Това става през 1882 г. в Свищов. Учители са той и жена му
През 1837 г. немският педагог Фридрих Фрьобел открива първата детска градина в Тюрингия. Скоро обаче се зараждат спорове доколко тя е полезна. Решава се, че не е. Следва забрана до 1860-а.
У нас обаче, за разлика от техническите нововъведения като парната машина, локомотива и електричеството, тази възпитателна метода навлиза бързо. Дължим го на търновеца Никола Живков. Мнозина го знаят като автора на текста на химна “Шуми Марица”, но той е популярен и като книжовник и педагог. Негова сестра е Виктория (Вела) Живкова - Благоева, съпруга на Димитър Благоев, а брат му Георги Живков е депутат, председател на Народното събрание до 1894 г. и регент след абдикацията на княз Александър I Батенберг през 1886 г.
Никола Живков е упълномощен от Екзархията в Цариград през 1872 г. да подпомага откриването на читалища и училища и 12 години учителства във Велес, Варна, Берковица, Севлиево, Тулча и Свищов. Запознат с теорията на Фрьобел, той открива забавачница през 1874 г. във Велес.
По-късно в спомените си пише, че направил опит с “20 дечица от 4- и 5-годишна възраст”. След това допълва, че те нямали нито изискуемото време за занятие, ни угодно място, нито пък Фрьобелевите играла. След тримесечно обучение те се явили на изпит пред членове на училищното настоятелство и граждани. От своя страна те се произнесли, че децата били “чудно даровити и сигурно са избирани между стотици”. Истината била, че са събирани отвсякъде, само и само да станат повече. Този опит насърчава Никола Живков да продължи с изучаване на трудовете на Фридрих Фрьобел и неговата последователка, рускинята Елена Водовозова.
Навсякъде, където учителства, той прави и забавачници наред с другите класове. От опита на Водовозова взема използването на игри, песни, приказки и залъгалки и преценява, че всичко трябвало в България да става “по български дух, по български характер”. От Фрьобел заимства обучението по аритметика и геометрия с кубове, които дори използва за строителството на кули и сгради. Те пък са далечният предшественик на една доста популярна днес фирма за детски играчки.
През 1882 г. е в Свищов и там създава първата изцяло детска забавачница. Две години преди това с княжески указ е наредено, че за да поддържат училищата си, общините са длъжни, ако не достигат приходите, да събират от членовете си останалата част. Парите в Свищов не достигат и по тази причина забавачката на Никола Живков е частна, та родителите заплащат за тримесечното обучение на децата си.
Любопитното е, че те самите настояват да има детска градина. Живков ги уведомява, че по тяхно желание децата им ще могат да получават в училището или само закуска, или обяд. През първите няколко дни, докато питомците му свикнат да са сами, родителите ще могат да посещават училището и да са до тях. Идеята за такова обучение му идва от закона за разпределение на часовете в началните училища от първи до четвърти клас. Живков обаче решава, че учениците трябва да са подготвени за първи клас. Открива детската си градина на 1 май 1882 г. и я нарича “Детинска мъдрост”. После прави предложение до Народното събрание да се отпуснат 20 000 лева за развитие и подпомагане на тоя род училища, като допълва, че такива щяло да има и в Шуменска, Варненска област и още в Свищовска, и то е прието. Шестото временно правителство под прякото ръководство на княз Александър I Батенберг не дава парите.
През лятото на 1882 г. Никола Живков намира подходяща сграда с голяма градина и двор и разгласява, че е открил училище “Детинска мъдрост”. В някои публикации се казва, че той “на своя сметка закупил чиновете и необходимите помагала”. В началото в нея има 50 деца. На следващата година в Свищов се открива още една детска градина. Учители са Никола Живков и съпругата му Тодорка. Финансово ги подпомага и Свищовската учителска дружба, която е първата професионална организация на учителите в България.
Тя има 24 членове и още близо 170 спомагатели. Неин член е и бъдещият професор и министър на народното просвещение Иван Шишманов. На следващата година е избрано и настоятелство на “Детинска мъдрост”, което логично се състои само от жени. След поредната смяна на правителството от либерали на консерватори те се заели да реформират образованието в Свищов и започнали да сипят огън и жупел върху членовете на дружбата. Най-нелепите обвинения са, че искали да превърнат училищното настоятелство в свой слуга, вършели си работата немарливо, вместо да се занимават с учениците си, подготвяли... театралните роли, а пък всъщност били “комедиаши в града, играещи в любовни комедии”, определяли ги като хора с елементарно образование.
