Когато ги разказва, известният журналист е способен да се разплаче
Историите на Иван Гарелов се делят на два типа. Първият обхваща онези случки, които стават част от журналистическата му кариера. Вторите влизат в душата му и той ги подрежда като част от личния си живот. За тях не прави репортажи или филми, но когато ги разказва, е способен да се разплаче.
Например в Кипър. Там среща жена, чийто син бил безследно изчезнал по време на турската агресия. Тя седнала срещу него с кърпа на главата и той пуснал камерата. “Докато говори, я гледам в очите и изведнъж страшно ми заприлича на майка ми, и тя мургава.” Както си го мислел, тя спряла да говори, взряла се в него и казала: “Знаеш ли, като те гледам така, все едно, че виждам сина си.”
През 1976 г. в Ливан вижда една жена пред американската болница с бяла престилка, която нещо вика и хвърля ориз нагоре. Оказало се, че погребва 3-ия си син, а бялата кърпа и оризът били символи на сватба в смисъл, че той се е оженил за революцията. Жената се казвала Омали и хората я смятали за майката на всички палестинци, тъй като и тримата ѝ синове дали живота си за революцията. “Беше като Баба Тонка, всички бойци я познават, тя нещо ги напътства, кара им се”, разказва Гарелов. Снимал филм за нея, ходил след нея навсякъде и запечатвал с камерата какво прави, “така както се снима президент”.
В тази командировка Гарелов пътувал с жена си.
“Това са покъртителни жестове. С такива хора си поддържам връзките, излизаш от професията и създаваш лична връзка. Това винаги ми е помагало да разбера цялата трагедия в една страна”, казва Гарелов.
Нищо гръцко нямам, както мнозина си мислят
“Истинската Гърция са островите. Ако искаш да я опознаеш, там да отидеш.” Това ми каза преди години Иван Гарелов, с когото бяхме заедно на журналистическа конфереция в Солун.
След като завършва университета, се записва на съществуващите по онова време 5-месечни курсове за изучаване на езици към Комитета за културни връзки с чужбина. Случайно избрал гръцкия. Искал английски, но нямало свободно място. И за да учи езика, заминал в Гърция по време на военната хунта.
“Страната и хората много ми харесаха и макар само за 5 месеца, много навлязох. Като се върнах, сам продължих да уча и да чета. Винаги бях на всички събития там - Политехниката, падането на военната хунта, всички избори, българо-гръцки срещи на високо равнище.” Никога обаче не е стоял много дълго време в Гърция с изключение на онези първи 5 месеца. До 3 седмици най-много.
“Аз ги харесвам и като хора. Притежават черти, за които им завиждам. Например те са по-леки хора, умеят да се веселят, без да им е необходимо да се напият, за да се отпуснат. Щом чуят музиката, я са изпили една чаша вино, я не, хопа-хопа, стават и почват да танцуват, разтоварват се. Когато работят - работят, когато се веселят - се веселят. Ние сме по-потиснати. На нас ни трябва нещо да се отпуснем, много тежка работа. Те са и добри приятели. Много са единни, когато се противопоставят на нещо.”
Гарелов сам разказва, че говори литературния език, но има акцент. “Гърците обаче смятаха, че съм от Кипър. Местните в Гърция идват от цял свят всеки с акцента си. Кипърците говорят по-твърдо като мен и затова ме вземаха за такъв. В Кипър пък ме вземат за грък, защото чуват литературен гръцки. Те не обичат гърците, смятат, че те са им виновни. Затова там съм чувал зад гърба си презрително да казват “Еладидис” - ще рече от Елада, грък.”
А за това как всички свързват Гарелов с Гърция, свидетелства следната история, разказана от журналиста.
“Веднъж в Солун с жена ми сме на площад “Аристотелис” - най-популярното място. Тя влезе в някакъв магазин, а аз я чакам отвън. В един момент спира български автобус с туристи, те слизат с камери и фотоапарати. Един казва: “Я, Иван Гарелов”. А друг му отговаря: “Той тука си е винаги”. Все едно, че съм паметник. А после ме вкараха във филмите си, като снимайки, ме питаха: “Г-н Гарелов, кажете сега този площад какъв е?”.
“Панорама” през прехода - сега изглежда лесно, тогава беше страшно
Да устои на целия натиск, който му се оказва - това е ролята, в която влиза в “Панорама” в годините след демокрацията. И сам обяснява: “Сега изглежда по-лесно, но тогава беше страшно. Издържах на напъна от улицата, от политиците, от началниците ми, които се сменяха. Не съм направил компромис. Бях като телевизия в телевизията. Опитваха се, не можеха и вдигаха ръце. Хората до такава степен бяха политизирани, че ме дебнеха на кого ще се усмихна, дали не показвам симпатии към някого.”
Имал една лилава кърпичка в джобчето, която жена му я сложила, след като от Щатите си донесъл вратовръзка в същия цвят. На екрана кърпичката излизала синя. “Ауу, червените бабички полудяваха, като си я слагах.”
Но вън от това си бях същият. Затова във “Вот на доверие” се справих
Не че знаел, че може, но Слави му гласувал доверие с поканата да стане водещ на забавната игра по Би Ти Ви. Тогава показва част от себе си, която хората не познават.
“Във “Вот на доверие” опознах цели културни пластове. Вече ги разбирам, срещнах много интелигентни хора, чувствителни, които са и талантливи. С Бони станахме приятели, също и със Сашо Снегорина от Априлци.”
Веднъж отишли с жена си на премиера в Народния театър. А покрай това предаване станал познат на хора от такива възрастови групи, които преди не са гледали “Панорама”, тъй като по думите му “малките не гледат политика”. Влизат в театъра, а вътре се разхождат режисьори, артисти, сериозни хора. Пристигат два класа от някаква гимназия, които, като го виждат, се развикали: “Ау, Иван Гарелов”. “Взеха да ми искат автографи като на рокзвезда, а аз потънах в земята от срам”, разказваше през смях прочутият водещ.
