Животът на двамата е като легенда - на единия поради безкрайните му авантюри, на другия – заради блестящия му сценичен талант
И до днес се помни шегата, че когато се поставя “Иванко” за откриването на Народния театър през 1907 г., при разпределение на ролите е отказано на Кръстьо Сарафов да играе цар Иван Асен.
Ожалил се на брат си Борис, по това време ръководител на Върховния македонски комитет. Той сбрал македонските четници. Накичени с пушки, саби и ками, те нахлули в директорския кабинет, а зад бюрото уплашено гледал първият директор Пенчо Славейков. Борис запитал: “Ке игра ли наш Кръсте ролята на царьот, или ке те вратим на макя ти една глава по-кръц?” И ролята била получена.
Героизираният Борис Сарафов става жертва на борбите между Върховния македонски комитет и Вътрешната македоно-одринска организация, а брат му Кръстьо - легендарен артист и по “царско” време, и в годините след 1944-а. В началото на 50-те години над десетилетие Народният театър носи неговото име.
Двамата са четвъртото и шестото дете от общо седем на Петър и Сирма Карпузова-Сарафова. Съпругът е основател на български училища в Македония, сред които и първото в Мелник, автор е на първата биография на Йоан Кукузел, участва в Априлското въстание и е изпратен на заточение в Анадола. След освобождаването му семейството се преселва в София. Купуват си малка къща на ул. “Осогово” 30.
Животът на Борис Сарафов е на границата на реалността и легендата. Завършва Военното училище и е разпределен в Берковица. Оттам пише писма до княз Фердинанд да го върне на служба в София. Включва се в работата на Българските офицерски братства за освобождение на Македония чрез чети. Денем ходи във Военното училище на работа, а вечер обучава преселилите се в София българи от Македония на военно дело. Щаб му става кръчмата “Нов свят” на улица “Пиротска”.
След година отива в Кюстендил, където е сформирана чета от 200 души и с 40 от тях тръгва към Мелник. Превземат околийското управление и пощата и ги запалват. Разбиват затвора и освобождават осъдените. После се оттеглят и се сражават при село Влахи, родното място на Яне Сандански.
След това Борис тръгва към Санкт Петербург. Учи 4 месеца в генерал-щабната академия, но искат от него да вземе руско поданство. Сарафов отказва и се връща в София.
През 1899 г. е избран за председател на Върховния македонски комитет. Намира финансова подкрепа от военния министър ген. Рачо Петров, но те са недостатъчни. Основава в. L’Effort, който излиза в чужбина, за да запознае европейското общество с освободителното дело, но пък струва на година около 6000 франка. Три пъти посещава Русия и се среща с граф Игнатиев, който обаче му казва да мирува, защото не е сега времето.
Оттам отива във Виена и купува пушки от Щайер, които са прекарани с кораб по Дунава. През 1900 г. ген. Протогеров представя на Борис Сарафов Кирил Фитовски - той щял да достави на Македонския комитет пушки. Сарафов е недоверчив и му казва, че ако излъже, го очаква смърт.
Фитовски обаче отива при турския посланик в Букурещ и издава всичко, което знае. За награда получава по 12 турски лири всеки месец. На 1 февруари 1900 г. дейци на комитета го съсичат с брадва на излизане от кръчма в Букурещ. Румънският печат започва да разнищва тая история и публикува всичко, дотогава държано в тайна за Върховния македонски комитет, и сипе огън и жупел по него. На митинги в Букурещ се гори българското знаме. На всичко отгоре румънците са завзели Магарешкия остров срещу Свищов и опасността от война е реална.
Започва мобилизация и от двете страни. Намесва се Австро-Унгария, която е на страната на Румъния, а Русия настоява България да намери начин да се помири със северната си съседка.
За да се потуши конфликтът, Борис Сарафов и помощниците му Тома Давидов, Владислав Ковачев и Георги Петров са арестувани, но след няколко месеца са освободени.
Борис Сарафов заминава за Париж, където дипломатическият ни представител Симеон Радев, автор на “ Строителите на съвременна България”, го въвежда в кръга на френски интелектуалци, съпричастни към българската кауза за Македония. Някои от изтънчените французи го препращат към богат англичанин, който щял да даде пари за оръжия. Той дава лири, равностойни на 50 000 франка, но с условието
да се ожени за грозноватичката му дъщеря
“Сър” Сарафов взема парите и... забравя за сватбата.
