Личните отношения надделяват над грижата за общото благо още от Освобождението
Създаването на първото българско правителство съвсем не се оказва лесна работа. Според Берлинския договор временното руско управление на България трябва да приключи до 9 месеца след подписването му и се упоменава, че то "ще се ръководи до изработването на един органически устав от един императорски руски комисар". "Уставът" е приет на 16 април 1879 г.
На следващия ден е избран за княз Александър Батенберг, който е по-правилно да се нарича княз Александър I Български. Веднага след като се възкачва на българския престол, той отива в Ливадия на Кримския полуостров за среща с император Александър II – все пак е племенник на руската императрица Мария Александровна.
В разговор му обяснява, че трябва да се промени конституцията, която според него е несъвършена и ограничава правата му, но императорът отвръща, че съставена набързо от политици без опит, тя не може да няма несъвършенства, но трябва да се употребява, пък после да се променя. В Ливадия го намира и българската делегация, която му връчва акта за избирането му. Тя е в състав Преславския митрополит Симеон, софийския губернатор, назначен от руснаците, Тодор Бурмов, Константин Стоилов, Цанов, народен представител от Кула, лекаря в руското посолство в Цариград Каракановски и турчина Хаджи Муезин.
След това княз Александър тръгва да обикаля
европейските столици и да търси съдействие
По-късно Константин Стоилов ще стане негов частен секретар. В Берлин канцлерът Бисмарк му казва: “Идете в България: все ще ви остане най-накрая един приятен спомен”. Както показват последвалите събития, споменът никак не е приятен.
Междувременно в България е настъпило първото политическо разделение на либерали и консерватори. Либералите са с ореола на борци за национално освобождение, от техните редици са дадени доста жертви за осъществяването му и като резултат – почти всички оцелели поборници са привлечени в новосъздадените държавни органи на Временното руско управление. На консерваторите, като по-подготвени и учили в чужбина, е отделено доста по-малко внимание, но и без тях не може. Когато още през 1876 г. Марко Балабанов и Драган Цанков са тръгнали да защитават българската кауза след Априлското въстание из Европа, те се срещат на 8 ноември и с френския министър на външните работи Деказ, който ги пита дали народът ни е узрял за политическа автономия, кой ще ръководи държавата и дали в България ще се намерят хора, на които може да се повери самостоятелното ѝ управление.
И Балабанов, и Цанков бодряшки отговарят, че хора, които да поемат администрацията, щели да се намерят, защото образованието се променило и давало добра подготовка, търговията създавала будни и опитни хора, а такива участвали и в църковноосвободителните борби. След срещата двамата написват писмо до Деказ, в което обясняват, че при нужда
можели да изброят поне 30 българи, завършили
във Франция, Австрия, Германия и Русия,
и те щели да образуват “едно добро и честно правителство”.
Най-логичното е да се състави коалиционно правителство. На практика обаче противоречията между първите две партии прерастват в открита вражда и то се оказва невъзможно. При предварителните консултации дори отпътуващите руснаци се разделят на две – едните искат начело на управлението на България да се поставят руски поданици, другите – да не се месят в управлението на страната. Княз Дондуков се заема да примири двете позиции и настоява в министерствата да се поканят изтъкнати водачи и на двете партии.
Най-трудно това се оказва в Министерството на вътрешните работи. Князът прави консултации с Димитър Греков и Драган Цанков. Цанков обаче категорично отказва да влезе в управлението заедно с консерваторите. С Греков те имат стара вражда, започнала още на Учредителното събрание. Княз Батенберт изпраща телеграми до Цанков за среща, но той не отговаря, защото не били лично от княза, а от неговия секретар Константин Стоилов. Когато князът най-после му телеграфира, той категорично отказва. Тогава започва разговор с Каравелов, който е склонен да приеме.
Разлютеният Драган Цанков обявява,
че ще го “афореса” от партията
След като сондажите за коалиционно правителство не дават резултат, княз Александър I Български решава да повери управлението на консерваторите.
На 5 юли (17 юли по нов стил), 1879 г. с указ той обявява, че съгласно членове 150, 152 и 161 от конституцията назначава Тодор Бурмов за министър на вътрешните дела и същевременно за министър на просвещението, Марко Балабанов за министър на външните дела и на вероизповеданията, генерал-майор Петър Д. Паренсов за военен министър, Григор Д. Начович за министър на финансите и Димитър П. Греков за министър на правосъдието. След това уточнява, че назначава Бурмов, министър на вътрешните работи, за “председател на Министерский съвет”. Прави впечатление, че Тодор Бурмов и Марко Балабанов в различни години са учили богословие – Бурмов в Киевската духовна семинария, а Марко Балабанов – на остров Халки.
