- Четвъртият по височина връх в Рила, досега без име, е кръстен на Людмил Янков. Той умира в същата планина под Камилата само на 35 г., като предрича смъртта си в зловещ разказ ден по-рано
- Опитвайки се да спаси Христо Проданов, шокира света, като за рекордно време преодолява денивелация от 1330 м по Жестокия път
Не се страхувам от смъртта,
на любовта тревогата и мъката
и злобата узнах.
Останаха ми стиснатите зъби,
лъжите да разчупя не успях.
Живях години, чаках невъзможното,
бях много добър и много повече лош...
Из “Искам да се преродя в бляскав леден връх” на Людмил Янков
Това е откъс от стих на алпиниста и поет Людмил Янков, който се превръща в истински герой, докато се опитва да спаси Христо Проданов на Еверест, но, за съжаление, не успява. Той шокира целия свят, защото за рекордно кратко време преодолява денивелация от 1330 м по Жестокия път и губи 4 пръста, но оцелява.
Което го превръща в истински герой на експедицията.
Случайно или не, точно 4 години след смъртта на най-добрия му приятел, на 17 април 1988 г. той вероятно се преражда в бляскав леден връх, като остава завинаги в любимата си планина Рила под връх Камилата, където пада от 200-метрова снежна скала по време на тренировъчен лагер на националния отбор по алпинизъм.
37 години след гибелта му, чрез специален указ на президента Румен Радев единственият безименен връх в Рила, висок 2792 метра, част от Мусаленския траверс, получи името Людмил Янков. Той е четвъртият по височина в планината и
се намира на билото между Мусала и Алеко
Обществената инициатива по този въпрос започва още през 2023 г. по повод 70-годишнината от рождението на героя от експедицията Еверест'84.
Всъщност Людмил Янков е роден в Перник на 11 август 1953 г. Завършва Висшия лесотехнически институт в София през 1978 г., след това следва и международни икономически отношения, но не се дипломира. Установява се да живее в Кюстендил и почти никой не знае, че освен планините, го влекат и думите, които съчетава в красиви стихове.
Янков започва да се занимава с алпинизъм през 1976 г. в “Академик” - София, като през 1981 г. е включен в българската експедиция “Лхотце” и в покоряването на 3 върха с височина над 7000 м в Памир.
Там за първи път се разминава със смъртта. Христо Проданов, Людмил Янков, Стамен Станимиров, Йордан Зашев и Тодор Григоров щурмуват връх Евгения Корженевска. Петимата мъже са повлечени от лавина. Проданов забива пикела си здраво в леда и остава над нея. Снегът обаче влачи останалите в продължение на 150 метра. Дробовете на Станимиров се пълнят със сняг. Зашев и Григоров са натъртени. Само Христо е невредим. Най-зле е Янков. Едната му ръка се вади от рамото.
Въпреки адските болки той спасява чехи, защото по същото време лавина помита и съседната чехословашка експедиция. Един от тях загива, друг е тежко ранен. Третият бил със сериозни счупвания и е носен на ръце от българските алпинисти до безопасно място. Едва тогава Янков търси лекар, който да намести ръката му.
Контузията обаче не го спира
и точно след 2 дни той покорява връх Комунизъм (днес Исмаил Самани) в Таджикистан.
Няколко години по-късно е един от алпинистите на Еверест'84, където се превръща в герой, но остава в сянка.
На експедицията той спи в една палатка със Стамен Станимиров, който е изключително изненадан, когато изведнъж се буди от приглушена светлина. В този момент вижда как Янков се е надвесил над тефтер и пише нещо. Дотогава никой от приятелите му в Хималаите не знае, че освен алпинист той е и писател. Казва му: “Людма, гаси. И без това кислородът е кът”.
По-късно Станимиров прочита стихотворението и се разкайва за репликата си: “Аз не знаех, че Людмил е поет. Съжалявам, че му прекъснах вдъхновението”.
Янков е на крачка от сбъдването на една от големите си мечти - да се качи на Покрива на света. Отказва се от нея, за да спаси приятеля си Христо Проданов, който атакува Еверест без кислород по най-тежкото трасе, известно като Жестокия път, където дори шерпата му го изоставя.
Христо се превръща в първия българин, изкачил най-високия връх в света, но на слизане разразилата се буря го принуждава да бивакува на открито.
На 8700 м без палатка и спален чувал, при ураганен вятър
Съобщава по радиостанцията, че е в беда. Няколко човека тръгват на помощ, но най-близо е Людмил Янков. Той взема спален чувал и бутилка с кислород и прави и невъзможното да го спаси, като с невероятна скорост се изкачва от 7170 м до 8500 м, преодолявайки 1330 метра денивелация на един дъх. Достига близо до Проданов, но не открива нищо друго освен раницата и стъпките му в снега. Температурата била -40 градуса, което довело до замръзването на четири от пръстите му, защото прокъсал ръкавиците си по трасето.
