- Приличам на маратонец, който има още сили. Важно ми е дали съм победил, или умирам безславно на бойното поле, казва легендарният актьор
- При работата върху Караибрахим си промених психофизиката и няколко месеца се лекувах. Милата ми покойна съпруга Райна ми каза: "Ти си имаше дяволско пламъче, но с тази роля се превърна в зъл демон."
- Комунизмът е още тук, а наследниците на БКП владеят икономиката
Легендарният актьор и режисьор Йосиф Сърчаджиев ще навърши 80 години този май - без равносметки, а само с желание за още удоволствие от работата в театъра и в киното. За своя изключителен принос към седмото изкуство той ще бъде отличен от Международния 29-и "София филм фест" с Наградата на София на Столичната община.
Сърчаджиев прелива от сила на духа въпреки болежките на тялото. Изглежда, сякаш няма страх, който да посмее да го владее, но той признава, че се страхува - да не би да спре да му пука и да не изпитват болка близките му.
- Г-н Сърчаджиев, как сте?
- Гледайки себе си, приличам на маратонец, който има още сили да стигне до финала. Но приличам и на плувец в бурно море с вързани крака, който не може да плува, но не може и да се удави.
- Ще бъдете удостоен с Наградата на София на 13 март. За вас какво значат наградите? Признание или суета?
- И двете неща. За мен е много важно да призная дали съм победил, или умирам безславно на бойното поле. За цялата ми война. Е, приятно е да бъда погален в лудото ми тичане към "онова оттатък". Суета на суетите!
- Вие самият как бихте определили мястото и приноса си към изкуството на театъра, киното и културата? Ваши колеги ви определят за изключителен.
- Просто задоволявам безумните си амбиции. Създавам си сладки мечти, а когато те са важни и за другите, тази моя лъжа е добро за така нареченото изкуство. Но когато в работата ми лъжата ми ме издава, милите ми колеги могат и да ме обесят. Това си е борба. Ако я няма и не я гоня сизифовски, културата ни умира.
- Като актьор или като режисьор си пишете по-висока оценка? В чии обувки се чувствате по-удобно?
- По-рано твърдях, че жив или мъртъв, ще продължавам да бъда актьор. Да, ама не! Бог ми даде друг път в джунглата на земното ми съществуване. Наложи ми се да сложа други обувки. Е, не са точно моя модел, но ще танцувам с тях. И се правя на голям танцьор. И все пак, велико чудо е новата ми житейска роля. Красива е и няма скука...
В киното обаче все още си нося старите джапанки. Например във филма "Януари" на Андрей Паунов. Получи се добра роля!
- Върна ли ви назад във времето пиесата на Георги Марков "Асансьорът"?
- А, не! Асансьорът от пиесата на Георги Марков "се развали" и в днешния ден.
Любовта си е в основата на човешкото същество.
Но Георги Марков говори и за системата на лъжата в тъмния социализъм, който тровеше дните ни. Злото обаче и сега витае в душите.
Наскоро с дъщеря ми Ана гледахме в Народния театър спектакъла "Неведение" на Албена Ставрева - автор, режисьор и актриса. Ей това е чуден, истински, нежен театър! Той е срещу плебейските зрелища по сцените ни. Такова представление дава сила на духа и разчиства мръсотията в дните ни сега.
И "Асансьорът" работи за красивата любов!
- От десетките ви знакови изяви пред камерата коя ваша кинороля ви предизвика най-вече, промени ви, остана у вас завинаги?
- Хм... Трудно ми е да си спомня за тия повече от 90 роли в телевизията и киното. Кое най-силно ме е предизвикало...? Имаше и роли, които не бяха на ниво, като част от болното време на комунизма. Други изиграх за пари или за лъжлива радост. Но все пак ето някои, които са оставили следа у мен: "Змейова сватба", "Роял "Бьозендорфер", "Машинописци", "Мой бедни Марат", "Нона", "Бон шанс, инспекторе", "Време разделно", "Вятърът на пътешествията", "За къде пътувате" и... (смях) "Наша земя".
Само при работата си върху Караибрахим, под камшика на Людмил Стайков, си промених психофизиката и няколко месеца се лекувах. Дори милата ми покойна съпруга Райна ми каза: "Ти си имаше дяволско пламъче, но с тази роля се превърна в зъл демон."
Но промени завинаги не може да съществуват. Иначе бих полудял.
Виж, работата в театъра е като дрога, която дава неповторимо усещане. Това е отделен космос!
- Вие участвате в най-скъпия и мащабен български филм в историята - "Хан Аспарух", който и днес не може да бъде надминат по размах. По-трудно ли е сега да се прави кино от такъв мащаб?
