България забравя за скулптора от село Брест, чиито творби пазят от десетилетия в италиански музеи
“Не знаете кой е скулпторът Кирил Тодоров ли? Имате право, и аз не го познавах, за него ми разказа художникът Антонио Гуарино, който също има ателие на Виа Фламиния в Рим”. Така пише през 1933 г. в Италия в книгата си за младия българин известният по онова време писател и художествен критик Артуро Ланчелоти, който публикува и в “Кориере дела сера”.
Със сигурност и повечето българи днес не знаят кой е роденият през 1902 г. в село Брест, Плевенско, Кирил Тодоров. Достатъчно е обаче да видите изящните му статуи, за да си дадете сметка, че става въпрос за “гениален творец”, както го определят по онова време някои критици в италианската преса. Той няма нищо общо с парадността, доминирала българската монументалистика и скулптура десетилетия наред. Въпреки изключителния му талант обаче България спуска завеса над името му след 1965 г. и той потъва в забрава.
Страница след страница, стъпка след стъпка писателят Артуро Ланчелоти отвежда чрез книгата си към изкуството на изключителния скулптор, който през 1924 г. идва в Рим от България. Италианският критик се чуди как още 25-годишен Тодоров представя пред италианската публика творби, които смайват с майсторството при ваенето на мрамора. За този млад и беден българин, който трябва да се издържа сам в римската Академия за изящни изкуства, докато учи и твори, пишат възторжено много италиански издания от началото на XX век.
Гледайки снимки на творбите му, разбирате защо и преди, и след 1944 г. през ателиетата му се изнизват да позират големите от всички режими. Българският цар и царицата, правителството на Никола Мушанов, най-известните италиански интелектуалци и богаташи искат от Тодоров да ги вае чрез мрамора си. Техните бюстове са толкова живи, че
изглеждат като триизмерни изображения на самите персонажи
След 1944 г. идва редът и на номенклатурата. Георги Димитров и Васил Коларов позират лично за Тодоров. Той става “поръчковият” скулптор, който вае и Сталин, Ленин, Мао Цзедун, а после и Тито.
След като българинът се връща в Италия през 60-те години обаче, в родината му изтриват спомена за него. Никой повече няма да го спомене, неговото име сякаш се зачерква. Тогава Тодоров започва и нов живот на Запад. Рисува портрети и вае бюстове не само на личности като София Лорен, Марина Влади, Федерико Фелини, а и на Шарл дьо Гол, който го вика във Франция и го награждава за статуята си, която много харесва.
Трябва да минат 100 г. от рождението на Тодоров, за да се издаде единствената малка книжка за него през 2002 г. в България. Авторка е неговата съселянка от Брест - покойната вече Ася Маринова.
“24 часа” се свърза по телефона с единствената роднина на скулптора, която живее в родното му село до Плевен. Снежина Тодорова, снаха на най-малкия брат на Кирил Тодоров, още крие на тавана в къщата си бюста на Георги Димитров, за когото Вождът позира лично. Иначе в дома ѝ може да се види дипломната работа на скулптора от академията - статуята “Млада римлянка”.
“Намерих бюста на Димитров - той беше в мазето на поликлиниката, но го прибрах вкъщи. След идването на демокрацията беше изхвърлен. Работя към съвета, медицинска сестра съм в детския дом, и се разбрахме с кмета да го прибера. Той ми каза: “Тодорова, вземаш количката на домакинката и го караш у вас”. Засега не смея да го сложа на видно място, скрит е на тавана”, разказва жената. Историята на своя именит съселянин пази в единственото копие от 90-страничната българска книга за него и библиотекарката на местното читалище в Брест Маргарита Гицова. Тя прави всичко възможно, за да помогне за съхраняването на паметта за твореца.
Кирил Тодоров се ражда в семейството на Дица и Тодор Ценови на 5 май 1902 г. в Брест. Че рисува добре, става ясно още когато е малък. Събира децата в махалата и рисува на земята пред ахналата тълпа. Когато е във втори клас, учителят ги води на разходка до Шереметиевия хендек. Учениците вземат глина от там, за да моделират. Кирил изработва от нея
патица, която смайва всички преподаватели,
защото е като истинска. По-късно глината ще стане основният материал, от който моделира фигури. Момчето учудва приятелите си и с рисунките, на които изобразява свои съученици - приликата е голяма.
Ася Маринова разказва и за трудните сирашки години в детството на Кирил. Той губи баща си Тодор Ценов, след като е мобилизиран за войник заедно с други от селото. Майката остава млада вдовица със 7 деца, но им помага и дядо им Иван, който е кмет на селото. Кирил обича да ходи при родителите на майка си в Злокучене. С часове гледа как работи с длетото дядо му, който е каменоделец. Тогава още не предполага, че един ден внукът му ще се превърне в майстор с длетото.
През 1923 г. Кирил влиза в Художествената академия в София, където посещава курса по скулптура. Мечтата му обаче е Италия. Година по-късно заминава за Рим, за да учи в Академията за изящни изкуства. Намира подкрепа у пребиваващия във Вечния град български скулптор Андрей Николов. Това е професорът, чийто ученик по-късно става и един друг виден български скулптор с римска “съдба” - Асен Пейков. Николов е в Рим, където в продължение на години до 1926 г. излага редовно творбите си в Годишната римска изложба.
