Гневът се стоварва върху него, защото твърдял, че Дева Мария заченала незаконно, след като имала законен мъж
Семейната история на Николай Райнов (по негов спомен, разказан в едно интервю през 1946 г.) започва с изгубения син. Дядо му, също Николай, бил от Горна Джумая, изкупувал овни от района и ги карал за продан в Цариград. Веднъж тръгнал със сина си Иван. Когато пристигнали в града на Босфора, заръчал на момчето да не излиза от хана и тръгнал да продава стоката. Иван чакал да се върне, чакал и накрая излязъл на улицата, като често поглеждал в посоката, по която тръгнал баща му. Появил се обаче един дресьор на маймуни, след когото вървяла тълпа от зяпачи. Увлякъл се малкият Иван от зрелището, закрачил с тълпата и... се загубил. Тръгнал де се връща и все повече се обърквал. В отчаянието си преспал на гробищата, лутал се още няколко дни в големия град, като викал по улиците: "Татко, татко", та дано баща му го чуе и намери. Това така и не се случило. Вместо бащата го видял, седнал на един камък и плачейки, служителят в руското консулство в Цариград Черказки, който бил бездетен. Отвел Иван в дома си и със съпругата си го отгледали като роден син, давайки му добро образование и възпитание. Иван завършва Петропавловската гимназия в Одеса. После престъпва волята на осиновителите си и се записва в Българското опълчение по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.)
След Освобождението
родът
Райнови се разпръсва -
едни остават в Горна Джумая, други заживяват в Дупница, а Иван се преселва в търновското село Кесарево и се жени за Елена Зонкина от Самоков. По-късно двамата се установяват в софийския квартал Ючбунар. Той започва работа като технически контрольор по жп линиите София-Кюстендил и София-Роман. Семейството се сдобива с 4 деца – Николай, Стоян (по-късно професор по керамика в Художествената академия) и сестрите Иванка и Невена. Едва деветгодишен, след загубата на майка си при раждане на петото дете, Николай е принуден да се грижи за по-малкия брат и сестрите си.
Поговорката "Залудо работи, залудо не стой" с пълна сила важи за целия род Райнови, което прави впечатление на техните съвременници, но те най-много се удивяват на работоспособността, трудолюбието и творческата плодовитост на Николай. Самият той го обяснява с първата година на учението си в Духовната семинария в Самоков през 1902, преместена в София на следващата година, и в спомените си разказва как баща му Иван често повтарял: "Едно дете, като свърши трети прогимназиаллен клас, само трябва да изкара прехраната си."
След като сторил това, Николай обявил, че иска да учи в Семинарията. Бащата одобрил, но казал, че пари за издръжка на ученик няма, така че единственият вариант бил да се яви и спечели конкурс за стипендия. От над 100 кандидати приели само 25, а от тях одобрили 10 стипендианти. За това време Николай Райнов си спомня с благодарност, защото в Семинарията се научил да мисли, да чете, да не си пилее времето и да използва всяка минута най-разумно.
Тук е мястото да споменем и трима от преподавателите на Райнов – проф. Васил Златарски по обща и българска история, Андрей Протич по немски език и проф. Стоян Младенов по български език и литература. Николай Райнов завършва Семинарията с отличие и му предлагат като стипендиант да следва богословие или философия в Русия или Германия, но с условието, като се завърне, да стане калугер. Той отказва, защото след 4-и курс с един негов съученик са били на стаж в Бачковския манастир и това, което видял там, никак не му се понравило. По-късно пак по повод зачатието на Господ е охулен, защото написал в романа си "Между пустинята и живота", че Дева Мария е заченала незаконно след като е имала законен мъж.
Разочарован от
свещенослужителите,
Н.Райнов се записва
студент по философия,
но прекъсва поради липса на пари и се наема за писар в Провадия срещу 100 тогавашни лева заплата. На следващата година вече е студент в Рисувалното училище. Участва в студентска комуна в Подуяне, която после се мести в Княжево. През Първата световна война е военен кореспондент на 9-а плевенска дивизия, но използва всяка свободна минута, за да работи върху четирите си книги "Видения из древна България", "Книга за царете", "Слънчеви приказки" и "Очите на Арабия". След войната довършва образованието си в Рисувалното училище и като студент участва в довършителните работи по стенописването на храм-паметника "Александър Невски".
