Французите са майстори, разтоварват се чрез оплакване, въпреки че не засягат лични въпроси
B Англия има един много популярен израз Stiff upper lip, чийто буквален превод е стисната горна устна, но всъщност означава много повече. С него англичаните често обясняват житейската си нагласа да посрещат случващото се без излишни емоции и да не се оплакват. Твърди се, че са го избрали, защото треперещата горна устна обикновено предхожда избухването на сълзи, а за горда нация като тяхната това не е добър признак. Освен това британската кралица Елизабет II е най-добрата реклама на Stiff upper lip. За 68 г. на трона няма момент на изпитание, в който тя да е издавала публично емоциите си.
И ако за благоденстваща държава като Великобритания не е чак толкова голямо геройство да стискаш зъби и на въпроса “Как си?” да отговаряш “С благодаря, добре или много добре”, нещото, което ме порази, живеейки две години в Етиопия, бе, че местните хора също никога не се оплакват въпреки своята бедност. Честно казано, след престоя в Африка много взех да внимавам да не мрънкам за нищо. Не само защото сега съм в Англия, където на това не се гледа с добро око, а защото осъзнах, че от него няма голяма полза. Даже се смята за вредно от модерните напоследък теории за позитивно мислене.
Наскоро обаче ми попаднаха информации за няколко проучвания, които показват, че да се оплакваш не е чак толкова лошо, стига да получаваш разбиране. Например учени от Тексаския университет са установили, че потискането на негативните емоции може да направи хората по-агресивни. Техни колеги от Оклахома пък са доказали, че оплакването в разговор може да повлияе положително за сближаване на хората и е полезен инструмент за намиране на общи интереси.
Когато се оплаквате на някого, вие чувствате, че той ви разбира и сте свързани, казва пред Би Би Си Марго Бастен от Льовенския католически унивреситет. Тя е правила редица изследвания по въпроса във Франция и твърди, че французите умеят да се оплакват много добре. Когато го правят, те не се фокусират върху лични проблеми, а върху странични обстоятества, което им помага да изпускат парата и е от полза за психиката им. Става проблемно, когато се случва твърде често и прекомерно, тъй като може човек да бъде засмукан от негативизъм, препрограмирайки мозъка си така, че той да се концентрира само върху черното в живота. Като цяло обаче французите не са склонни към катастрофално мислене и мрънкайки, рядко гонят някаква цел, което може да бъде забелязано при американците и англичаните в много трудни ситуации.
Според проучване 48% от жителите на Франция се оплакват най-много от правителството, 23 на сто – че хората не им се обаждат, 33 процента – че не могат често да намерят ключовете или телефона си и само 12% - че имат проблеми с децата си. Мисля, че те са оптимисти за собствения си живот, но са много критични към страната си, посочва канадската журналистка и писателка Джули Барлоу, която е автор на няколко книги за Франция и е живяла в нея продължително време. По думите ѝ, ако за американците изказването на негативни мисли изглежда така, сякаш искат да приключат разговора, то за французите това е начин да поканиш другите да говорят. Освен това те се чувстват комфортно да участват в обсъждания, в които гледните точки се сблъскват и има критика, докато американците ги избягват. Затова френското мрънкане изглежда като нещо по-умно, по-смислено от наивен поглед върху нещата през розови очила, обяснява Барлоу.
Анна Полони от Института за критическо мислене в Париж смята, че тази разлика може да идва от присъщия за американците страх да не бъдат възприемани като неудачници (лузъри). “Във Франция просто нямаме такава дума. За да бъдеш лузър, трябва светът около теб да е изграден върху победите. А аз не съм сигурна, че хората тук възприемат ежедневната комуникация от тази гледна точка”, подчертава Полони. Тя е изпитала различията на собствен гръб, местейки се за известно време да живее в САЩ. Впечатлена е изключително как американците се стараят да не правят критични бележки и прибягват до оплаквания само когато вече е невъзможно да търпят дадено нещо. И даже тогава, винаги накрая казват нещо от рода “както и да е, ще се справя”.
Ние, българите също обичаме да се оплакваме. Като започнем с отговора “горе-долу”, който често даваме на въпроса “как си?”, та се стигне до всякакви проучвания, които ни представят като една от най-нещастните нации в ЕС. И причината за последното вероятно може да се търси и във факта, че малко безцелно си мрънкаме.
Нито го правим, за да се разтоварваме както французите, нито да браним интересите си като американците и англичаните. Защото поданиците на Елизабет II може да са научени да стискат зъби като нея, но са изключително активни в писането на жалби, ако от нещо са недоволни. Както казват те, дори и да не получите това, което искате, най-малкото ще трябва да ви обърнат внимание и ще ви се извинят, което също е вид комуникация, от която недоволният човек има нужда.