Особено ги дразни със своите новаторски идеи Никола Живков, когото новите управляващи определят като анархист. Това е и краят на “Детинска мъдрост”. Никола Живков и Тодорка напускат Свищов и се установяват в Русе. След три години се премества във Варна и там също открива детска градина.
През 1891 г. братът Георги Живков внася в Народното събране най-подробния дотогава Закон за народното просвещение.
Дебатите около него траят седмица и за разлика от пренията по други законопроекти, при обсъжданията се налагат съзидателното начало и нови предложения. Законът има над 210 члена. Как ли бихме оценили днес тези, които споменават, че не може в паралелка да има повече от 20 деца, в село с над 50 къщи трябва задължително да има начално училище, а учители, които изпълняват немарливо задълженията си, се глобяват с до 1000 лева при заплата двойно по-голяма? За това, че учебната година в селските училища продължава до 29 май, а в градските до края на юни е ясно – през юни започва усилената полска работа и в нея трябва да се включват и децата.
В закона обаче за пръв път се уточнява, че има и “детски училища”, които са разделени на два курса на обучение – за 3- и 4-годишни деца, и за 5- и 6-годишни. До това време са открити детска градина в Пловдив през 1884 г. и във Варна през 1886-а.
В София отваря врати през 1888 г. и както подобава на столицата, нейна ръководителка не е българка, а швейцарка.
Първата селска детска градина е създадена през 1889 г. в тогавашното село, днес град, Клисура. Появили се и детски градини в Русе, Асеновград, Пазарджик, Балчик, Плевен и Разград.
След като законът влиза в сила, в България се създават още няколко детски градини, едната от които е в Солун. Днес разградчани претендират, че тяхната, открита в годината на приемане на закона, е първата в страната ни, което не отговаря на историческите факти. В нея в първата година има 25 деца, а в следващата са вече 60. Тя обаче наистина е първата, в която децата имат свои униформи, на които е изписано “Детинска мъдрост”, и участват със свои програми в така наречените по това време утра в представления пред жителите на града.
През 1898 г. се създават и първите обществени ясли в България. Причината не е обучение, а благотворителна грижа за децата. Те са предназначени за пеленачета и едва проходили деца, останали без родители и без грижи и са наречени простичко “Яслите”. Инициаторка е Мария Бехметиева, американка, но омъжена за руския пълномощен министър в София Юрий Бахметиев. По нейна инициатива няколко нейни столични приятелки се събират в дома на бъдещия министър-председател Димитър Тончев, за да създадат организация за “покровителство на децата в най-крехката им възраст”, поканени от жена му Ана. Скоро след това те именуват дружеството “Княгиня Евдокия” в чест на нейното раждане. В първото настоятелство са съпругите на няколко души, дълбоко свързани с българската история – освен Ана са Рада Данева, съпруга на Стоян Данев, Рада Николаева, съпруга на ген. Данаил Николаев, придворната дама Мария Петрова – Чомакова, М. П. Хаджимишева, съпруга на дипломата Панчо Хаджимишев.
През 1902 г. организацията се грижи за бедни и болни деца от Александровска болница, но и за децата на бедни родители. Майките идват сутрин, оставят децата си и вечер ги прибират. Храната е безплатна.
През 1906 г. списъкът на дружеството наброява 240 души, като само 43 са мъже. Те са бивши и настоящи министри, политици, общественици, дипломати, стопански дейци и крупни предприемачи. Сред жените са съпругите на дворцови служители и на най-висшите политически дейци от тоя период. Прави впечатление, че 40 души от тях са съпруги на дипломати и хора, аташирани към двореца. През 1941 г. членовете му са близо 1200.
През 1911 г. Столичната община изгражда специално предназначена за целта сграда за сиропиталище на ул. “Пиротска”.
След време и това здание става тясно за бедстващите деца, защото в него вече приемат не само от София, но и от провинцията. Изгражда се нова сграда на стойност 14 млн. тогавашни лева.
