Списание "Мисъл" разгромява романа "Под игото", след като е издаден в България и Англия
Днес за мнозина д-р Кръстьо Кръстев, основателят на кръга "Мисъл", е краен и борбен модернист, решен да наложи европейските тенденции в българката литература и поради това причинил доста пакости в нея с отричането на писатели като Вазов, Йовков, Елин Пелин.
Колоритният професор Александър Балабанов обаче развенчава тоя мит: “Обикновено Кръстев се представя, пък се е представлявал още и приживе, като човек студен, суров, злобен дори егоист. Аз знам негови близки по работа лица, които искрено вярваха и още вярват в тая характеристика. Голяма, много голяма грешка е това.”
Нататък професорът продължава, че той бил “сърдечен, мил и топъл, винаги се отнасяше съчувствено към хората.”
Според него докторът бил постоянно зает с мисъл за някого, на когото да помогне. Помагал и упътвал студенти, а разберял ли, че някой от тях е болен и нямал възможност да се лекува, уреждал това при лекари от приятелския му кръг. На свои приятели, които не били в състояние да си уредят някои битови и професионални въпроси, вършел това без поза и не търсел никакви бъдещи ползи.
Всъщност българската литература можеше да остане без естета и философа д-р Кръстев
Роден е в Пирот в семейството на търговеца Кото Кръстев на 31 май 1866 г. След Освобождението през 1878 г. семейството се преселва в София. Синът завършва Първа мъжка гимназия, по-късно наречена Класическата. Участва в литературен кръжок, в който е и писателят Тодор Влайков. В него един от участниците написал доста стихотворения и съкръжочниците му го определили като “бъдещия Пушкин”, друг начинаещ поет нарекли Лермонтов. Кръстьо пък се самоопределил като “бъдещия Белински”.
В гимназията първият стенограф в България чехът Антон Безеншек води извънреден курс, целта на който била да научи учениците да пишат до сто думи в минута. Кръстьо Кръстев само за година правел това вече толкова бързо, че го наели за преписвач в стенографското бюро на Народното събрание. Няколко месеца по-късно, вече като редовен стенограф, записвал речите на българските депутати.
Тодор Влайков свидетелства, че след като започнал да получава редовна заплата, Кръстев изцяло я харчел за книги на Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев и критиците Белински и Добролюбов.
Не останал професионален стенограф, защото през 1885 г. отишъл да учи философия в Лайпциг. Връща се след месец, за да участва в Сръбско-българската война. След нея продължава образованието си, като негов преподавател е немският философ и психолог Вилхелм Вунд. През 1888 г. защитава докторската си дисертация “Метафизическо схващане за душата според Лотце”.
Не става и професионален философ, а се връща в България и е назначен за директор на Казанлъшкото педагогическо училище. В него
за пръв път в България въвежда стенографията като учебен предмет,
а за възрастните основава стенографско дружество. В местното читалище режисира театрални постановки. Жени се за учителката Радка Хаджиниколова от Стара Загора. Семейството се връща в София и Кръстев през 1891 г. започва да издава списание “Критика”, което сам спира на следващата година и започва “Мисъл”. През 1895-1896 и 1899-1907 г. е професор по философия във Висшето училище. След това е директор на Педагогическото училище в Скопие. Действителен член е на БАН от 1910 г. до смъртта си от сърдечен удар през 1919 г.
Кръгът “Мисъл”, основател на който е д-р Кръстьо Кръстев, одобрява и лансира писателите Алеко Константинов и Петко Ю. Тодоров, а и своите членове Пейо Яворов и Пенчо Славейков. През 1899 г., като телеграфист в Поморие, Яворов изпраща в редакцията на сп. „Мисъл“ стихотворението си „Калиопа“. То е подписано Пею Крачолов. Кръстев го прочита, харесва го и
променя името на едва 21-годишния начинаещ поет на Яворов
от явора, за който става дума в творбата. За да го обнадежди му изпраща и 50 лева хонорар.