Със спестените пари предприема пътуване из Гърция, Сирия, Палестина и се връща през Италия. Установява се в Пловдив и живее в града от 1921 до 1923 г.
Работи като библиотекар,
основава
Дом на изкуствата и
печата
и е пръв негов председател. През 1922 излага 100 картини в първа самостоятелна изложба от “декоративни работи”, както сам ги определя - пейзажи с маслени бои, акварел и гваш. Замисля да покаже експозицията и в София, но няма какво, защото... всичките му работи са откупени.
През 1925 г. е командирован от Министерството на просвещението, по искане на Съюза на българските писатели, за 2 години в Париж. Там по това време е и брат му Стоян Райнов.
Току-що завърнал се от Франция, Н. Райнов приема предложеното му преподавателско място във вече Художествената академия и остава там като професор по история на изкуството до 1950 г. Като такъв започва цялостна промяна на програмата за обучение. Въвежда нов начин на преподаване на европейската история, а в лекциите си вкарва китайското и подробно японското изкуство, разширява ги и с такива за руското изкуство. За оценяване на приноса на един художник като основен фактор определя влиянието, което той е оказвал върху своите съвременници и творците от по-късното време от това, в което е живял. При това Райнов не чете предварително написани лекции, а води беседи със студентите си. Заради проявено недостатъчно старание къса на изпит и своя син Боян.
Нетрадиционни са и разсъжденията му за това какъв трябва да бъде писателят – участник в събитията, които описва, или само съзерцател.
През 1937 г., по повод 25-годишнината от излизането на “Богомилски легенди” се подготвя юбилей на Николай Райнов. Създаден е комитет, който забавя събитието с две години, та се стига до 50-годишния юбилей на Николай Райнов. Тогава пък Светият синод, военни, писатели и художници започват кампания срещу него в печата как така ще се позволява честване на автора на романа “Между пустинята и живота”, издаден още през 1919 г., заради който
Николай Райнов и
съпругата му
Диана са отлъчени от
Светия синод на
Българската православна
църква
Логиката на съпруга в теологичните му разсъждения идва в повече на сляпо вярващите и те най-безцеремонно отменят тържествения му юбилей. Спомагат и десетки възражения в Министерството на просвещението, Светия синод, Съюза на запасните офицери и други институции.
Всъщност прямотата и желязната житейска логика на Николай Райнов непрекъснато му печелят врагове. Срещу него застава дори и собственият му син Богомил Райнов. До 1950 г. бащата енциклопедист е признаван и от новата власт, но впоследствие, при поредните чистки в БКП, творчеството му е отречено. Формален повод става неговата многотомна “История на пластичните изкуства”, която не отговаряла на наложените идеологически критерии и му “препоръчват” да я редактира. Николай започва да я променя.
Ето какво разказва синът му Богомил в “Тютюневият човек”, част от автобиографичната му книга “Този странен занаят”: “Нетърпеливите да заемат мястото му дори не благоволиха да го изчакат да завърши преработката си, а решиха да оценят възгледите му въз основа на публикуваното преди. По силата на една ирония и въпреки отчаяните ми опити да се отскубна, част от работата по тая оценка бе възложена на мен. И веднъж, на едно факултативно заседание, аз тряваше да се изправя като шеф на катедра, да съдя баща си.
Бях нахвърлял предварително изказванията си, като бях спестил в него всичко, което можеше да се спести, макар да знаех, че ще си навлека публичните обвинения на някои мои съмишленици, както и стана. Имаше обаче характеристики като “идеализъм”, “формален анализ” или “еклектизъм”, които не можеха да се спестят.” И синът ги изрича като обвинения.
Малко след това Богомил заминава за Париж като културен аташе, а баща му е обречен на забвение. Факт е обаче, че синът събира голяма част от личната си колекция от произведения на изкуството именно във френската столица. Заедно със Светлин Русев и с помощта на наши дипломати и агенти в чужбина издирват и закупуват от името на България произведения на изкуството от Европа. Така се създава Галерията за чуждестранно изкуство, днес “Квадрат 500”. Идеята е на Людмила Живкова.
Подобно на баща си и Богомил чете лекции по естетика в Художествената академия. На тях присъстват не само студенти, но и външни хора, които идват да слушат освен естета и автора на криминални романи с главен герой Емил Боев, с които май днес е по-известен.
