Оцетова има мисия - да предаде знанията си. “Аз се опитвам да изграждам хора. Единият от проблемите е, че те трябва да присъстват, да са на място, самите те да използват съоръженията, а това не се случва. Последният такъв опит стана с Лос Анджелис - на базата на разговора, който водих с тях на място, те ми направиха един проект, обаче пред хангарите, където трябва да излизат лодките, сложиха нещо друго. Тоест те не се сещат, че на лодката трябват 20 метра, за да излезе напред. Проблемът е в детайлите, във факта, че просто не са виждали мястото и не си го представят функциониращо. Иначе те имат страхотни специалисти, визия какво, къде и как да бъде, но започвайки да наместват елементите, се губи цялостното.
Сега се опитвам да убедя ръководството на ФИСА, че трябва да има човек, който да върви с мен, да слуша и да вижда кое как става - за да може някой да поеме. Защото е време вече някой да поеме. Това го приемам като лична мисия. Защото ще е много жалко, ако този опит и тези знания се загубят”, казва Светла Оцетова.
Какво са видели очите на шампиона от самите състезания по гребане в Токио?
“Нивото на олимпийската регата по гребане е много високо. Направо настръхвах. Даже, като гледах някои от гонките, си казвах - аз в това състезание не искам да съм. Страхотно изразходване. Когато четири лодки вървят на едно ниво, а само три минават напред... Пълно изтощение, а някой също толкова достоен остава крайно разочарован. Толкова са силни състезанията. Просто е жалко, че нямаме зрители, защото точно тук трябваше да има публика”, казва тя.
Дали, гледайки състезанията в Токио, Светла Оцетова не я гони носталгия? Заради липсата на българска лодка на олимпийската регата... Заради шампионските ни традиции... Заради факта, че последният ни златен олимпийски медал преди Токио е именно от гребането - на Румяна Нейкова от Пекин 2008...
“Има носталгия, обаче корените се крият много дълбоко. Още от детските градини и училищата. Когато аз бях дете, какви състезания имаше само между училищата. И къде беше спортът ни, на какво ниво? Това, което ние правихме някога, сега го правят австралийци, англичани, германци, норвежци, други скандинавски страни... Първо имат училищни програми - на определено училище са му дадени няколко спорта и то развива конкретно тях, в зависимост от условията. Ако най-близко има гребен канал, ако има плувен басейн, стадион... И примерно за конкретното училище се специализират три спорта. Но с треньори! Не с учителка по физкултура, която идва по поличка и казва: Тичайте. Училищният спорт е невероятно развит, студентският спорт - също. От там вече изваждат за високото спортно майсторство”, анализира Оцетова.
Колко далече сме пак да имаме олимпийски емоции в гребането, да сме сред лодките, летящи към златото?
“Има надежда в “бяло-зелено-червено”. Ето го Емил Нейков -
сина на
Свилен и Румяна.
Той просто беше
невероятен
на световното
първенство до 23 години и стана световен шампион. Но това е само една лястовица. От тази лястовица сега трябва да се хванат всички и да тръгнат да градят, да стане ято лястовици. И то не само заради високото спортно майсторство, а заради децата - да се занимават със спорт”, казва олимпийската ни шампионка.
Работейки на гребния канал в Токио, понякога е връхлитана и от най-ценните спомени като състезател, от златните мигове в Монреал...
“Няма начин спомените да не се връщат. От първите дни бях постоянно на старта - да видя дали всичко е наред със съоръженията. И показах на моя колежка, че само като гледам старта, пулсът ми се вдига... Все едно ще стартирам пак”, усмихва се Светла.
Но открива и много разлики между миналото и настоящето.
“Преди няколко дни се появиха оплаквания: “Вдига се вълна, става много сложно.” Извадих едно копие на видео - аз и Здравка Йорданова от 1978 г. в Нова Зеландия, когато станахме световни шампиони. Там
буквално не
виждах от вълна,
която ме
плискаше
в лицето
Толкова големи вълни. И им показах: “Вижте как гребяхме тогава, а сега за нещо дребно някой пита за отлагане.” Само нещо малко да се появи... Имаме комисия, която следи дали всички условия са равностойни преди старт. Точно си идвам от старта и завивам към финалната кула и попаднах на колата с хората, които трябва да следят състоянието на трасето. И ме питат: “Да спрем ли състезанието?” Бях изумена: “Как ще спирате състезанието, какво ви става? Всичко е нормално”, разказва Оцетова.