Кирил Тодоров учи в римската академия до 1928 г. при Пиетро Каноника и Ерменеджилдо Лупи. Тези години за него са като via crucis на бедността, както ще напише Ланчелоти, но
нищо не може да изплаши българина
Заради големия си талант получава еднократна стипендия от италианското правителство. Рецензиите за неговите работи, които публикуват различни издания , са все положителни. Всички експерти по изкуство в Италия признават, че благодарение на римското си следване придобил изключителна техника при работата си с мрамор, бронз и камък. Така превърнал материалите в изразителни фигури. Експертите се възхищават на чистотата и античната правдивост на скулптурите му и как със сърце, а не само с мисъл моделира творбите си. Като изключително успешни критиката смята бюстовете на Антон Джулио Брагаля и на римския поет Трилуса.
Скулптурата “Майка ми”, сътворена от Тодоров през 1928 г., когато е едва 26-годишен, се откупува от Националната галерия за модерно изкуство в Рим. Според критика на изкуството Густаво Борели това е шедьовър в сферата на портретите - всеки детайл от нея събира в себе си по малко от онази усмивка, с която статуята сякаш “свети”. Италианската критика нарича Тодоров “млад и гениален творец”. Дори преминаващият през Рим български министър-председател Никола Мушанов се отбива в ателието на скулптора и го хвали за работата му. Като перфектни и “живи” италианските публицисти определят и бюстовете, които Тодоров прави на едни от най-значимите личности от онова време. Позират му актьорите Еторе Петролини и Елена Сангро, композиторите и диригенти Пиетро Маскани и Оторино Респиги, поетите и писатели Трилуса и Филипо Томазо Маринети. Статуите на Петролини и Трилуса се откупуват от Музея на Рим в Трастевере.
През 1931 г. Тодоров представя във Вечния град и мраморните си “портрети” на цар Борис III и царица Йоанна, малко преди да ги изпрати за София. Бюстовете са толкова изящни и същевременно “истински”, че авторът им получава покана да стане придворен скулптор. Тодоров реализира и друга творба, този път от гипс, на българската царица, произлизаща от Савойската династия. Днес тя се пази в Кралския дворец в Ракониджи, Пиемонт. През 1929 г. българинът участва със свой проект, но извън конкурса, защото не е италианец, за реализирането на паметника на Берсалиерите в Рим. По думите на римските медии снимките на проекта на българина предизвикали възхита у Дучето.
Междувременно Тодоров се жени за Геновева, от която има син Ценко. И нейната глава с коси, сплетени на плитки, ще бъде увековечена в бюстове.
Във Вечния град сътворява и една монументална скулптура - паметника на Васил Априлов
пред Априловската гимназия в Габрово, за който печели конкурс в България. Така след реализирането в Рим на високата 3,80 м скулптура в ателието пристига с делегация кметът на Габрово Илия Кожухаров. Всички хвалят направеното от Тодоров. През 1935 г. скулптурата потегля с кораб от Неапол към България.
Художникът твори в Рим до 1943 г., когато организира и втората си самостоятелна изложба във Вечния град. На нея представя и бюста на бившия апостолически нунций в София Анджело Ронкали, бъдещият папа Йоан XXIII. Малко след това Тодоров се връща в България, където след 9 септември 1944 г. всичко се преобръща.
Започва втората ера в кариерата на скулптора. Оказва се, че новите управници имат спешна нужда от неговите умения при създаването на бюстови портрети. През 1946 г. прави статуя на маршал Толбухин, за която той лично позира. Това става през 1947 г. и с Георги Димитров и Васил Коларов. Тодоров се превръща в поръчковия скулптор на новия режим - прави бюстове на Ленин, Сталин, Димитър Благоев, Мао Цзедун, Иля Еренбург.Повечето са откупени от Националната софийска галерия. А статуите на Димитров и Благоев се тиражират за нуждите на партията. Съветското посолство също си поръчва бюст на Сталин, така както и московският музей на Сталин.
Портретите впечатляват всички с простотата, правдивостта и пластичната си изразителност. Интензивната работа на Тодоров
буди завистта у много от колегите му,
които се стараят да го изолират. В края на 1964 г. Тодоров гостува при президента на Югославия Йосип Тито по негова покана. През следващата година създава бюстове на него, жена му и близките му. Със спечелените пари решава да се върне в Рим. Така тогава България го “забравя” и никъде повече не го споменава.
В Италия започва третият живот на Тодоров - жени се за италианката Фламиния, от която има дъщеря Алесия. Останалите 20-ина години от живота си прекарва из Западна Европа. Прави портрети и вае бюстове на Федерико Фелини, София Лорен, Марина Влади, на Жорж Помпиду и Шарл дьо Гол. Генералът толкова харесва творбата си, че разпорежда българинът да бъде награден със златен медал.
Снежина Тодорова, снахата на малкия брат на скулптора, разказа за “24 часа”, че още помни срещата си с втората му жена Фламиния. Заедно с малкото си момиченце тя отива в Брест да се запознае с роднините си. Преди това пък по-малките братя на Кирил - Васил и Иван, му гостуват в Италия. Кирил Тодоров умира в Рим на 5 август 1987 г.
Според книгата на Ася Маринова големият син на скулптора - Ценко, работи дълго време в ателието на баща си в София и има дъщеря Кремина, която по-късно учи във Венеция. За стогодишния юбилей на баща си през 2002 г. в Брест отива да запали свещ и дъщеря му Алесия. И в нейните жили тече кръв от стария Шереметев род от село Брест.