Връща се в Париж и започва да издава вестник Mouvement Macedonian. Решава, че свободата на Македония трябва да е под опеката на известен европейски аристократ, най-добре руски. В Петербург се среща с Йосиф Батенберг, чичо на първия български княз, но той е аристократично уклончив. През 1903 г. в Рим се среща и с Ричоти, сина на обединителя на Италия Джузепе Гарибалди, и му предлага отново да събере гарибалдийци и да тръгнат да се бият за Македония. Следва отказ. Озовава се във Ватикана и на няколко достолепни кардинали обяснява каква би била ползата за българите, родени в Македония, ако приемат католицизма. Кардиналите остават сащисани. След това стига и до идеята да се сее опиум, който да продават на турската войска.
След като раздорите във Върховния македонски комитет се засилват, Борис Сарафов, Иван Гарванов и Владислав Ковачев застават начело на Задграничното представителство. Обикаля из Париж, Женева и Виена. Продължава да събира пари и често е упрекван, че част от сумите харчел из локалите и по жени. От Женева обаче изпраща 10 000 лева на Орце Попйорданов, с които са организирани солунските атентати срещу кораба “Гуадалкивир” и Банк Отоман през април 1903 г.
След раздорите се оформят две крила – върховисти и съединисти. Към първите са поддръжниците на Сарафов, а към вторите – на Яне Сандански. На 28 ноември в дома на Борис Сарафов трябва да се състои среща на помирението. Той е с Иван Гарванов, а пратеник на Сандански е Тодор Паница. Към 23 ч Паница, престорено доволен, си тръгва, а Сарафов и Гарванов го съпровождат. Паница изостава от тях, вади пистолет и ги застрелва в гръб.
Оказва се, че още на 10 октомври Яне Сандански, Чудомир, Скрижевски и А. Буйнов са им издали смъртна присъда заради обвинения в заговор срещу организацията.
Кръстьо Сарафов има друга мисия
Още от малък се запалва по актьорската игра. В единствения театър по онова време “Зора” трябвало да се играе българска пиеса. Кръстьо навлякъл панталоните на дядо си, подгънал им крачолите, надписал рекламна табела и тръгнал да обикаля из махалата. За беда го видял дядо му, изчакал търпеливо да се прибере, наложил го няколко пъти здраво с патерицата, вързал го с въже и го спуснал в кладенеца, а бъдещият актьор започнал да пищи. Тъй го заварила майка му.
Брат му Борис се включил в “очовечаването му”, щото в патриархалните семейни разбирания от онова време актьор било синоним на пропаднал човек, и го налагал с калъфа на сабята. Напразно.
Първата му роля е на Спиро Македонски именно в театър “Зора” през 1891 г., когато е 15-годишен. През 1895 заминава за Санкт Петербург да учи драматическо изкуство с държавна стипендия. През 1899-а се връща в България и постъпва в трупата на театър “Сълза и смях”.
Дебютната му роля е на Хлестаков от Гоголевия “Ревизор” и се оказва... провал. За зла участ се разболява и заминава на лечение във Виена. Трупата иска да го отстрани, но за него се застъпва режисьорът Мандрович и му дава нови роли, в които се доказва. Сред тях са и оперните Фигаро от “Севилският бръснар” и граф Алмавива от “Сватбата на Фигаро”.
През 1901 г. в София се вдигат две сватби на “петербургски театрални възпитаници”. Сарафов се жени за Донка Гюзелева и имат трима синове, а Адриана Будевска – за Христо Ганчев. Двамата съпрузи са заедно и на фронта при Люлебургас и Чаталджа по време на Балканската война. Христо е убит, а Сарафов служи в санитарен полк.