Докато е в Япония, техническият директор на ФИСА става в 4 сутринта, в 5 тръгва за гребния канал. Там е до 19 вечерта, когато поема обратно към хотела. “Трупясвам се и заспивам. Сутрин, като ставам,
хващам последните вечерни новини в България - пускам ги на компютъра, за да видя какво става у нас”, обяснява олимпийския си режим тя.
Но става време от Япония да потегли отново към България. И да се захване за работа и на канала, с който е най-емоционално свързана. Първия, в чието проектиране участва. Българския. Пловдивския.
“Първият гребен канал, в който имам пръст, е нашият в Пловдив. Тогава бях бременна с първото си дете. Водех много емоционални спорове с местното градско и партийно ръководство. Защото имаше едни тенис кортове и искаха гледката към водата да остане. Тоест - където са хангарите сега, да ги няма, за да може да си гледат водата, когато играят тенис. Даваха като пример Познан - там беше направено така. Но там го направиха по друга причина, защото отзад минаваха газопроводи. Заради тях те не можеха да си направят хангарите там. Но при нас нямаше такъв проблем и нямаше причина да не се направи да е удобно за спортистите и да се превърне в предпочитано място за най-сериозни световни състезания.
Каналът е построен за световно първенство по кану-каяк и затова трябваше да се построи много по-висока финална кула. За гребането бяха достатъчни три, но от международното ръководство на кану-каяка имаха изискване за всеки един от ръководството да си има собствен офис на финалната кула. Там не успях да спечеля.
Другото интересно е, че каналът е с метър и половина по-къс. Защото някой някога, когато е строил за кану-каяка, не се е сетил, че ни трябват 2000 метра плюс разстояние за стартовите понтони. И когато трябваше да направим първото първенство по гребане, стартовите понтони ги направихме като телескоп. Обаче това е толкова тежка конструкция и толкова трудно и бавно се наглася - от единичната лодка на 8 метра да се премести на 18-те метра разстояние от стартовата линия... Този вариант го играхме само първата година, след това се направи това, което имаме в момента - целият стартов понтон се мести. Има го в Мюнхен. Има го и в новия проект в Копенхаген, където заради липса на разстояние правим същото нещо. В Буенос Айрес за младежките игри направихме сходно нещо, но там беше само за малки лодки и беше достатъчно понтонът да се направи да се пързаля върху стартовия мост”, разказва Светла Оцетова.
И настройва мислите си от поредните си олимпийски игри към
поредното си
голямо
състезание на
пловдивската
гребна база
От 11 до 15 август, непосредствено след олимпийските игри в Токио, Пловдив е домакин на световното първенство по гребане за юноши и девойки. И Светла пак ще си е у дома, при своята първа “рожба” в гребането.
Преди да се насочи към следващия проект и към голямата си мисия - да предаде безценните си знания.
Детайли от гребната база в Пловдив - на олимпийския канал в Токио и на най-добрите канали по света
И по олимпийските гребни канали, и по най-добрите съоръжения за гребни спортове по света днес има дребни детайли, които са взаимствани от гребната база в Пловдив. Това разкрива Светла Оцетова.
"Едно от нововъведенията, направени за първи път в Пловдив, е поставянето на душ за охлаждане на състезателите, когато се връщат от тренировка или състезание - близо до понтоните. Сега почти навсякъде, където се провеждат състезания при много високи температури, организационните комитети предоставят тази възможност. Включително и в Токио.
Другото нововъведение, тръгнало от Пловдив, е гардеробът за саковете на състезателите. Преди това на състезателите се предоставяха шкафчета, каквито има в съблекалните. Но за 600–700 състезатели това изискваше много място и излизаше много скъпо. Така че тук е валидна поговорката: „Беден човек – дявол човек“, разказва Оцетова.