Правителството отвръща с декларация (виж карето долу), но скоро става ясно, че намеренията са едно, а действията - съвсем друго.
Какво свърши първото
правителство
Сред първите му задачи е да подмени окръжните управители, които са либерали. След това създава митници по южните граници на България, установява дипломатически отношения с Румъния, Сърбия и Османската империя. За дипломатически агент в Цариград е назначен Драган Цанков. Това, от една страна, е признание за участието му в църковноосвободителните борби, а от друга – да е по-далеч от партийните борби. В Сърбия пръв български дипломат е Димитър Кирович, а в Букурещ - председателят на Учредителното събрание. Антим I пък е назначен на синекурна длъжност като помощник в отделение на външното министерство. Създава правила за общинско, градско и селско управление. Премахва таксите от два френски франка за българите от Македония и Източна Румелия с мотива, че хората от там често пътували до княжеството и това ги ощетявало. Прави опит да откупи жп линията Русе - Варна, но сделката се проваля заради прекомерните финансови искания на английския собственик. Също така опитва да започне строителството на жп линията Цариброд - Вакарел, но и той е неуспешен поради недостиг на пари в хазната. Правителството е принудено да взема и непопулярни мерки - забрана за износ на царевица, до повишаване на митото за солта. Въведен е и конвертируем български лев, но това води до падане на курса на сребърната рубла.
Големите проблеми, с които правителството на консерваторите не може да се справи, са два. Единият е появата на разбойнически банди около Търговище, Омуртаг, Герлово, Тузлука и Разградско. Другият е с либералите, които не могат да се примирят, че управлението не е възложено на тях. Те дори отиват още по-далеч и нападат княза.
Лидер на опозицията става Стефан Стамболов, като измества Каравелов и Драган Цанков. С огнения си темперамент той пише няколко статии във в. “Целокупна България”, издаван от Петко Славейков, през юли. Стамболов убеждава, че
консерваторите нарушават
конституцията
Аргументите му са, че в декларацията на министрите от първото правителство на България князът е наречен “височество”, а в Търновската конституция изрично е упоменато, че неговата титла е “светлост” и допуска, че тя може и да е “сиятелство”, но не и “величество”.
Другият му аргумент е, че министърът на външните дела Марко Балабанов не може да е определян като “негово превъзходителство”. Той заиграва и на чувствителната за българите струна, че докато либералите са проливали кръв за свободата, то консерваторите са водили спокоен живот по чужбина.
През август либералите свикват протестни митинги срещу управлението. Първият от тях е на 15 август в Търново. Организатори са Стамболов и Петко Славейков, чиито речи, изпълнени с плам, допадат на тълпите. Митингът излиза с декларация, която изпраща до княза, че освен да погазват конституцията, консерваторите назначавали в управлението “люде, крайно ненавистни за народа по причина на тяхната мрачна деятелност във време на турското владичество”. След дни протестни събрания заливат цялата страна.
На 29 август княз Батенберг издава указ за избиране на представителите на Първото обикновено народно събрание. То трябва да се отвори на 15 октомври, а за ден на изборите е определен 30 септември. Либералите печелят убедително, но и това събрание не просъществува дълго. Консерваторите в последен опит да уязвят своите противници излизат с аргумента, че Стефан Стамболов не може да е народен представител, защото нямал навършените по закон 24 години. В действителност той е роден на 31 януари 1854 г. и му остават малко повече от три месеца, докато навърши 25, но в разправии минават няколко дни. Първото обикновено народно събрание е останало в историята ни с факта, че не приема нито един законопроект. А опитите за коалиция в България са забравени чак до 1923 г., когато по силата на обстоятелствата управлението е поверено на Демократическия сговор.
Симеон Радев за тогавашните министри
В кабинета влизаха безспорно най-просветените хора на Консервативната партия. Те обладаваха европейско образование и макар лишени от личен опит, бяха запознати поне на теория с управлението на модерните държави. Истински политически качества обаче повечето от тях нямаха. Д-р Атанасович, бивши професор по медицината в Букурещ, бе стар човек, неспособен на никаква инициатива. (Атанасович по това време е на 58 г. – б.а.) Марко Балабанов, богослов и юрист, стоеше на кръстопътя на всичките възможни принципи, гледайки къде ще надделее силата, за да ѝ заеме своята провизия от софистически аргументи и от фалшив патос. Твърде малко воля у него, никакъв кураж и свръхвсичко едно удивително лицеприятие с пресметнати дози, добито в гръцката семинария в Халки.