- Киното е скъпа игра. Скъпа е не само заради средствата, необходими, за да се прави. Времето ни дава нивa. За някои филми нивото е високо, без непременно това да означава скъпа продукция. А други продукции, дори и да има голямо финансиране за тях, са некачествени по своя дух, посредствени са, но се харесват от "голямата тълпа".
Не съм сигурен, че "Хан Аспарух" би бил интересен в днешно време. А може би греша.
- Има ли безценни уроци (житейски и професионални) от баща ви Стефан Сърчаджиев, които винаги сте следвали?
- От баща ми май нямам големи житейски уроци. Мама и татко два пъти се жениха и развеждаха. Професионални идеи не можех да науча от него, защото бях много млад, когато той почина, бях в казармата. Но в малкото моменти, в които бяхме заедно, той ми подари усмивката към професията и примера на работохолик - от зорu до зорu. Следвам пътя на Сърчо и на майка ми Анна. Тя ме научи на много, много светли неща. Като това, да не се правя на Господ.
- Какъв съвет бихте дали на младите актьори, кандидати за слава?
- Да гледат на себе си с празнична усмивка. И когато падат от коня, да не плачат, а смело да скочат на седлото и да хванат юздите... дори и да няма седло и юзди. И още - радвай се на онези, които играят по-добре от теб... временно. После Големият ще си ти.
- Някога имали ли сте съмнения, че ще тръгнете по пътя на изкуството? Гледали ли сте и в други посоки?
- О, да! Макар че беше по-скоро детска игра. Искал съм да си докажа, че актьорстването е моята Манна небесна. Имал съм и психически сривове, но винаги се появяваше моят "гуру", който ми подаваше ръка. Тази опора идваше най-вече от Райна.
- Открихте ли спокойствие и нирвана в Кирчево? Защо почувствахте, че трябва да избягате от София?
- Отдавна нямаме общо с Кирчево. Напуснахме го преди повече от 5 години. Там се бяхме усамотили от шумотевицата по морето. Но пак работихме за изкуството. И продължаваме. Въпреки болестите.
- Липсва ли ви много съпругата ви Райна?
- Мина точно една година, откакто тя отиде Там. Една година, равна на милион години. Тя си е част от мен и не е изчезнала.
- Каква бе тайната на вашата силна любов?
- О, не бих искал да обяснявам как се проявява тази тайна. Тя е заключена в сейф, чийто шифър знаем само Райна и аз.
- Тази година ще навършите 80 г. Как мислите да отбележите повода? Правите ли равносметки, или не?
- Никога не съм отбелязвал с нещо особено рождените си дни. Само за 60-годишнината ми Малък градски театър "Зад канала" ми направи тържество. На 80 години не ми се правят равносметки. Не ми е приятно. Други ще го правят. За добро, но и за зло. Само едно ми се иска - да изпитам още малко удоволствие с работа в театъра и в киното...
- Следите ли политическата обстановка в момента? Бунтарят у вас би ли искал да каже нещо на политиците ни?
- Политиката у нас и по света живо ме вълнува. Все още усещам, че вяра и надежда запазват високия потенциал у голяма част от сънародниците ни, които не приемат лъжата. Нашата история доказва, че ще има личности, които ще съхранят доброто бъдно на нацията ни. В България има бездуховност, а корупцията и сбърканата съдебна система се коренят в комунистическия режим преди 1989 г. Комунизмът все още не си е тръгнал. Наследниците на БКП владеят икономиката и членуват не само в БСП, но и в други партии. Малко мога да променя по отношение на това и на духовната лъжливост, която храни некадърника и криминалния тип. Все пак вярвам, че капка по капка добрите сили правят река, а после - океан.
- Разочарова ли ви демокрацията?
- Не е намерена досега по-добра система от демокрацията, макар и тя да е несъвършена. Вярно, има неща, които не ми допадат. Армията от негласуващи дава възможност на власт да бъдат лъжливи, уж десни правителства. Ние трябва да учим гражданите, че тази държава "не е софра за агѝ", както казваше дядо ми Йосиф Фаденхехт. Управляващите често имат самочувствието, че са върховни господари на държавата, а точно те би трябвало да имат най-много отговорности и задължения. Това е пилонът на демокрацията.
- Чувствате ли, че сте несломим? Като феникс се върнахте след близка среща със смъртта и продължихте (след тежкия инсулт) преди години.
- Ни най-малко нямам такова усещане. Все пак, сам си давам сили. И искам или не, Тя пак ще ме навести. А и Там не е страшно. Видях го.
- Днес страхувате ли се от нещо?
- Да. Страхувам се да не би да спре да ми пука. И най-вече се страхувам да не изпитват болка тези, които обичам. Бог с тях!
