Рашко Герганов строи 14 сгради за Мичиганския университет и новаторски жилища в града
Големият публицист Димо Казасов, свидетел в своя близо 100-годишен живот на най-бурните ни нови времена, твърди, че в началото на миналия век в София имало 24 архитекти. В първите 2 г. след Освобождението те са едва 7 - чехи, австрийци и един българин, роден в Сърбия. Най-напред като инженер в Дружеството за строителство и експлоатация на жп линии в Европейска Турция на барон Морис фон Хирш още през 1870 г. е назначен Иржи (Георги) Прошек. През 1878-1879 г. идват и братовчедите му Вацлав и Йозеф. После в София се установяват или изпълняват поръчки Виктор Рупелмайер, Фридрих Грюнангер, Петер Паул Бранг, Адолф Колар. Те творят в стил неоренесанс, господстващ в началото на 70-те години на по-миналия век, зародил се в Италия и доразвит от немеца Г. Земпер. След десетина години той отстъпва на стиловете необарок и историзъм, които пък били “пометени” от сецесиона. Следи от тях обаче могат да се открият в сградите на стара София, Русе и Варна.
Грюнангер строи двореца на княз Бетенберг в Русе, проектира Синагогата, Духовната семинария и академия в София. Рупелмайер пък прави двореца в Сандрово (днес Евксиноград), а двамата - части от княжеския дворец в София. Колар проектира и Военния клуб, и Министерството на войната, преустройвано два пъти и станало днес Министерство на отбраната. Петер Паул Бранг прави лятната вила на Рюдигер Фрайхер фон Бигелебен в София - сега италианското посолство, и театъра в Русе. Скоро обаче и български архитекти започват да се сравняват с тях.
Най-интересната личност сред тях в България в края на XIX в. е Константин Йованович. Мнозина го смятат за сърбин, други - за виенски архитект. Всъщност той си е чистокръвен българин по баща - Анастас Йованович (1817-1899 г.), роден във Враца. Родословната история е такава: Анастас напуска България на 14 г. и с родителите си се установява в Белград. Жени се за сръбкиня и работи в княжеския двор при Милош Обренович. Придворният управител му помага да се утвърди като дворцов фотограф и следващите 18 г. талантливият българин увековечава в снимки битието на княжеското семейство. По-късно е назначен за управител на Белград и хофмаршал на княжеския двор. В доста енциклопедии пише: “Анастас Йованович - първи сръбски фотограф”, в други: “Първи български фотограф” (Като в оня популярен виц, дето македонец се озовал на Луната, а там гледа руснак и американец да спорят кому принадлежи. Той се приближил и тъжно отронил: “Луно, Луно, земьо македонска, пак ли ке се тепаме, пак ли ке те делиме!” Та така и с Анастас.) Факт е, че докато е управител на Белград, на 13 януари 1849 г. се ражда синът му. Това става във Виена, където бащата е изпратил съпругата си. Константин завършва с отличие класическа гимназия в австрийската столица и Политехниката в Цюрих. Отваря архитектурно ателие във Виена. Заради тези факти пък мнозина смятат Константин Йованович за виенски архитект.
През 1879 г. Константин е поканен от министър-председателя Петко Каравелов по идея на Константин Иречек, за да изработи план за развитие на новоизбраната столица София и проект на княжеския дворец.
Най-голямото му дело е първият и основен проект на сградата на Народното събрание в София,
открита на 25 ноември 1884 г. Очевидни са приликите във външния вид между нашето Народно събрание и сръбската Скупщина в Белград, която е проектирана през 1892 г. - авторът е един и същ.
В България Йованович прави още сградите на Първа мъжка гимназия и Първото висше училище (сегашната сграда на Факултета по журналистика) в София и гимназията в Лом. Е, разбира се, не забравя и едното крило на княжеския дворец в София - една от задачите, заради които е пристигнал в София.
През 1883-1884 г. министър-председател и министър на обществените сгради е Драган Цанков. Когато сградата на Народното събрание била завършена, архитектът отишъл в министерството да получи уговорения хонорар от 6000 лева, Цанков го посрещнал с думите: “Бе, чоджум, какви 6000 лева искаш? Това е голяма пара. Да чуе народът, че съм похарчил такава пара, с камъне ша мъ убий. Я вземи ти 3000 лева. То и те са много, но от мен да мине. Трудил си се”. Не се знае какво е казал младият Йованович, който като човек, живял в Сърбия, по-добре в подобни случаи споменава майката, отколкото българите, но обиден се върнал във Виена. Още повече че от 1883 г. вече бил женен за германката Анна Маргарета Глас, която бил оставил в австрийската столица. След 1908 г., когато Анна умира, Йованович живее в Белград, а след началото на Първата световна война - в Цюрих, където и умира на 15 февруари 1923 г.
