Сред мъжете блестят Ириней Константинов и Леонид Йовчев
Едва ли някой ще оспори двете върхови женски роли на изминалата година - Радина Кърджилова като Медея в едноменната постановка на Деклан Донелан в Народния театър и Албена Павлова като Майка Кураж в “Майка Кураж и нейните деца” на Стоян Радев в Сатирата. Убеден съм, че на двете актриси ще принадлежат националните награди за най-добра женска роля “Икар” и “Аскеер”.
Ролите им си контрастират по оригинален начин. Радина е статична, почти неподвижна, докато опонентите ѝ се появяват на сцената, за да я обвиняват и нападат. Албена е динамична, слива се с бързото движение на своята талига през перипетиите на войната, докато среща различни фигури от военните, селяните, своите помощници. И двете роли обаче водят до един и същи резултат, който се крие зад въпроса какъв интелектуален извод оставят за поколенията.
Ненапразно Медея, създадена от Еврипид през IV век пр.н.е., продължава да живее на театралната сцена. Тя вероятно съдържа
неизказаната и несподелена
мечта на измамените жени
да си отмъстят
на мъжете, изоставили ги, напуснали ги, подиграли се с тях заради друга жена. Да, наистина нивото на цивилизацията отрича тази жестокост. Отмъщението на Медея е жестоко, крайно, но е символ на уязвената женска гордост, на смазаното честолюбие, на потъпканите мечти. В античната драма всичко е с върхова температура и в крайни лимити. Но е обяснимо с нашите психологични разбирания. И сигурно подсъзнателно всяка измамена жена съчувства на античната отмъстителка.
А Майка Кураж на Брехт и Албена Павлова е измислила оригинален начин да оцелее в мъжкия свят на войни, вероломство, убийства. И тя се крепи за своето откритие напук на всички пречки и контраидеи. Албена се въодушевява сама и в подигравките към скапаните мъже около нея. Брехт я наказва, като отнема децата ѝ, но тя храбро продължава да тегли талигата си и да прегазва опонентите си. За разлика от интровертката Медея Майка Кураж прави от живота си шоу (според оригиналното решение на режисьора Стоян Радев). Тя безспирно се демонстрира - динамична, действена, патетична!
През изминалата година театър “София” извърши героизъм, като репетира при ужасни неудобства заради липсата на собствена сцена и доведе до премиера постановката “Котка върху горещ ламаринен покрив”. Тя излезе на сцената на театър “Сълза и смях”. Текстът е класика на Тенеси Уилямс, смятан за един от евъргрийните на световната драма, предоставящ страхотни роли за актьорите. Спектакълът излезе качествен в режисурата на Стайко Мурджев, а в него
между отлично изиграните
роли се открои Ириней
Константинов като Бащата
Ириней представя сложен образ на богат плантатор, влизащ в дома си, след като лекарите са го уверили, че не е болен от рак. Всъщност те са го излъгали, но само той от семейството е заблуденият. Край него са жена му (Петя Силянова), двамата му синове Брик (Богдан Григоров-Гринго) и Гупър (Владимир Солаков) със своите жени. Ириней показва сдържаната, но постоянна обич към Брик за сметка на невнимание и ирония към брат му, а в течение на действието разбираме причината. Бащата е модел за Брик, по-самостоятелен и независим за сметка на попадналия под доминацията на жена си мекушав Гупър.
Ириней играе човек, който вижда себе си в сина. Поддържането на илюзиите му за живота и семейството се повтаря от същите усещания на Брик, който скърби за кончината на най-близкия си приятел и удавя тъгата си в алкохол. Има нещо мъжкарско в поведението на Брик и на Бащата това се харесва. За отношението му помагат досадното и несекващо подмазване на снаха му Мей, жената на Гупър (Невена Калудова), и инфантилното, двулично внимание на собствената му жена. Възелът на явните противодействия и укритата в тях омраза е богатството, което Бащата трябва да остави. Гупър и Мей натискат с 5-те си деца, докато Брик и Маги са бездетни. В процеса на първото действие Ириней позволява между неговия Баща и снаха му Маги (Елеонора Иванова) да прехвърчат искри, особено след като младата актриса кръстосва сцената по бельо. Чувствата на сцената са комплексни. Бащата, макар и безрезервно обичащ Брик, е разочарован от непрестанното му пиянство. А в отношенията между Брик и жена му Маги се източва и линия на ревност към загиналия приятел на Брик с намек за гей контакти.
Въобще спектакълът е сложна майсторска работа на Мурджев и със силно сценично превъзходство на Ириней Константинов. Днес, в нашата реалност, този текст е много повече разбираем и годен за съпреживяване, отколкото през 80-те години на миналия век, когато Енчо Халачев го поставя в Народния театър с участието на Виолета Гиндева (Маги), Стефан Гецов (Бащата), Илия Добрев (Брик), Сава Хашъмов (Гупър), Маргарита Дупаринова (Майката) и Адриана Андреева (Мей).
Чисто статистически
“Глас” на Антоанета
Добрева-Нети е първият
дамски моноспектакъл
в цялата история на Военния театър. Отвъд статистиката той е истинско събитие. Толкова зряла, дълбока и въздействаща Нети аз гледам за първи път, и то от първия ред. А съм бил винаги любопитен към нейните изяви във Военния театър.
