Тя настоява отказалият се от писането Пенчо Славейков да завърши "Кървава песен"
В навечерието на 60-годишнината си тя ще каже: “Стана в мене силен прелом, когато посетих гробищата в Монмартър и се поклоних над гробовете на големите покойници. Запитах се: Защо живеем, ако не се свържем с вечното? Ето, наред със скромните гробове на тия писатели и учени се издигат и големи паметници на богаташи, но каква стойност има тоя мрамор пред скъпата, незасъхваща пръст над ония гробове? Искаше ми се и аз да се наредя до тях.”
Това е логичният анализ на живота на една всеотдайна жена, посветен на двама забележителни мъже, които са починали преди нея и който върви към своя нерадостен завършек. По това време Мара Белчева живее в къща под наем, изоставила е както поетичните си занимания, така и съставителството на сборници с поезията на Пенчо Славейков и
прекарва дните си в самота
Родена е в Севлиево и не подозира, че изненадите на живота ѝ ще са точно в родния си град да срещне своите бъдещи съпрузи. Търновецът Христо Белчев, след като поради липса на средства не завършва Философския факултет в Загреб, се връща в родината си и работи като чиновник в общината в Севлиево. Там за пръв път се впечатлява от красотата на Мара Ангелова, както е фамилията ѝ. После младежът се мести в Търново и София. През 1881-а заминава да учи политически и икономически науки в Париж. Малко преди да завърши за кратко е в България, случайно отново се среща със 17-годишната Мара и ѝ пише първото си вдъхновено любовно писмо. Намира взаимност, тъй като тя е увлечена от поетичните му опити. Още през 1879 г., когато е 22-годишен, публикува стихове и фейлетони в издавания в Търново вестник на Петко Славейков “Остен”.
Женят се през 1886 г.
Мара Белчева става
придворна дама
наред с госпожите Султана Рачо Петрова, Ножарова и Винарова – все омъжени, но ухажвани и от Фердинанд. На 14 февруари 1891 г. майката на Христо по повод 30-ия рожден ден на сина си не хаби пари, за да представи “Жива картина”, в която главно действащо лице е той. Наречена е “Апотеозът”. Това става в двореца. Маршалът граф дьо Форас танцува кадрил, секретарят Славчо Тъпчилещов свири на цигулка, а министър-председателят Стефан Стамболов рецитира стихове. Накрая изпяват новия български химн от 1886 г. “Шуми Марица”. Отзад като фон наблюдават участниците в картината, в средата на която е Фердинанд, а
над него в бяло
Мара Иванова
държи короната
Тая бутафория предизвиква ирония и сарказъм в чуждия печат, а във Франция и Русия започват да се питат дали пък Фердинанд няма намерение скоро да се самообявява за цар.
Бракът на Мара, вече Белчева, и Христо не продължава и 5 г. и съпругът ѝ става жертва на заговор срещу Стамболов. Четирима мъже разбират, че той след заседания на министерския съвет по навик се отбива в кафене “Панах”, и замислят убийството му.
На 15 март 1891 г. Стамболов е с финансовия си министър Христо Белчев. Към 20 ч излизат и тръгват през градинката, днес към Столичната градска галерия. Причакват ги убийците, но знаят, че Стамболов носи винаги пистолет, двама от тях се хвърлят към него, но той се измъква, вади пистолета и ранява Никола Тюфекчиев. Той обаче стреля, но Стамболов е залегнал и куршумът не го улучва. В този момент Христо Белчев побягва през градинката. След него хуква Денчо Тюфекчиев, и го застрелва. Мара Белчева на 23 г. остава вдовица.
Още няколко месеца е придворна дама. Една вечер в стаята ѝ нахлува братът на Анна Станчева дьо Грено, съпруга на Димитър Станчов, и опитва да я насили. Белчева вдига скандал, а на следващия ден напуска двореца. Заминава за Виена, където учи филология, а после и в Женева.
За това време казва:
“Тук заварих дребнави “журове”, скучни разговори. И се затворих в себе си, за да пресмеля наученото и придобитото.
Но трябваше ми учител. И намерих Пенча, Пенчо Славейков.”
Двамата се запознават в Севлиево през 1879 г. Дядото на Мара, Хаджи Ангел, е стар приятел с Петко Славейков.
Съвместното им съжителство започва през 1903 г. И двамата са си полезни – Петко Славейков две години преди това е публикувал в сп. “Мисъл” “Кървава песен”, но е останал неразбран. Мара Белчева го връща към това, което умее най-добре, и след две години и упоритите ѝ настоявания и натяквания дават резултат. След като приключва, съпругът ѝ я слага на бюрото с думите: “На, ето твоето дело” .
Той пък насочва поетичния ѝ талант към авторски стихотворения и преводи на известни западни поети. Домът ѝ на улицата, кръстена на покойния ѝ първи съпруг в центъра на столицата, се превръща в любимо място за срещи и разговори на хората около кръга “Мисъл”. Само след година възвърналият се в лоното на творчеството Пенчо Славейков публикува “Сън за щастие”. През 1910 г. пък Мара Белчева публикува цикъла стихотворения “Без шум листата капят”.
След още 4 години тя отпечатва две нови поредици стихотворения в сп. “Демократически преглед”, в които се усеща мъката от загубата на Пенчо Славейков. Едва през 1922 година тя издава самостоятелната си стихосбирка “На прага стъпки”, последван и от “Сонети”.
След смъртта на Пенчо Славейков през 1912 г. тя се отдава на популяризиране и издаване на сборници с творчеството му. Запазва писмата му и ги събира в отделна книга през 1929 г. Има периоди, в които те са писани през ден или два, веднага след като Пенчо Славейков по работа е напуснал София.
