Актрисата показа за първи път у нас близо 120 черно-бели кадъра, които прави през последните 25 години
Как се срещат двама напълно непознати, но с предопределен общ път? Тя - вече започнала кариерата си на успешна актриса. Той - водещо име сред фотографите, утвърден галерист и куратор. В случайното запознанство на иконата на киното Джесика Ланг и търговеца на изкуство Хауърд Грийнбърг, дал ѝ поле за изява в едноименната си галерия, изглежда, е намесена съдбата.
Краят на 80-те на миналия век е. Както обикновено Ню Йорк прелива от енергия, нюйоркчани, улисани в сивото всекидневие, търчат напред-назад. Грийнбърг е в галерията си, когато през вратата минава не кой да е, а самата Джесика Ланг заедно с невръстната си тогава дъщеря. Актрисата си купува снимка на американската фотографка Доротея Ланг.
Животът ги сблъсква отново преди около 14 години, когато Джесика му показва свои работи - вече като фотограф. Грийнбърг
дотолкова се впечатлява
от снимките,
че веднага ѝ предлага да я представлява, както и да направи нейна изложба в галерията си.
“Работата ѝ е като на сериозен, зрял фотограф. Фотографията ѝ е класическа и се вписва в традиция, която особено много ценя - тази на 35-те мм, появила се през 60-70-те години на миналия век. Съвместната ни работа за мен винаги е била голямо удоволствие”, обясни той по време на разговора с двамата във филиала на Националната галерия “Двореца”. Само ден преди това вицепрезидентът Илияна Йотова откри изложбата на актрисата.
Ланг расте в Минесота, там записва да учи и висше образование. Още от 18-годишна иска да бъде визуален артист, художник. Не успява обаче да събере необходимия ѝ брой кредити, за да се запише в класа по живопис. Затова влиза в този по фотография. “Реален пример за това как съдбата може да се намеси в живота ти и да го преобърне”, казва тя.
Там актрисата се запознава с още няколко млади фотографи, които ѝ предлагат да замине с тях за Южна Испания, докато снимат филм за циганите и фламенкото. Ланг се съгласява, напуска университета и родния си дом и тръгва с тях към Испания. После следват Амстердам и Ню Йорк. Там актрисата навлиза в света на фотографията и се запознава със световноизвестните фотографи Дани Лайън и Робърт Франк, както и филмовия режисьор Лари Кларк.
По това време обаче актрисата все още не снима. Започва да се занимава по-сериозно с фотография всъщност доста по-късно, когато на връщане от Германия съпругът ѝ Сам Шепърд ѝ прави подарък - фотоапарат “Лайка”. С него прави първите си кадри - най-напред снима децата си. Постепенно да носи фотоапарата навсякъде със себе си, се превръща в навик. “Така се разви интересът ми да снимам живота около мен”, разказва актрисата.
За времето, в което
камерата е неотлъчно
до нея - близо 25 години,
Джесика Ланг снима както произволни моменти, на които става свидетел, така и “ярко дефинирани проекти”, по които работи. Такава е “Магистрала 61”, за която актрисата казва, че заема важно място в живота ѝ. Може би защото има значителен обем от снимки, които прави, докато изминава хиляди километри, пътувайки от Северна Минесота до Ню Орлиънс. Всъщност Ланг не само гледа през обектива си и запечатва редица моменти, но и ги колекционира. У дома има внушителна колекция от черно-бели кадри, а един от любимите ѝ фотографи, от когото често черпи вдъхновение и го препредава в своите работи, е Анри Картие-Бресон.
Джесика Ланг разказва и за момента, когато осъзнава, че през обектива си пресъздава не просто един случил се момент, а цяла история и преживяна емоция. Това се случва, докато пътува из Мексико. Страна, която винаги е харесвала и която намира за вълшебна. “Възможността да разглеждам денем и нощем ми позволи да наблюдавам и улавям света около себе си. Направих си тъмна стаичка, започнах сама да проявявам и отпечатвам снимките си. Това отвори пред мен един нов свят”, спомня си актрисата.
От България Ланг си тръгва с топлото чувство, че хората у нас са любезни и гостоприемни. Очарована остава и от изложбата, за която два дни поред
се изви дълга опашка
от почитатели
Двамата с Хауърд казват, че за първи път тук са видели толкова много нейни работи от различни периоди, подредени накуп една до друга. А това ги кара да се замислят и да се връщат назад във времето, когато Ланг заснема кадрите. “Работата на един куратор е творческа. Тя позволява нови и различни прочити на определени произведения. За мен това, което е ново, е начинът, по който бе подредена експозицията. Това ми позволи по-добре да разбера виждането на Джесика като фотограф, мисленето ѝ и чувствителността ѝ. Какво я вълнува и как го композира”, завършва Грийнбърг.
Джесика Ланг и Хауърд Грийнбърг: Фотографията е самотно занимание
- Г-жо Ланг, като фотограф коя е вашата отличителна черта?
- През цялата си кариера, и до ден днешен, снимам само филм. Никога не съм снимала цифрово. Винаги черно-бяла, 35-милиметрова висококонтрастна лента. Може би защото бавно се уча, а това вече съм го усвоила. Също така винаги отпечатвам целия кадър, никога не изрязвам нищо. Също както прави Анри-Картие Бресон.
- Казахте, че за вас фотографията е контрапункт на киното, но камерата е неизменна част и от двете. Защо смятате така?
- Възможността ми да пътувам по света ми отвори очите. Била съм дори в Етиопия и Сърбия. За мен фотографията винаги е била контрапункт на работата ми в киното и на сцената. Защото както киното, така и театърът са колективни изкуства, където се твори в сътрудничество с други хора. Докато фотографията, напротив, тя предлага едно усамотение, възможност за медитация, които за мен са много ценни. Явяват се именно като контрапункт на киното и театъра.
- Г-н Грийнбърг, фотографията самотно занимание ли е?
- Фотографията в действителност е самотно занимание. Ти си сам зад фотоапарата. А пред теб е светът, който снимаш така, както виждаш. Сам си с мислите и чувствата си.
Дори и да заснемеш човек, който изглежда самотен, зрителят може да приеме кадъра по различен начин. Когато един фотограф е истински добър, се получава кръг на обмен между него и публиката. Можеш отново да се върнеш към определена снимка, но този път ще видиш в нея нещо ново, нещо повече за себе си.
Джесика Ланг: Струва ми се, че винаги, когато посягаш към фотоапарата, това всъщност е твоята емоционална реакция спрямо това, което стои пред теб. Самотата винаги е била лайтмотив в моето творчество. Включително в киното и театъра много пъти съм влизала в образи, които живеят в самота или вече са я преживели. Така или иначе винаги трябва да има някаква предизвикана емоция в това, което виждаш, за да посегнеш изобщо към камерата. Винаги са ме вълнували изоставени места и самотни хора.