През последните два театрални сезона внезапно на няколко сцени се появиха представления с участието само на жени
През 2015 г. Касиел Ноа Ашер режисира в Театър 199 представлението “Театър, любов моя” с четири жени на сцената. Може би с интуицията си на театрално чедо (майка ѝ Рут Рафаилова е актриса, а баща ѝ е именитият режисьор Красимир Спасов) тя предвиди, че ще дойде време, когато театрите ще отварят сцените си за женски представления, ангажиращи само своите актриси. За да бъде съвсем убедителна, Касиел размножи двете eдинствени роли в текста на Валери Петров в четири. Тя не е имала подръка пиесите, които по-късно предизвикаха женската актьорска вълна в нашия театър, но по някакъв начин е усетила какво се задава в интересите и практиката на българските сцени.
Нейният спектакъл “Театър, любов моя” събира на сцената четири прекрасни актриси, всяка от които представлява свят от преживявания, опит, изтънченост, извънсценичен живот и типични сценични чувства.
Заслугата ѝ е още в успеха да убеди трите актриси, за да се присъединят към нея в биографичното пътешествие, разголващо природата на женското начало в театъра. После Касиел Ноа Ашер, Стефка Янорова, Лилия Маравиля и Красимира Кузманова започват да споделят дълбоко интимни емоции и мисли, демонстрирайки главната тема на женските представления – признания и диалози, които разбулват същността на жената. Това преклонение и любопитство, изглежда, че са вълнували и феновете на театъра, защото на 29 декември 2021 г. четирите актриси излизат за 100-тен път на сцената на Театър 199. А общата им награда “Икар” за поддържаща женска роля ми изглежда несъизмеримо дребна в сравнение с тяхното постижение.
През последните два театрални сезона внезапно на няколко сцени се появиха представления с участието само на актриси. Пиесите са от небългарски автори, което показва интерес към този вид театър още преди ние да се заразим. Всичките носят черти, които ги сродяват с опита на Касиел в Театър 199. Избират се опитни актриси от силно играещата част на състава. Така в Сатиричния театър
в “Шаферки завинаги” излязоха Силвия Лулчева, Албена Михова, Албена Павлова и Маргарита Хлебарова
Режисира ги Влади Люцканов, за когото няма тайни на сцената.
Второто важно условие е да съществува претекст за общата поява на четирите актриси. В това представление на Сатирата той е в съгласието им да са шаферки на сватбата на дъщерята на едната от тях (Маргарита). Общата цел осигурява постоянно присъствие на сцената и на четирите актриси. Тогава вече може да започнат техните соло арии.
С една повече са актрисите в постановката на проф. Атанас Атанасов в Армията – “Пет жени в еднакви рокли” от много награждавания американец Алън Бол. Знаем го от шедьовъра “Американски прелести” с Кевин Спейси, за чийто сценарий той печели “Оскар”, а има и “Златен глобус”, и “Еми”.
Петте дами трябва да са заедно на сцената, събрани като шаферки на тяхна приятелка. Пак сватбен марш. Очевидно брачната церемония е добър мотив за развитие на сюжета с многото жени на едно и също място по едно и също време. Но за разлика от представлението в Сатирата, тук се разиграва не отношението към брака и семейството, а женската природа в любовни ситуации. Макар и индиректно, скрита в спомените и споровете на жените. Всяка от тях се връща към случки и преживявания с приятелката булка и – о, какъв срам! – с младоженеца. Оказва се, че нищо не е такова, каквото изглежда сега.
Лара Златарева и Евелин Костова измъкват една от друга тайни за младоженеца, надпреварвайки се в изненадите. Гледаме като разпалени воайори тайното съзаклятие между жените, когато се съберат заедно на кафе, на гости или в изчакване на брачната церемония на обща приятелка.
Но и с булката не всичко е чисто и свято. Защо е облякла шаферките си в тези ужасни зелени рокли? Приличат на гущери. И Евелин избухва в протести. Тя е бунтарката, която изчезва от сцената, за да се върне в друг тоалет.
Тя, Лара и конформистката Анастасия Ингилизова спорят, разнищват поведението на брачната двойка така, че изпадат ужасни тайни и пикантни подробности. Разголването върви разпалено, дори и буквално, когато Евелин се изправя фронтално срещу публиката и ядосано, сякаш за отмъщение заради укритите истини,
повдига блузата си,
показвайки голите си гърди
Когато гледах това представление, зрителите в голямата зала на Армията бяха толкова сащисани от красивото, но необичайно зрелище, че никой не се сети да ръкопляска.