Д-р Кръстев е и човекът, който го води на очни прегледи при най-добрите виенски професори след първия му опит за самоубийство след смъртта на Лора. В някогашното кафене „Панах“ един ден се събират професор Балабанов, д-р Кръстев и полуслепият Яворов. Д-р Кръстев подхваща не особено приятен и уместен разговор кой от тримата с какво ще остане след смъртта си. Балабанов не се самооценява, а се спира на “съвършенството, до което твърде рано Яворов доведе българския стих”. Поетът пък очевидно не се замисля за това с какво ще остане след смъртта му, а иска от него да му подари опаловата си игла. Обяснил, че тя събирала всички нещастия, а след сполетелите го, у него вече не останали, но можело да дойде ново, та да вземел иглата да го пази.
Д-р Кръстев не казва нищо обзет от отчаяние и меланхолия, което е и причината да подхване тая тема. Той с умолителен глас казва на Балабанов да заведе Яворов във Виена на преглед. Професорът отказва с оправданието, че имал други ангажименти и не му е възможно. Кръстев, въпреки мрачните периоди, в които често изпада, тръгнал с Яворов.
През 1914 г., наред с преподавателката си работа, д-р Кръстев се отдава на политическа и обществена дейност.
Сам той, немски възпитаник и тънък ценител на немската литература, става голям противник на българската пронемска политика преди началото на Първата световна война.
По своя инициатива пише възвание против намесата на България на страната на Германия
и срещу нейната освободителка Русия.
В него категорично заявява, че страната ни трябва да запази неутралитет, а ако това се окаже невъзможно, да не се включва на страната на Централните сили.
Под ясно изразената си позиция тръгва да събира подписи през април и май. По същото време уж неполитичният проф. Иван Шишманов, дългогодишен приятел и душеприказчик на Вазов, създава в столицата Френско-български комитет, за да засилва приятелството ни с Франция, която също като Русия е в Антантата.
Заради възванието и събирането на подписи д-р Кръстев често е арестуван в полицията. Във възванието си той е написал: “България не трябва да изменя на своята освободителка. Отечеството отива към погибел. Българският тъй дарен народ рискува да погине, преди да остави правото си за живот.”
Участието на България в Първата световна война става причина да се оправят твърде неприязнените им отношения с Иван Вазов заради прекаления естетизъм на д-р Кръстев. В началото на ноември 1914 г. руският писател Леонид Андреев, основател на руския експресионизъм и поклонник на Шопенхауер, публикува във в. „Утро России” статията “Търгуващите в храма”. Тя е препечатана във всички руски, а оттам и в българските вестници. В статията си Андреев хули българите като неблагодарници, защото се вкарали във войната на страната на Германия и обърнали гръб на Русия. Очевидно руснакът е знаел какво ще се случи, защото България се включва във войната на 1 октомври 1915 г. Русия обаче преди това доста дълго е “ухажвала” цар Фердинанд, отпускайки му заем от 4 млн. златни франка, та България да се присъедини към Антантата. Там обаче е Сърбия, а нашите политици се “колебаят”. Това пък предизвиква руския писател Андреев не само да направи на пух и прах териториалните български претенции, но и да лепи обидни епитети върху “неблагодарния български народ”.
Ето какво пише той: “Какво направихте и какво продължавате да правите, българи. Славянският свят се срамува и затваря очи, когато чува името българин – така в честното семейство се срамуват от недостойния роднина. Вие имате славянско сърце, българи, но немски мозък и вашият език е раздвоен като на змей. Какво направи вашето славянско сърце, докато немският мозък и ръце през вашата страна прекарват оръдия и бомби за турците. То мълча, когато се извиваше езикът на вашите дипломати. То мълчи и сега, когато вече се пуснаха в действие немските бомби и мини, които убиват и давят руснаците – какво получихте за това, българи?”