“Глас” на писателката Елена Алексиева е пиеса за самотата, тъгата, чупливостта, гнева и примирението на артиста, останал в сянката на друг талант с по-добра съдба и с повече късмет. Това е размисъл за живота в стаята за чакащи артисти, където актрисата се оглежда в огледалото на примата и се пита: “С какво тя е по-добра от мен?”.
Виктория е талантливо момиче с ангелски глас, което иска просто да пее, ако не може соло, то поне в хор. Обаче съдбата ѝ отрежда ролята на дубльорка на великата Мария Калас. Вероятно за някой друг това би било отлично работно предложение. Не и за Виктория, принудена да чака разболяване или неразположение на примата, та да заеме мястото ѝ, за да не падне спектакълът и продуцентите да не загубят много пари. Обаче дори и тогава Виктория не може да бъде себе си. Тя пее, за да създаде илюзията, че е Калас, и никога не дочаква плакат със своето име и програма със своя снимка. Дори след смъртта на оперната дива Виктория Глас е поканена да пее нейни арии пред американски туристи, някои от които дори не са разбрали, че Калас вече не е между живите. Те искат да слушат единствено нея, великата.
На камерната сцена Нети преминава органично и въздействащо през всички състояния на своята героиня – очакване, болка, тъга, гняв, примирение, нова надежда, ново разочарование. Сценографията на Марина Янева е аскетична – тоалетка, стол, сандък, щендер с няколко сценични костюма и куфар. На фона на този минималистичен декор присъствието на главната героиня е още по-мощно. На единствения стол тя брилянтно пресъздава срещите с впиянчения си баща, с маргинализирания си импресарио, със самата Калас, подминаваща я с безразличие, сякаш е невидима. Без партньор Нети се осланя само на вътрешната си сила и емоционалните преживявания.
Музиката, написана от
Дони, е нейният
въображаем мизансцен
Това представление, режисирано от Ивайло Христов, въздейства не със случките и събитията, които се разиграват, а с усещането за тях. И по-точно с усещането за несъстоялите се случки и преживявания – за липсващото безгрижно детство, за несподелената любов, за нереализирания талант, за недочаканата слава, за несрещнатите почитатели, за нераздадените автографи, за анонимността на сценичното присъствие. Меланхолия обгръща като мъгла заличката през 60-те минути на моноспектакъла, за да избухне във финалната ария на Кармен, изпълнена в червената кадифена рокля на Калас. Тази рокля, чиито гънки Виктория тайно е галила много пъти, взирайки се във всяка поизносена нишка, която трябва да бъде фино зашита, мечтаейки да види тялото си в нея.
Ако някой си мисли, че Нети е посегнала към този текст, защото може да покаже на воля уменията си на оперна певица, много се е объркал. Това би било твърде буквален прочит на пиесата, поставена като литературно-музикален спектакъл. “Глас” е много повече от това. Операта е само черешката на тортата, а Ивайло Христов е изтръгнал от Нети таланта ѝ до последната капка, култивирал го е, поставил го е под контрол и го е поднесъл на публиката.
През този сезон
в Малък градски театър
“Зад канала” Леонид Йовчев
влезе в няколко постановки
- “Есенна градина”, “Портокал с часовников механизъм”, “Джъмпи”, “Хайде да се трепаме”, “Шекспирин”. Любопитна роля е последната му на тази сцена – в премиерната “Враг на народа” от Ибсен. По-малко известна пиеса на норвежкия класик, но прилягаща точно за ситуация на избор за народни водачи, в каквато потънахме ние от известно време. Режисьор е Крис Шарков.
В сюжета д-р Томас Стокман, главен лекар на спа центъра в малко курортно градче, открива в резултат на продължителни изследвания, че водата е замърсена. Бактериите, които се разпространяват по тръбопровода в луксозната къпалня, са източник на зарази и болести, някои от които могат да доведат до тежки увреждания. Верен на човешкия си морал и лекарската клетва, д-р Стокман решава, че час по-скоро трябва до огласи резултатите от проучването и веднага да се затвори спа центърът, като се предприемат мерки за смяна на цялата канализация и за пречистване.
Позната ситуация от медийните вести у нас, макар и не с тази конкретика. В текста на Ибсен срещу д-р Стокман се изправя брат му Петер Стокман, шеф в общинския съвет. Той има сериозен довод – затвори ли се спа центърът, отрязва се източникът за поминък на бизнеса в града. Така конфликтът е Стокман срещу Стокман, човекът срещу народа, личността срещу системата, гражданинът срещу чиновника от властта. Идеален за следизборно развитие.
Режисьорът Крис Шарков вкарва в конфликта социалните мрежи, медийните манипулации, директните дебати, които се излъчват на живо и влияят на обществените нагласи. Сцената е рамкирана от десетки екрани, за да ни напомни, че днес всичко е спектакъл, ние сме пърформъри в него и възприемаме случващото се около нас през екрана на монитора или телефона си. Към днешна дата битката вече не е толкова между личността и властта. Тя е между морала и парите.
Особено интересен е изборът на Лео Йовчев за ролята на общинския съветник Петер Стокман. Актьорът, известен с изключително пластичното си, почти каучуково тяло, особено от спектаклите на Теди Москов на тази сцена, тук е усмирен в официален костюм. На този фон вътрешното му гърчене в опит да донесе от девет кладенеца вода, за да докаже как в града и спа центъра всичко е наред, още повече изпъква и предизвиква комизъм, макар и без явните външни комични сцени и мимики, с каквито сме свикнали да го гледаме на сцената. Силна игра на голям артист, когото трябва да следим и в бъдеще.