В този сезон има още един спектакъл, събрал шест актриси на камерната сцена “Сълза и смях” заради строежа на театър “София”. Представлението “Скрити лимонки” е на Николай Поляков и се води към актуалния афиш на театър “София”. Авторът - австралийската драматуржка Джоана Мъри-Смит, показва шест дами, които разказват кризисни случки от живота си, разкриващи ги като характери. Типични човешки преживявания, но с коментар на женската природа. Емоционално очакване на жените нещо да се случи, за да промени техния бит към по-добро. Крайна по женски амбиция за завоюване на одобрения заради грижливо отгледани способности, но се стига до скандал след откраднат сценарий от съученичка в последния момент. Победи и поражения в живота на жената, изиграни от Мила Банчева, Милена Живкова, Неда Спасова, Станка Калчева и новачките в тази трупа Ангела Канева и Дениза Павлова.
Поляков е решил представлението като one-woman show, разчитайки на уменията на актрисите да представят и въздействат с таланта си на различни индивидуалности.
В репертоара стоят и по-стари заглавия, които предлагат участие на няколко актриси. Поетесата и есеист Мирела Иванова, драматург на Народния театър, ни зарадва с включването си като автор на пиесата “Бележките под линия”.
Изборът на актриси е впечатляващ – Мария
Каварджикова, Параскева Джукелова, Ана Пападопулу,
Илиана Коджабашева, Ирина Митева, Елена Иванова, Вяра Табакова. Ще цитирам обяснението за седемте жени, което изчерпва и много по-широко обобщение за женската природа: “Героини, всяка от които крепи на раменете си своя необикновен свят, изпълнен със самота, сила, съмнения, любов и заседнали в гърлото спомени и мечти...
Стигмите на разполовените биографии, копнежите, семейните разриви, социалните роли и професионалните успехи са като непосилни раници, помъкнати по пътя.”
Изключение от този род чувства са пиесата “Цветът на дълбоките води” на Оля Стоянова и спектакълът по този текст с режисьор Бойка Велкова на сцената на зала “Апостол Карамитев” в Народния театър. Оля е проучвала средновековния конфликт между английската кралица Елизабет I и шотландската ѝ съперница Мария Стюарт, за да предложи пиеса за сблъсък на двете различни по емоции, интелект и интереси жени, ангажирани като лидери на две съседни кралства. В спектакъла са Бойка Велкова (Елизабет I), Емануела Шкодрева (Мария Стюарт), Ева Данаилова и Вяра Табакова (придворни дами), Живка Ганчева в ролята на призрак. Двамата мъже Павел Иванов и Явор Вълканов са в ролите на благородници. Умен текст, приковаващ вниманието на зрителя с остротата на дамския сблъсък, опиращ се на различно възпитание, различно усещане за целта на живота, но и различна психическа настройка спрямо мъжете, опасностите на властта, удоволствията, чувството за обществен дълг, границите на поносимостта към загубите и грешките и пр.
Интересна сюжетна ситуация се заплита в спектакъла “Едни момичета” на Народния театър. Авторът е Нийл Лабют, голяма клечка в световната драматургия. Дори у нас успя да внедри няколко свои пиеси – “На чисто”, “Разбиване”, “Формата на нещата”. Главният персонаж в “Едни момичета” е писател, на когото щуква
патологичната идея да
потърси и да се срещне
със старите си гаджета
Колкото може да открие и колкото са навити на необичайното предложение. Четири от тези жени се съгласяват да се видят с него в хотелската стая. В ролята на писателя е Иван Юруков. Ученическата му любов Сам е Стефания Колева; непукистката Тайлър е Илиана Коджабашева; все още красивата Линдзи е Бойка Велкова; загадъчната и прикрита Боби е Ани Пападопулу. А писателят ще трябва да преоткрие себе си – дали е готов да се жертва заради любовта си, или действа като безмилостен танк върху чувствата. Режисьор е Стефан Спасов.
Женските спектакли сигурно ще продължат да изпъстрят театралните афиши. Те привличат повече публика, любопитна да научава тайни от актьорския живот. При това зрителите си плащат само с билетите, без никакви задължения и трудности спрямо научаваните тайни. Този нов сценичен жанр обаче има един-единствен порок – изхвърля драматизма от сцената, представяйки случващото се като занимателен, интересен карусел от новини за минали преживявания без задължителен отзвук в сегашното време. Предстои да видим дали любопитните признания ще се съединят с драмата в жестоки и кризисни случки.