Димитър Греков бе безспорно от всички свои колеги човекът с най-големи естествени дарования и най-солидна култура, но у него пък недостатъците парализираха качествата. Една извънредна леност на идеите се съчетаваше с един верен политически инстинкт, един бурен темперамент, недисциплиниран още и който никога няма да достигне до пълно самообладание, но несломим за дълго време и съставляющ в Консервативната партия единственото проявление на характер. Човек на принципите, той имаше вяра в хората и бе способен на преданост, но заедно с това наивен, както повечето сангвиници, работлив само на припадъци, живящ без ред, епикурейска натура, в която удоволствието ще хаби всичките пружини на волята, без обаче да засегне ума.
Съвсем противоположен на Грекова бе Начович. Начович е и досега един емпирик в политиката. У него има много практически познания, но никакво мировъзрение. Обладающ голяма способност за асимилация, той няма никаква изобретателност на ума. Крайно трудолюбив, но непроизводителен, той няма да остави почти никаква следа от организаторска дейност. Но една легенда ще се създаде около името му: неговата мизантропия ще мине за тайнственост, неговата пасивна упоритост – за енергия, и неговата страст към канцеларска работа – за реформаторство.
Тодор Бурмов - изглежда, че той е криел под своята добродушна и плаха физиономия една истинска твърдост на характера. Умерен в своите идеи, той не се е боял да ги прилага в краен случай с известна бруталност, впрочем винаги неумела. Един добросъвестен човек, изпълнен с най-благи намерения, но досущ неподготвен за ръководеща политическа роля.
Отговорът на пионерите във властта
за доверието на княз Александър I
Към българский народ
Мили съотечественици!
Поканени от Негово Височество Князът Александър I-ый да заемем постът на първи министри в младото наше Княжество, ний дълбоко чувствуваме тежестта на службата, която ни се налага от доверието на любимия ни господар.
Не без колебание приехме ний предложението на Негово Величество да съставим първото Българско Министерство.
Обстоятелствата посред които почнува народът ни своя независим политический и гражданский живот са твърде важни, и мъчнотиите, които се представляват от всяка страна, твърде големи. Но тъкмо затова патриотизмът налага на всички ни свещена длъжност да бъдем безусловно готови да служим на Князът и на отечеството с безкрайна преданост, с пълно самоотвержение.
Чувството на тази длъжност накара и нас да се не отречем от приемането на тойзи товар, колкото тежък и да е той.
Като напълно съзнаваме голямата важност на делото, което ни се възложи, ний сме решени да не пощадим никакъв труд и да направим всички усилия за да оправдаем доверието към нас на Негово Величество Княза Александър I и да спомогнем за благоустройството и напредъка на нашето отечество.
Като имаме постоянно предвид конституцията, основният закон на Княжеството, нашата първа грижа ще бъде да почнем приспособлението и развитието на началата, които са положени в нея. За това министерството ще се погрижи, доколкото позволи краткото време, да приготви за в идущото народно събрание, част от законопроектите, които водят към тая цел.
Между това министерството ще има пред очи да въведе още отсега ония улучшения на управлението на страната, които не търпят отлагателство.
То е длъжно такоже да заяви, че ще взема всякога о време всичките ония потребни мерки за предвардване на смущения и овардването на редът и спокойствивето в пределите на княжеството.
Като се грижи за вътрешното устгройство и спокойствие на Княжеството, министерството ще има за своя непременна обязаност, посред дълбоката признателност от която е въодушевен всичкий българский народ към Държавата, негова благодетелка и освободителка от игото, да поддържа отношения на най-искрено приятелство и почитание на всички други държави покровителници и прочии съседни и несъседни страни, и да се старае да покаже, че българский народ напълно заслужава симпатиите на всичките европейски правителства.
За изпълнението на тая задача ний разчитаме от една страна на мъдрото ръководство на Негово Височество, а от друга върху патриотическото съдействие на всичките съотечественици и твърдо сме убедени, че по здравомислието си, с което обикновено се отличават те, усърдно ще ни покажат това съдействие.