След основаването на Народния театър директорът Пенчо Славейков го кани за ролята на Ромео. И оттам започва бляскавата му кариера. Големия му талант разкриват ролите на Вуйчо Ваньо от едноименната пиеса и Никита от “Силата на мрака” на Толстой. Всенародно признание му носят ролите на Федя Протасов от “Живият труп” на Толстой, Златил от “Боряна” на Йовков, Ивайло, Егор Буличов от едноименната пиеса на Максим Горки. В приятелския му кръг са Пенчо Славейков, Елин Пелин, Кирил Христов, Теодор Траянов и Дечко Узунов, който го рисува в ролята му на Фалстаф.
През 1937 г. Кръстьо Сарафов, Никола Балабанов и Георги Стаматов са поканени от Македонските патриотически организации на гастроли в САЩ и Канада. За турнето Балабанов пише: “Там той прегърна сянката на своя брат.
Като на патриарх му целуваха ръцете,
мало и голямо, младо и старо го гледаше с широко отворени очи, потънали в сълзи, и го боготвореше.”
Славата обаче има и обратна страна. Сръбският министър-председател Стоядинович пише протестно писмо до българския си колега Георги Кьосеиванов, че такива прояви развалят необратимо отношенията между България и Югославия, като се визира пак Македония. Сарафов, Балабанов и Стаматов са изгонени от Народния театър.
Кръстьо Сарафов обаче няма политически пристрастия и по тази причина всяка власт го уважава. Любимец е както на цар Борис, така и на Георги Димитров и Васил Коларов.
Играл е в Париж, Виена, Белград, а през 1951 година ролята му на Егор Буличов разтърсва и театрална Москва. Снима се и в три филма.
Още през 1921 г. Вазов го нарича “гордостта на нашата сцена”. Почти същото ще каже 30 години по-късно и Вълко Червенков: “Сарафов е корифеят на българското сценично изкуство.” Още през 1946 г. става един от първите народни артисти.
Иван Михайлов за убийствата и Яне Сандански
С убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов през 1907 г. започват взаимни избивания и в самото ВМРО, пише Иван Михайлов.
“Яне се очерта напълно като разколник, желаещ да командува над ВМРО, без да държи сметка за мнозинството, макар сам по-рано да искаше тя да се управлява на демократични начала.
Яне е бил със слабо образование, но природно буден. Преди да дойде в редовете на ВМРО, бил е надзирател или директор на затвора в град Дупница. Попаднал е под влияние на окръжаващите го по-образовани от него. Имал е голям кураж и енергия. Но от мнозина съм слушал, че се отличавал с крайна жестокост. Върховистите, в тяхното число и Протогеров, уверяваха, че в своя район Яне е избил над четиристотин и седемдесет души. Родното му село Влахи, в Мелнишко, се обявило против него и взело страната на върховистите. Сандански се заканил на една фамилия в селото, че ще я избие заедно с котките. Таско Стоилков от Кочариново, който дълго време е бил в услуга като граничен пунктов началник на санданистите и познаваше доста техни помисли и деяния, твърдеше, че Яне устоял на заканата си. Нападнал на сам ден Великден и избил цялото въпросно семейство, като до човешките тела действително се оказала и една убита котка.”
Иван Вазов поздравява Кръстьо Сарафов за 30-годишния му творчески юбилей през 1921 г.
Драги господин Кръстьо Сарафов,
От тридесет години Ви следих. От дълги години години гледах в Народния театър как растеше, наякваше, разцъфтяваше един рядък артистичен талант – Вашият.
Въпреки многото несгодни условия, Вие вървяхте напред, движим от вътрешен тласък и от една страстна любов към изкуството.
Могъщата природа бе Ви богато надарила с всички преимущества, които правят голям един роден артист.
Вашето появяване на сцената беше за нас предвкушение на една деликатна наслада. Вие властно ни завладявахте и ние изпитвахме неотразимото обаяние на Вашия талант.
Народната сцена се гордееше и гордее, че обладава във Вашето лице един славен представител, с какъвто би се гордяла всяка друга сцена вън от България.
Днес Народният театър чествува 30-годишния юбилей на Вашата бляскава артистична дейност. Този празник е не само Ваш, а и празник на народната сцена, която Вие прославихте и разхубавихте.
Горещ почитател Ваш, мене ми е мило да чувствувам, че споделям възхищението и признателността на всички очаровани като мен от Вас.
Привет на нашия голям артист.
20 февруари 1921 г. Ваш предан Ив. Вазов