Още през 1910 г. Мара Белчева е започнала превода над “Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше, за който ѝ помага и Пенчо Славейков. Излиза през 1915 г. и това е първият цялостен превод на книгата на немския философ на български. Склонността ѝ към мистиката и непознатите сфери на духа в последните години на живота ѝ все повече се засилва и тя се отдава все по-силно на дъновизма и упованието в Бог, за да стигне до прозрението: “Религията ме спаси, религията. Живях в чужбина на един таван и там имах случай да се убедя, че Бог никога никого не изоставя.”
Колкото по-зли са към мене,
аз трябва да бъда толкоз по-добра
Из дневника ѝ, писан след 1912 г.:
Какво блаженство би настанало тогава на земята. Всички се обичат. Няма богат и сиромах. Здравите помагат на болните. Милват се като същински майки.
---
Драго ми е, че съм по-добре. Иска ми се да имам хора около себе си. Снощи три сестри ми донесоха благословение от Учителя. Въздухът е пълен със живот. Пролетта като че вече идва. Времето е тежко. Аз се чувствувам примирена с всички злини. Не искам вече ни Бога, ни хората да одумвам. Да ми е да слушам музика. Да се сплотя в някоя божествена хармония.
---
Денят намръщен. Аз съм спокойна. Изпитвам радост, че съм сама. И наистина какво по-хубаво от това да можеш да бъдеш сам. Сега пък се надявам на самосебе си. Обичам целия свят, но далеч от мене.
---
Мисля за Италия. В тая страна съм най-много скучала, копняла и страдала. Там зарових обичта си. Кой може да знае, освен Бог, какво прекарах в тая красива страна. Аз бях забравила какво е нещастие.
---
Яд ме е, че не можах да услужа на един брат. Искаше да го водя на бала на кореспондентите. А той не знае, че аз от 91 г. не съм бивала на увеселение от тоя род.
---
Чудя се как съм могла да се разсърдя на някои хора, защото говорели лошо за мене. Та нека си говорят те, що ми е това. Колкото по-зли са към мене, аз трябва да бъда толкоз по-добра.
Стихотворението ѝ “Брунате”:
Отварям пак желелзните врата:
под тихата бреза пред тебе
спирам,
и на колене в сянката на света,
ръце на твоя мрамор аз
простирам.
Наоколо ми сенките мълчат.
Сълза подир сълзата им говори
за миналия с тебе златен път
в страната на широките
простори...
Колкото по-зли са към мене,
аз трябва да бъда толкоз по-добра
Не искам да се занимавам с партии - искам честен труд
Из писма от Христо Белчев:
И тъй, на що да отдам, хубава Моме, приятната случка на още по-приятното за мене встъпване в прям разговор с вас, и то с цел да прекрати разстоянието, което ни дели, и да си четем в душите. Да имах силата на един Шекспир, щях само с три думи да формулирам недоумението си – случай или съдба? По друг повод, може би, бих понегодувал, ако е случай, който предизвиква постъпките ни и дава на капризите си вярата на делата ни, но тука и случай, и съдба са с решения, които ме теглят напред и не ме оставят да правя никаква анализа. А защо ли, в този случай, влечението ми е по-силно от разсъдъка ми? Не, с вашата проницателност вие ще отгадаете тоз час от въпросите, които тук неволно си задавам, че пред себе си имате човек замислен и предаден на мечтата. Естествен недостатък или лична вина, такава физиономия не е защищаване, защото изкуството да придумате някого не е само да го убедиш, а и да му се понравиш. Иска ми се да вярвам, че ще бъда един ден честит да не ви съм неприятен. Пиша, че действувам искрено, като ви представям истинската си физиономия, но и не съм изгубил надежда, а напротив, предчувствувам под благотворното влияние на взаимната ни преданост с бъдещата ми другарка ще светне с по-хубави краски божият свет. Ако ми позволявате, ще приложа, че откак се е подновил в мене споменът за татковите ви желания, като че ли съм станал по-жив, по-ведър и по-весел. Някои от приятелите ми тука забелязват това, припомням, че те още не знаят причината му. Добър ли е признак?
---
Средствата ми, които тепърва ще се създават – уменията ми, които досега можах да придобия от спечелените си познания, - и темпераментът, за който от това ще заключавате - определят сами за най-добро да продължавам на сегашната кариера, ако не сегиз-тогиз и на книжовното поле. Не ми се иска никак да се занимавам с политически партии, защото не ща да воювам за лаврови венци в борба, дето изобщо е решено, идеалът е примамка, средствата низки и цената не е от безкористната. Искам както и досега с честен и мирен труд да си изработвам щастието. За бурен живот не съм роден.
По един общ закон за развитието живота на вашата млада възрарст би се очаквало в дадения случай, на думи незрели, на чувства деликатни, на възпяваната льбов, а аз ви поднасям само мисли и разсъждания като някой стар човек. Малко ми дайте да разкривам при първа среща булото на сърцето ми, боя се да не избухне нещо, което ще е предизвикано от въпроса, който трябва първи да се реши. Представям ви тука повечето черни точки, но когато не се уплашите от тях, което е и моето горещо желание, за хубавите, веселите и приятните неща ще имаме целия си живот.
---
В заключение ви моля, ако удостоите това ми за отговор, да ми явите предпочитанията си. Да ви адресувам писмото си чрез друго лице и в такъв случай чрез кое, или обичате да ви го пращам направо на вашето име. Това ще рекомендира с по-голяма сигурност, че ще се даде на вашето лице.
11 февруари 1885 г. Ваш предан Хр. Белчев,
Адрес в Министерство на финансите