В историята на опитите за покоряването на Еверест няма друг подобен пример на човешка саможертва и героизъм. Останалите членове на експедицията се страхували най-вече от това подвигът му да не се превърне в двойна трагедия, но той успява да се върне в лагер 4 въпреки нечовешките условия. Не споделя с никого, че има проблем с крайниците си. Слиза до лагер 2 със Станимиров, който обаче разбира едва в палатката, че Янков е с измръзване трета степен.
Людмил се връща в България заедно с Методи Савов, на когото са му измръзнали пръстите на краката. Карат Янков в “Пирогов”, където му ампутират 4 пръста - два на едната ръка и два на другата.
Месеци по-късно писателят споделя за преживяното:
“На Еверест смърт няма, има само сливане с мечтата”.
Започва да се шегува, че без тези пръсти катерел по-добре планините. За героизма му е награден с автомобил “Лада”, с която тръгва по ралита и се справя отлично. Дори създава автоклуб в Кюстендил, а междувременно ръководи и развитието на алпинизма в града.
Но не спира и за миг да пише. Издава две книги, едната от които е “Мечта отвъд долините” с над 30-хиляден тираж, разпродаден рекордно бързо. Поезията му не спира да се отпечатва във вестниците “Пулс”, “Труд” и “Литературен фронт”.
Рисувал и обичал да свири на китара. Пеел и притежавал страхотно чувство за хумор. Дори прави фотоизложба и филм по своите изкачвания.
В Кюстендил за него казват, че е бил най-добрият алпинист сред поетите и най-добрият поет сред алпинистите.
И вероятно е така, защото пише немалко стихотворения, които докосват дълбоко душата, но сред тях има и такива, в които пророкува собствената си смърт. Такива са куплетите от “Черен сняг” например:
Черен сняг се топи
и таи
в пепел и въглени
от човешки съдби.
Черен сняг вали
тази нощ.
Някои твърдят, че ден преди смъртта си той отново предрича фаталния си край в друг зловещ текст и дори описва подробно точно какво ще се случи. Пише, че ще загине над стаено езеро.
Предчувства, че ще го затрупа лавина,
а невнимание и грешна крачка ще причини падане. Тялото му ще се удря в скалите, но няма да бъде сам:
Дълго летях. Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан. Не ме беше страх. Болеше ме само. Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми. Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца. Нямаше време. Стремглаво летеше срещу мене снегът... Останаха дълбоките нощни следи, огрени от факлите на шествието, което прибираше телата на двамата.
В средата на април 1988 г. той взема последния си изпит по икономика и с ладата тръгва към Мальовица. Облечен е в кафявия си костюм, с който след това ще бъде погребан. Отбива се в Самоков, за да вземе Стамен Станимиров, който му казва: “Людма, утре ще катерим Камилата”, а той му отговаря: “Я камилата, я камиларя”.
На 17 април по време на тренировъчния лагер на националния отбор Людмил Янков се готви за експедицията си до Анапурна. Умишлено търси лоши метеорологични условия, близки до тези в Хималаите.
Докато атакува връх Камилата в Рила, той пада от 200-метрова скала заедно с приятеля си Стоян Наков. Когато двамата не се връщат вечерта при останалите, те разбират, че е станало най-лошото. Стамен Станимиров и още няколко алпинисти отиват да търсят телата им в пропастта. И ги откриват. Стоян Наков не е обезобразен и според лекарите не е починал веднага. Долната част на лицето на Янков обаче била размазана.
Въжето между двамата загинали било здраво. Мъжете предполагали, че заради леда по скалата те нямало къде да забият клиновете си. От опитите тръгва лавина, която затрупва Людмил Янков. Точно под лобното им място е Елениното езеро.
Труповете на алпинистите са отнесени под светлината на факли
Гледката е повече от зловеща, когато всички осъзнават, че този момент е подробно описан от Людмил Янков, който завинаги остава в любимата си планина Рила.
Този и още много текстове са публикувани в книгата “Върхове и хора”, която излезе преди няколко години в памет на великия алпинист. В нея са поместени всички негови стихове, като се допълват и от авторските му илюстрации, както и множество фотографии, някои от които са малко известни.
Там е и “Не питай за цената на мечтата”, което посвещава на Христо Проданов:
Бори се, литвай, падай и умирай!
Носи я винаги напред – в ръката,
възкръсвай, ставай, искай
и намирай!
Не я затваряй в себе си,
в душата...
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта,
за красотата.
С възторг и трепет, с вяра
в чудесата – тя ражда и мира,
и светлината,
с кръвта заплаща любовта
и свободата.
Не питай за цената на мечтата.
