Най-новата ѝ премиера е в "Моята вечер, твоята нощ" по Яна Борисова на 1 октомври в Младежкия театър
Футбол, китара, работа в бар, желание да учи туризъм - след всички тези младежки увлечения Мартина Апостолова намира своето място на сцената, чувайки две имена - Цветана Манева и Снежина Петрова. Актрисите преподават в Нов български университет и това се оказва достатъчно за Мартина да кандидатства там, макар че никога не е била в театрални школи.
Вече сбъднала мечтата си, на 1 октомври ѝ предстои поредната премиера - този път на една сцена с Александър Сано. Двамата играят в най-новата постановка на Яна Борисова “Моята вечер, твоята нощ” в Младежкия театър, в която влизат в един ужасно смешен и трогателен разказ. Той обаче доказва, че големите истории са по-силни от хората.
“Страхотна сценична химия, подплатена от текста на Яна Борисова” - така Мартина описва играта си със Сано, с когото никога досега не е била на една сцена, само пред камера. “Много е странно, защото е много познато. Не се срещаме за пръв път в нещо професионално, но на сцената е различно. Когато снимаш, виждате се, казвате си “Здрасти” и нямаш избор, трябва някак си да изглежда, че го познаваш. Докато на сцената не можеш много-много да излъжеш”, разказва актрисата. Много скоро ще я гледаме и на малкия екран в най-новия сериал на Нова тв – “Майките”, по едноименния роман на Теодора Димова.
Подсъзнателно още като дете усеща, че сцената е нейното място. Но стъпва на нея за първи път чак на приемния изпит в учебния театър на Нов български университет. Тръгва си след него 100% убедена, че иска да се занимава с това.
“Казах си монологчето и в момента, в който започнах да говоря, освен че умрях от притеснение преди това, не ми беше неприятно. Напротив, усетих как все едно се издигам малко над земята”, спомня си актрисата. Преди да стигне до това чувство, тя заминава да живее в Германия.
Имала намерение да продължи да учи там туризъм - нещо, което завършва преди това в България, но така и не успява да го направи, защото, без да иска, си изпуска изпита по немски. Но пък среща най-добрата приятелка на майка си, която ѝ разказва, че в Нов български университет преподават Цветана Манева и Снежина Петрова. Чувайки тези имена, в главата ѝ се обажда онзи глас, който ѝ напомня, че тя иска да бъде актриса. “Дотогава бях шутът на отбора (по онова време актрисата тренира футбол). На лагерите в моята стая се организираха представления. Винаги съм усещала, че нещо в изкуството ме влече. С китарата не ми се получи. От 5-годишна свиря, но като изляза на сцена, ръцете ми се схващат, започват да ми треперят пръстите и някак си това не беше моето”, разказва Мартина.
За студентката Цветана Манева е повече от преподавател. Научава от нея много неща за живота, но най-важното, което ѝ върши работа и на сцената, и извън нея, е да опознае себе си и да не се страхува да го прави. “Човек всеки ден се запознава с някакви нови неща, но имам вниманието и съзнанието да се наблюдавам и да се разбирам. По този начин можеш да бъдеш съдник сам на себе си и да прецениш кога си бил прав и кога си сгрешил.”
След като се дипломира, има моменти, в които е била отчаяна. Не от провал, а от безпътицата, в която се намира. Известно време работи в бар, за което въобще не съжалява, и след това идва предложението от Благоевградския театър.
Единствено и само там подава документи, защото това е мястото, където иска да работи. Две години е част от трупата на театъра, но в един момент усеща, че няма как да продължи. Никога не е криела, че е крайно несъгласна с репертоара на театъра и с управлението. В мига, в който взема това решение, ѝ предстои да излезе на сцената и да изиграе една от любимите си роли на Пинокио, но вече не усеща вълнението както преди. След края на представлението се качва при директора и си подава молбата за напускане.
“Погледнах отстрани и си казах, че мога да бъда в това положение и след 10, и след 20 години. Реших, че не искам да правя същото, каквото е било и когато съм на 24. Възпитана съм на друг вид изкуство, разбирам го по различен начин. В момента, в който този отсреща дори не можеше да ме чуе, да обърне внимание на това, което казвах, изгубих удоволствие. А това е много страшно”, категорична е Апостолова.
Днес вече е наясно, че е хиляди пъти по-трудно да си независим актьор, но не съжалява и за миг. Отказва роли заради сценариите, които ѝ дават. Когато не вижда смисъл в написаното или не разбира защо сценарист или режисьор иска да го снима, и на нея самата не ѝ е интересно.
Желанието ѝ да раздава правосъдие е още от дете, когато мечтае да стане полицайка. Нямала кукли барбита - тях ги обезглавявала.
Имала един зелен шмайзер и с него обикаляла двора по цял ден. “Дядо ми веднъж се беше вбесил, защото се опитваше да спи, а този шмайзер издаваше много странен звук. Исках да раздавам правосъдие, да спасявам. Може би защото винаги съм била най-малката - не само в родата, но и в училище, тъй като тръгнах по-рано и все бях най-ниската”, разказва актрисата.
Най-прекрасните детски лета прекарва при баба си и дядо си в Рила - много игри с приятели, но и сълзи заради ожулените колене, много лютеница, откраднати ябълки и царевици.
После дълги години тренира женски футбол. Запалва се, докато гледа момчетата, които ритат топка пред блока. Дълго време обаче те не я допускат сред тях, защото е момиче и едва ли разбира тази игра. В момента, в който я виждат с топката, осъзнават, че много може. След това си намира отбор и продължава с него. Така постига всичко, което е искала от футбола. На практика лесно се отказва от спорта, но вътре в себе си доста трудно ѝ се получава.
Още в първи курс се появява пред Цветана Манева с контузена ръка. “Тя ме попита: “Какво ти е на ръката?”, аз ѝ обясних, че имах мач. Тя просто ме погледна и каза: “Твоето тяло е твоят инструмент, трябва да избереш едно от двете. Ако искаш да играеш футбол, напусни университета.” Тези думи са ѝ достатъчни, за да се обади вечерта на треньора си и да му каже, че приключва с отбора.