През същата 1923 г. умира и архитект Петко Момчилов. Той е роден в Горна Оряховица на 2 октомври 1864 г. в семейството на създателя на прочутата еленска Даскалоливница Иван Момчилов. Учил в Мюнхен, но завършил архитектура с отличие в Прага, Петко Момчилов още като студент участва в конкурси. През октомври 1931 г. в. “Еленска защита” в негова биография пише, че
печели конкурси през 1892 г. за изграждането на два забележителни и днес моста в Европа
Единият е кръстен на кралица Елизабет Брюне в Будапеща – Ержбет мост, а другият е Литийният на река Нева в Санкт Петербург.
Нашенецът остава на второ място след разглеждане и оценка на конкурсните работи, като пръв и в двата случая е инженер Александър Густав Айфел, който дори не е измислил своята прочута кула в Париж, построена през 1889 г. Идеята за нея е на двамата главни инженери от фирмата му - Емил Нугие и Морис Коешлин. Комисиите и в Унгария, и в Русия сякаш са се наговорили - решават да се реализират съвместни проекти на двамата. Пак през 1892 г. Петко Момчилов печели I награда на международен конкурс за жп гара с хотел в Букурещ. В София той прави сградите на главния корпус на Александровската болница, Светия синод и Централната баня.
Интересни моменти за творческата интеграция на други двама български архитекти - Йосиф и сина му Петър Загорски в Европа пази техният фонд в Държавна агенция “Архиви” в София. Роденият през 1860 г. в Котел Йосиф Загорски завършва пътно строителство и живее дълго време в Лозана, където през 1893 г. се ражда и синът му Петър. Йосиф е известен с проектирането на жп линиите София-Мездра-Враца-Видин и Велико Търново-Трявна. Петър завършва архитектура в Берлин и през 1925-1928 г. работи в ателието на проф. Алберт Геснер.
По това време му е възложена реконструкцията на кметството в Стокхолм,
в строителството на която Петър Загорски е пръв заместник.
През 1910 г. майстори от дряновското с. Ганчовец се установяват в град Уарлоу, щата Индианаполис. С тях е и група строители от с. Керека, в която с чичо си е и 17-годишният Рашко Герганов, син на самоукия майстор Стоян Герганов, известен с многото мостове и къщи из Търновско и с изграждането на музея костница в Дряновския манастир.
Младият Рашко се установява в Мичиган. През деня учи в колежа, а нощем мие улиците или чинии в ресторантите, за да припечели някой долар. Завършва архитектура през 1917 г. Става член на Камарата на архитектите в Детройт, Мичиган, доктор по архитектура и почетен гражданин на Ипсиланти. Рашко Герганов строи 14 сгради за Мичиганския университет и новаторски жилища в града.
И тук се намесва българската кръв в тази иначе типично американска история за преуспяването. Неговият брат Цоню Герганов остава във Велико Търново, жени се и има двама синове. Рашко обаче иска двамата му племенници да учат архитектура при него в САЩ. През 1947 г. те се озовават в Детройт. На единия предстои да се дипломира с тема от българската архитектура. По това време архитект Теодор Златев е написал две книги за старата ни архитектура - “Българската къща” и “Градовете по Дунав през Възраждането”. Те са изпратени в Мичиган и след дипломирането на синовете на Цоню са предадени на библиотеката в университета.
Книгите на проф. Златев се разпространяват и в Прага, Германия и Италия, и то изисквани от негови чужди колеги. Дори студентката му Илза Пашова, която се преселва в Чехия, прави опит през 1952 г. да бъдат издадени и на чешки.
Приблизително по същото време като Герганов, през 1910 г. в САЩ се установява и М. Карагеоргиев, роден в с. Баниска, край Белене. И той завършва в Щатите висше техническо образование, което в България легализира като инженер строител, което подсказвало намерението му да не остава в САЩ, а да направи пари и да се върне в родината си като преуспяващ инженер. Но човек едно предполага, а с друго разполага. Карагеоргиев се установява на работа в Чикаго и има 10-годишна инженерна практика. След като се напечелил, се прибира в родината. Тук започва ходене от инстанция на инстанция в търсене на работа. Накрая му предлагат да стане държавен чиновник.
Инженерът се завръща в Чикаго. Става шеф на архитектурния отдел на общината. После прави собствена конструкторска фирма.