Тя е на ул. “Димитър Несторов”, до днешната Военномедицинска академия. За децата се грижат двама лекари и шест медицински сестри. Статистиката за 1940 г. на “Яслите” сочи, че от 359 деца 111 са били сирачета или на бедни и болни родители, 199 имат майки, които не могат да се грижат за тях, и 49 са подхвърлени. Любопитна е и статистиката за смъртността. През 1908 г., когато се приемат деца от Александровска болница, тя е 68 на сто, в последната година на Първата световна война надминава 80 на сто пак заради епидемии и нелечими болести, а през 1940 г. е 8,5. В следващите години вече яслите започват да приемат и деца на работнички от квартала.
Изграждането на училища, детски градини и ясли, на които се дава приоритет, включва в нов закон Иван Шишманов по времето, когато е министър на народното просвещение от 1903 до 1907 г. Доразширява го Стоян Омарчевски през 1922 г.
През 1909 г. се приема нов Закон за народното просвещение. В един от разделите му четем: “Детски училища. Служат за развитие на децата чрез подходящи за възрастта им игри, песни, ръчни занятия и беседи. Отварят се и се поддържат от общините с разрешение на Окръжния училищен съвет. За градовете с над 20 000 жители и за селища с инородно население са задължителни. Детските училища се ръководят от учителки със специална подготовка, добита в държавни или признати от държавата институти или курсове за подготовка на детски учителки”.
Ако го анализираме сега, ще установим, че за разлика от детските учителки, с каквато специалност все повече момичета излизат от университите, местата и в яслите, и в детските градини не достигат, та се налага компютър да подрежда кандидатите. Нещо като изпит с неизвестен край.
Заспи ли детето с бой - чиста отрова
Възгледите на Никола Живков за предучилищното образование: И тъй децата, които до седмата си година играеха на улицата и се търкаляха в прахта и калта, и играеха на орехи, обикват калното, прашното, комарджийството и т. н.
Децата, които си имаха за възпитатели груби, глупави слуги и слушаха само хули и суеверни приказки, тяхното отечество е хулата и суеверието; най-после ограничените вкъщи да стоят и мълчат обикват мъртвешкия живот, т.е. тяхното любезно отечество става мързелът, а таквизи деца, събрани в училището никаква метода не може им помогна, ни звучна, ни нагледна. По тая причина из нашите училища от сто ученика излизат само 4-5 способни и те са природно даровитите, или по-право да кажа, които са имали в домът си мъдри наставници. Ако децата не изоставаха до седмата година без потребното развитие, ние щяхме да имаме не на стотях 5 способни, а наопъки – на стотях 90 добри и способни и само пет нефелити, и то те щяха да бъдат болничавите, неизлечимите: за да имаме такъв добър резултат ний трябва да се съгласим с правилото на Песталоци: Възпитанието на децата трябва да захваща още от люлката.
---
У Българско е стар обичай кога искат да умирят дете кога плаче, или се сърди, изведнъж го плашат с кучето, с мечката и пр., напр. плаче ли детето, майка му или слугинята му вика “Мълчи, че ей кучето иде, или ей мечката ще те изяде”. И захващат да лаят като кучето или да ръмжат като мечката. Много често майките се мъчат по този начин да приспиват рожбите си; завиват детето и му ръмжат: “Иуу. Ей мечката. Спи, спи, ще те изяде”. Ако от това заплашване не земе, тя си казва: “Ех, зная аз, додето не те набия добре, ти не заспиваш”. И най-сетне набива добре невинното детенце, което от болест от уморяване да плаче наистина заспива, но такъв сън е чиста отрова за детето. Заспи ли с бой, то още по-лошо, защото развълнуваната му кръв му причинява най-лоши болки като заспи, отколкото ако е будно. С малко думи, едно е ако му беше дала майка му малко отрова, за да заспи, с която с толкоз щеше да убие здравето, но отровата е пак за предпочитане в този случай, защото отровата убива само тялото, а заплашванието и телесното наказание посяват в детинската душа страх, трепет и порабощение, което се вкоренява и поражда наедно с него.
* В текста е запазен автентичният правопис на автора.