На финала Андреев е още по-злъчен: “Но, както овните, и вас ще ви държат в немско заграждение от плет, докато пият с поглед, вперен в небето братската кръв, или ще ви поведат като овчари към предателство и вие, подобно на всички вярващи, ще започнете да изселвате руснаците от България, че най-напред махнете бронзовия паметник на Александър II, който ви създаде, та нали и той е руснак.”
Тази статия предизвиква гнева на българското общество. Не остават по-назад и писателите, поведени от Боян Пенев, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров и Димитър Мишев, редактор на сп. “Свободно мнение”. Кирил Христов публикува доста остър отговор на Андреевите писания и задава въпроса като
писател от каква величина се смята руснакът, та си позволява да хули цял един народ
На д-р Кръстев, Стилиян Чилингиров и Боян Пенев това се струва недостатъчно и те решават да публикуват друго отворено писмо до руснака. След необходимите уточнения то е написано, а тримата решават, че то не трябва да е подписано от много български писатели, а само от един, но той да е Иван Вазов като духовен представител на българския народ. Странно е как д-р Кръстев се е съгласил, като отрицанието му към литературния ни патриарх е потвърдено от десетки негови статии и изказвания. Точно той обаче решава, че двамата с Чилингиров трябва да отидат до дома на Вазов и да го поднесат за подпис на многозаслужилия писател. Пред вратата на дома му Кръстев обяснява, че отношенията им в случая нямат никакво значение, щото той не вършел лично дело, а ставало дума за България. Разумът обаче надделява и Кръстев остава да чака отвън, а вътре влиза само Чилингиров. В началото Вазов изразява съмнение дали отговорът на писателите ни няма да направи лошо впечатление в Европа и Русия, но след като му е обяснено, че думите му ще се приемат като мнение на цял народ и не ставало дума за отношенията ни с Русия, а със сърбите, в центъра на които стои разпокъсана Македония, скланя. После Чилингиров му обяснява, че писмото ще бъде поднесено в руската легация от група писатели, в която ще има и едно неприятно за Вазов лице. Когато разбира, че това ще е д-р К. Кръстев, той сърдито заявява: Знаете ли каква голяма жертва се мъчите да изтръгнете от мене. Един човек, който ми е вгорчавал всички дни от живота, който е пълнил с кошмари нощите ми. Който ми е пречил да работя за същата тая България, в името на която искате тая жертва.
Въпреки това Вазов се съгласява да подпише и Чилингиров излиза, за да донесе писмото. Посреща го Кръстев, а след малко на вратата се появява и Вазов. Ето как Чилингиров описва тая среща: “Като че ли машинистите на два противоположни влака се готвеха да дадат контра-пара пред угрозата на страшно сблъскване да отидат там, отдето се бяха отправили.” Кръстев пръв излиза от неловката ситуация: “Делото има нужда не от много хора, а само от един, който струва за цял народ. Пък този един може да бъде само Вазов и никой друг.” Той пък грабва писмото, за да не чува още хвалби от Кръстев, в които много не вярва, влиза в кабинета и слага подписа си. Така враждата между двамата остава в миналото.
Д-р К. Кръстев изживява много тежко катастрофата на българските национални идеали след Първата световна война. Според негови приятели наред с обземащите го от години пристъпи на отчаяние и меланхолия този факт също е ускорил трагичния му край.
Изстрелите на "Мисъл" срещу умноповредения Мунчо
Още в първия брой от 1892 г. д-р Кръстев прави оценка на творчеството на Иван Вазов в уводната статия “Из съвременната българска повест”. В началото се мотивира не само защото е най-старият, но и най-значителният като новелист, но и писател въобще. И продължава: “Вазов е единственият поет, който влияе, който привлича масата от публиката си не с качеството на произведенията си, а само със силата и звука на името си.”
