Как един неразделен, но разделен клас съгради чешма на гробището в Пловдив

Често ме питат защо мразя комунизма. Имам много отговори.

Заради Висоцки, че не го издаваха.

Заради нивото на река Дунав в сантиметри всеки ден в 15 часа по националното радио.

Заради двете години казарма.

Заради разпределението след висшето образование.

Заради софийското жителство, дето го даваха само на леярите в "Кремиковци" и на ватманите като Евгений Минчев.

Заради вноските за лека кола, децата на АБФК и смяната на имената на българските турци.

Но най-много го мразя, защото комунистите затвориха арменското училище.

Не знам по каква причина го направиха. Години по-късно ходих, разпитвах - никой не ми даде категоричен отговор.

Носеше се слух, че е пак заради българските турци - един вид понеже имало арменско училище, те щели да поискат да има и турско. Съмнява ме.

Другият слух беше, че Людмила Живкова искала - понеже Пловдив се водеше нещо като културна столица на България подобно на тогавашния Ленинград в СССР (сега Санкт Петербург в Русия), задължително да направи там художествена гимназия. И това не знам дали е вярно.

Арменското училище в Пловдив е уникално. Първо, то е в един двор с арменската църква "Сурп Кеворк", тоест вярата и знанието вървят ръка за ръка, както си е било през вековете.

Второ, е дарение от семейство Виктория и Крикор Тютюнджиян и днес носи тяхното име. При комунизма беше кръстено на един от 23-мата бакински комисари Степан Шахумян.

Третото ми го припомни фитилът на проекта, за който ще разкажа по-долу - Вахрам Ерамян. Арменското училище го затвориха, след като завърших IV клас. Би трябвало да е било през 1976 г.

Дали ни дипломите през юни, като той имал от горе до долу шестици, само по арменски език, който беше факултативен, имал петица. След един месец пак го викнали и му дали нова диплома, в която вече го нямало предмета арменски език.

Един неразделен клас,

с общи тревоги и мечти,

чертаеше своя път

и вярвахме всички,до един,

че ни чакат само празници,

че е щедро безпределно

времето пред нас.

Бяхме много близки, наистина неразделни. Един клас, две паралелки. но след въпросното закриване на училището ни разделиха.

По териториален принцип. Половината, макар и не поравно (между които и мен), ги пратиха в ЕСПУ (единно средно политехническо училище) "Димитър Благоев" (преди Първа мъжка гимназия, сега "Кирил и Методий"), а другите - в ЕСПУ "Лиляна Димитрова" (сега "Патриарх Евтимий").

През 2024 година лятото е особено горещо, но се случи чудо. Няколко реда от приятел, написани във вайбър група, накараха кръвта на бившите съученици да закипи, върна спомените им и събуди онзи възпитаван у арменците с векове инстинкт да ги има, да градят и да оставят красиви следи след себе си.

"Зад големия паметник, посветен на жертвите ни от Геноцида, има порутена чешма. Дали да не запретнем ръкави да я възстановим и да, да оставим нещо?
Вахрам ще организира, Йоханес ще проектира, хаджи Таквор е виден майстор – ще гради, всички заедно ще съберем средства, за да осъществим тази идея и кой с каквото може."

Организаторът е Вахрам Ерамян, титулярният вратар на футболния отбор на класа, сега юрист и в момента съпруг (колко е малък светът) на Вихра - директорката на гимназия "Иван Вазов" в Пловдив, бившата Руска, която завърших.

Проектантът е Йоханес Артинян, на когото всички завиждахме, защото беше живял в Тунис (техните бачкаха там) и беше тренирал карате. От него научих, че имало ябълков оцет. Хаджията пък е Таквор Мераметчиян, който се справи при 40-50 градуса жега, въпреки всеобщите призиви да отложи, докато температурите слязат поне до 35 градуса. Тренираше джудо и знаеше, че срещу вятъра не се плюе, макар често да го правеше.

Идеята се ражда преди 2-3 години, когато Вахрам вижда запушената с нещо като бастун или кол чешма до гроба на родителите си и решава да пробва да я поправи. Свързва се със златоръкия си съученик Таквор и решават да оправят нещата. После решават да сменят облицовката и се стига да е чисто нова чешма. Започват да си търсят съучениците в интернет, защото все пак финансирането не е шега работа, докато накрая класът (макар и виртуално) се събира отново след 50 години.

И така на 29 юли 2024 година дер Храч Мурадян – духовен пастир на арменския храм "Сурп Кеворк" в Пловдив, освети общото дело, направи водосвет на готовата чешма и отслужи панихида за всички – родителите, дедите и обичните съученици, за които организаторите се надяваме да ни чакат там някъде във Вечността. Имената на всички дарители не се издълбаха върху гранита сив, но част от душите ни се вградиха в него.