Негово дело са много железопътни мостове и здания в Чикаго
Интересното е, че точно тази традиция на строител на мостове продължава и Александър Дърводелски. Той емигрира през 50-те години на миналия век и също се установява в Чикаго. Дърводелски бе сред най-крупните корпоративни дарители на “SOS-Киндердорф” заедно с футболиста Красимир Балъков. Член и основател е на Българския национален фронт в Чикаго още през 1947 г.
През 40-те години на миналия век нашумява много името на Иван Тасев, роден в Македония. След задължителните митарства из Щатите той си избира дом в Лос Анджелис. Също инженер-строител, той налага няколко свои изобретения за бързо строителство - т.нар. къщи тип “Таунхаус”, които почти изцяло са дървени, а отвън са облечени с тухли. Тасев патентова изобретения за ново прикрепяне на тухлите към дървените стени и мазилката на таваните, която се извършва предварително на земята - нещо като днешния гипсокартон. Изобретенията му са приети от доста строителни компании, защото икономисвали пари за материали, а и градежът ставал по-здрав. Разбира се, с течение на годините те са доста усъвършенствани. Но бизнесът на Тасев в ония години толкова се разраства, че започва да търси агенти из всички щати, които да предлагат приспособленията му. Той дори продава правата върху патентите си на много компании. Днес само в Чикаго имаме 15 архитекти, но повечето от тях са далече от световната слава.
Един от известните ни архитекти, но в Италия, е Петър Кантарджиев
Почти неизвестен е фактът, че той прави първия хотел в Пампорово през 1926 г., който има 14 стаи. Собственик е Никола Чичовски, родственик на съпругата му Станка.
През 1939 г. Кантардждиев отива в Италия заедно с група архитекти. В неиздаваните му спомени, които са в Държавния архив, той свидетелства: “Нашите българи предпочитат да учат в Торино, Флоренция и Рим. Между тях изпъкват арх. Нено Яманджиев, който работи с арх. Пиачентини, заангажиран в сборния колектив за изграждане на сградата на ООН в Женева. “Тук трябва да допълним, че при построяването на сградата е поставен барелеф на Александър Стамболийски, дело на Андрей Николов. Петър Кантарджиев съобщава, че неговият състудент от Карлсруе Димитър Леко станал професор в Белград и развил завидна творческа дейност по резиденциите в “Дедине” (аристократичния квартал на Белград както при Александър Караджорджевич, така и по времето на Тито и Милошевич).
Българска строителна инвазия в Азия и Африка
Тя започва в резултат на държавни договори с отхвърлилите колониалното владичество страни на двата континента през 60-те години на миналия век. Там работят 522 български архитекти и стотици строители. Първият пробив е в Сирия с реализирания проект за напоителна система “Ашарие”, който включва и язовирите “Растан” и “Мехарде”. За тяхното строителство са обявени международни конкурси. Участват фирми от Германия, Италия, Япония, Югославия и България. Печелят нашите и за първия язовир изграждат стена, дълга 357 и висока 66 м, за втория - 230 и 54 м.
Следващата спирка е Ирак. Там наши архитекти и строители правят магистралата Джалаула-Дербенди хан, дълга 170 км. Проектът е започнат от французи. На иракчаните не им харесало и наемат наши специалисти.
Български е проектът и за голямото международно летище в Багдад през 1962 г., което има писти с дължина над 3 км. Цялостният проект е за 14 млн. долара.
На следващата година български архитекти проектират големия крайбрежен булевард в Тунис “Мохамед V”. Пак там наши проектанти реализират спортен комплекс за над 65 000 души. Проф. Любен Тонев пък прави градоустройствения план на европейската част на столицата Тунис. Арх. Цветан Петков пък е автор на президентстска вила край града със симптоматичното име Льо Кеф.
Друго голямо световно постижение е на арх. Александър Баров, създател и на НДК. В Гана той прави олимпийски комплекс за над 100 000 души, спортна зала за 10 000, стадион и конна база. На този стадион, разбира се, реконструиран, и до днес ганайският футболен национален отбор играе някои от мачовете си.
Никола Николов пък разработва градоустройствения план на столицата на Мали – Бамако. Решението му е центърът да е край река Нигер. Проектирал е сградите на 6-те основни министерства да са свързани с вътрешен двор. У нас Никола Николов е известен най-вече с резиденция “Арбанаси”, интерхотел “Велико Търново”, Пантеона на възрожденците в Русе, десетина хотела на Слънчев бряг.