И по-нататък: “Героите на Вазовите разкази са един особен род полуабстрактни същества, които ни наумяват героите на старите абстрактни комедии, без да приличат на тях. Те не са живи, не са цели хора, защото имат или само кръв, или само кокали, или само месо. Освен службата, която поетът им дава, те друго нищо не вършат: те и нямат в разказа друга работа, нито пък живеят друг живот освен онзи, който той ги кара за минута да поживеят. Не са ли въобще Вазовите герои като едни автомати, едни колелета от една машина – големи, ако машината е голяма , и дребни, когато тя е малка? Отделени от самата машина, тия елементи като да нямат никакво битие”.
Отбелязано е и че “Като пръв български стилист Вазов има много да благодари на своя стил: много от неговите произведения ще се спасят от мрака на забвението само чрез вълшебството на техния стил.”
За романа “Под игото”
Статията на д-р В. Балджиев е публикувана в кн. 3-4 от 1896 г. на 8 страници. Това става две години след като романът излиза като самостоятелен том на български и английски. Ето какво четем в нея: “Но освен от фауната, г. Вазов, по подражание на Виктор Хюго, се е възползвал в изобилие и от разнообразните човешки недъзи и природни монструозности. Имаме: един слепец Колчо, един умноповреден Мунчо и един гигант Боримечката, който с големите си уста лапва цял заек! Колчо ще представлява щастливата случайност и ще се явява, щом ни потряба.
Мунчо ще си коли гърлото и ще казва “росиян” през цялото течение на романа и напоследък ще се възмути и ще плювне една храчка: т.е. ще служи за барометър на патриотическия кураж на Белочерковчане: Боримечката със страшната си сила ще представлява нещо като Квазимодо в образец на борец с мечки и вълци, без да знаем какво става с него най-после. За останалите лица в романа малко остава да се каже. На пръв поглед изглежда, че те са важни персонажи в романа и без тях нищо не може се завърза, нито развърза, но напоследък се уверяваме, че е можело да мине и без тях.”
За образа на Соколов: “От всичко това следва, че Соколов не съставлява градиво за главната идея. Впрочем, от последното бегание и криение на Соколова из Б. Черкова може да се заключи само едно важно нещо, а именно, че Бело Черковчани са били квази патриоти и квази съзаклетници. От друга страна Соколов като характер и личност съвсем не представлява това, за каквото е представен.
Искрен любовник не е той, а плиткосърдечен човек: нарича Стефчова убийца на Лалка, но всъщност е сам убийцата: защото не идеала за въстанието го спира да се ожени за нея, а нерешителността му, произходяща от неискреното му сърдце, което тупти за кадъната и за Лалка. Един развеян екземпляр, без нравствена основа и без характер. По-хубаво щеше да бъде да не ни препоръчваше автора такива накривени понятия за нравствеността (автора му симпатизира).”
И още от разгромяващата “Под игото” статия: “Г. Вазов много се предава на описвание на природата. Дъжд, сняг, буря, вихър, треви, цветя, гори – всичко това е много хубаво, но в неговия роман то става понякога толкова изобилно, щото досажда. Страданията на хората, наистина, понякога зависят от атмосферическите явления, но това не трябва да служи за основа на хорските нещастия, нито за възел на произшествията, както е в случая с Огнянова, когото бурята натъква на Емексеиза и хрътката му, когото снегът изнурява и ледът простудява и пр. Това изобилие на природни картини е толкова повече неуместно, когато прекъсва естествения ход на събитията.”
И на финала: “С една дума, един исторически роман, какъвто е “Под игото”, трябва да бъде жив паметник на тази епоха, с която се занимава, трябва да представлява сам по себе си къс от самата история. Всичко това “Под игото” не представлява и уверени сме, че един чужденец, който няма понятие от нашето минало, няма и да разбере много от този роман. Ние не виждаме в що се състои игото на българите, нито в що се състои тиранията на турците. Напротив, виждаме, че колкото турчинът е безчовечен, толкова и българинът е звяр.”