Другият син на Николай Райнов, Боян, учи скулптура в Художествената академия, жени се за своята колежка Стела от Пловдив и през 1945 г. двамата са изпратени на специализация в Париж с малката им дъщеря Диана-Мария Райнова. След като завършват френската Академия по изкуствата, те остават в Париж, заклеймени са като невъзвращенци и осъдени задочно. Боян Райнов е обявен за почетен гражданин на няколко френски града, в които стоят паметни плочи, на които е изписано “Боян Райнов, българин”.
Казано от Николай Райнов
За стажа си в Бачковския манастир през 1907 г.: Смятахме калугерите за чисти и предани Богу служители, за почтени и свестни хора. Останахме обаче дълбоко разочаровани: калугерите ядяха и пиеха на провала, играеха по цели нощи на комар, приказваха неприлични, дори цинични приказки, прескачаха вечер в с. Бачково до младите булки и вдовиците. Бяха непросветени и мързеливи, нищо не четяха и почти нищо не работеха. Не просвещаваха народа, а го ругаеха и ограбваха за курбани, за свещи, за какво ли не. Изобщо бяха хора паразити, порочни. Манастирите ни се видяха не свети места, а гнезда на лентяйството и порока. Силно покрусени от видяното, с голяма болка с моя другар си казахме – манастирите и калугерщината не са за нас.
---
Райнов за романа си “Между пустинята и живота”:
По-скоро би трябвало, по логиката на тия хора, те да сметнат, че Света Богородица е заченала незаконно, има законен мъж Йосиф, а пък била оплодена от някакъв мистичен гълъб. Още повече че в Евангелието се казва, че Христос има и други братя – Юда, брат Господен, и Яков, брат Господен, които очевидно са синове на Йосифа и Мария, а излиза, че Исус е незаконороден син.
Възмущаваше ме безобразният догмат за непорочното зачатие. Абсурдно е човек със здрав разум да допусне, че е възможно една мома да зачене, без да се наруши нейната девственост. Видя ми се оскърбително за цялото човечество да се допуска твърдението, че всички сме порочно заченати, а само един-единствен избраник на фанатиците е заченат непорочно. И по пътя на тая глупава логика, католишката църква е отишла още по-нататък, като е провъзгласила догмата, че самата Богородица е непорочно зачената.
За постигнатото от него:
Това, което съм достигнал, достигнал съм го с постоянна, сериозна и систематична работа. Какво съм достигнал и какво съм аз въобще, ще узнаете от книгите ми. В тях съм вложил много от себе си и който знае да чете, чрез тях ще ме опознае.
За приложното изкуство:
Не обичам много това име. Няма приложно и неприложно изкуство. Има само изкуство и неизкуство. Всяко изкуство е повече или по-малко приложно. Една живописна картина, веднъж нарисувана, се окачва на стената, за да краси стаята, също така, както би я красила една стенопис или един хубав гоблен.
За българските писатели и политиката:
Поетът Стефан Стамболов зае челно място в младата конституционна държава като министър-председател; даровитият мемоарист Захари Стоянов беше висок чиновник, Цанко Церковски – министър. Дейността им на тия места предизвика остри нападки (доколко са ги заслужили, то е друг въпрос). И най-главното – след като станаха държавници, те престанаха да пишат. При това на местата, що заемаха, ни един от тях не беше незаменим. Народът би им бил по-признателен, ако си останеха майстори на перото.
Кой е мистикът и тайноведец Николай Райнов
Роден е през 1889 г. Първите негови отпечатани творби са стихотворения от 1904 г., за които казва, че “литературната мода бе тогава да се пише по народни мотиви”. Национална известност добива през 1912 г. с книгата си “Богомилски легенди”. След още 6 години публикува “Видения из древна България”. Съставя 30 сборника с приказки от цял свят (1930-1934). Негова е и обемната “История на пластичните изкуства” (1931-1939) в 12 тома, а през 1941 са отпечатани 9-те тома на неговата книга “Вечното в нашата литература”. Негов е и вторият превод на български на “Тъй рече Заратустра” от Фридрих Ницше, от когото е силно повлиян в първите си литературни опити. По-късно преминава към реализма.
През 1918 сключва брак с племенницата на проф. Асен Златаров, Диана. През 1930 г. е делегат на Международния конгрес на изкуствоведите в Брюксел и чете лекции в редица белгийски и холандски градове.
Умира на 2 май 1954 г., а творчеството му в продължения на десетилетие е отречено.
