В понеделник Весела Лечева става на 60, които съвсем не личат.
През 1980 г. аз също започнах да тренирам спортна стрелба - пушка, като нея. Тогава вървеше един шведски криминален сериал по "Студио Х" - "Честни сини очи". Като за нея заглавие, само че тези честни сини очи те гледаха зад мерника. И за капак - рядко пропускат. Това бяха очите на Весела Лечева, която се разкрива пред читателите на "24 часа" в различна светлина с 6 истории, които никога не е разказвала.
Българин ли ме спря за олимпийската титла?
Нещо, което много рядко съм споделяла и много малко хора знаят. Дългата ми спортна кариера е низ от победи и загуби и винаги съм казвала, че съм загубила много състезания, но съм спечелила най-важните.
Но от най-важните вероятно олимпийската титла е тази, към която всеки спортист най-много се стреми. Често ми задават въпроса: "Как може толкова пъти да си ставала световен шампион, а нямаш олимпийска титла".
Разбира се, това ме е мъчило и мен. В годините, в които участвах на олимпийски игри и се чувствах най-добре в спортен план - през 1988 и 1992 г., имах огромни шансове да стана шампион.
Хайде, първото участие просто ме шокира - огромно медийно внимание заради очакванията за първи медал, който разиграват жените на пушка, заради невероятния интерес от страна на публиката, всичко това беше непривично за мен.
Докато на вторите ми олимпийски игри в Барселона отидох без загубено голямо състезание - европейско, световно, чупех рекордите. Но един малшанс, за който знае ограничен кръг от хора, ме лиши от златото.
В деня на финала половин час преди началото при нас дойде съдия от огневата линия, българин, Хрусанов му беше името.
Имайки вече опит от предишните олимпийски игри, аз се бях отделила в една стая, за да бъда далеч от обичайната суматоха, журналисти, публика и така нататък - всичко, което би ми попречило да се концентрирам.
Та този човек дойде в стаята, където бях с баща ми, и каза, че финалът се отлага с половин час заради технически проблеми.
По някое време баща ми каза: "Аз ще отида да се разходя до огневата линия и ще се върна".
В момента, в който влезе пак в стаята, аз видях по погледа му, че става нещо. Каза ми обаче само: "Хайде, трябва да се придвижваме натам, състезателите вече са заели местата си".
И какво да видя - на огневата линия всички съпернички са по местата си и съдията дава команда "Пет минути за пробни изстрели". Командите по принцип са две - пет минути за подготовка и пет за пробни.
А ние имаме нужда по принцип поне от половин час преди това - да си подредиш нещата - пушката, стойката, тръбата, да се концентрираш. Фактът, че финалът вече на практика е започнал, качи пулса ми на 200.
Първата ми мисъл беше, че за мен състезанието е приключило, няма как да се вработя в него, след като сигурно няма да имам време дори за пробни изстрели.
А това в стрелбата е едно от най-важните неща.Човек трябва да е много спокоен, много уравновесен, за да уцели този един милиметър, при това десет пъти поред. Абсурд.
Разбира се, аз се мобилизирах, подредих си нещата, но важното беше да гръмна поне един пробен. Гръмнах два.
Но няма как - трябваше да се боря. Започнах с едни изстрели... Абе стрелбата ми беше безобразна. Но последните три изстрела Господ ми ги прати. Или поне ми насочваше пушката. Бяха "централни" десетки - 10.5, 10.6, 10.7, които според записките на баща ми са ме върнали на второто място, а дотогава съм се движила шеста-седма.
Станах втора, което, от една страна, за мен беше безспорен успех, че съм съумяла в един момент въпреки всичко да се върна в състезанието, да вляза в медалите и да взема среброто.
Не искам да мисля в посока, че въпросният съдия го е направил нарочно. Може просто да е забравил и затова не е дошъл да ни каже, че се е променила ситуацията.
Не вярвам това да е умишлено, по-скоро не искам да вярвам, че е умишлено, иначе би било много грозно. От друга страна, аз и баща ми изпитвахме вина, че лично не сме проверили, което доведе до този пропуснат шанс.
Взех световната купа бременна, след година станах световна шампионка
Друго, което не съм споменавала, или поне не често. През 1989 г., когато спечелих финала на световната купа в Москва, бях бременна в шестия месец.
Много жени спортистки отлагат момента да имат деца заради кариерата, но в случая аз реших да не се бавя. В шестия месец трудно вече си закопчавах стрелковия панталон даже.
Но въпреки това поставих и световен рекорд, макар че мисълта ми беше насочена повече към бъдещето, към бебето.
След това, разбира се, с баща ми решихме след това състезание да си взема една година почивка. Очакваше се детето да се роди през февруари.
Но още първия или втория месец след като родих сина си Мартин, решихме да отидем на Белмекен - нищо особено, разходки, малко физическа подготовка.
Нямах никакво желание да участвам на каквото и да е състезание, да взема пушката в ръцете си. Бях с нагласата за едната година почивка от стрелба, но това продължи точно до края на лагера в Белмекен.
Започнах пак да си правя планове, усетих, че се чувствам изключително добре - физически, психически. Така че нищо не ми пречеше да гледам към световното първенство в Москва през юни. Даже баща ми каза, че спокойно мога да отида на световната купа в Мюнхен, само преди това да потренираме малко и да видим къде съм.
Участвах, взех едно първо и едно второ място, след което решихме, че твърдо ще стрелям на световното. А там станах шампион.
Мартин беше много мъничък тогава, но ужасно ми липсваше. В Москва бях цяла седмица без него, тогава нямаше интернет, възможност да се виждаме на видео по телефона, стори ми се безкрайно дълго.
В такава възраст на майките е особено трудно да се отделят от децата - да не му чуваш смеха, плача. Чак се просълзявам и сега.
Народната власт ни взе имотите, комунистите не даваха на баща ми да следва, а аз съм от БСП
Нещо друго, донякъде свързано с политиката и е малко известен факт за нашето семейство. Баща ми е роден в Арбанаси, моята политическа кариера е свързана с БСП, но когато идва народната власт, на дядо ми му вземат всички имоти, защото не е искал да влезе в ТКЗС-то - ниви, къщи...
Оставят му само една къща в края на селото. Баба ми е принудена да гледа шестте си деца, като работи на три смени в текстилната фабрика.
Целият ни род е от Арбанаси. Прадядо ми се казва Николай, като баща ми, прапрадядо ми се казва Александър и от него идва фамилията ни. Та са живели години наред, къщата, която са ни оставили, е сигурно на 500 години, тя е била най-малката, останалите са ги взели. Едната е била в центъра на селото.
Живели са изключително бедно, но това не е всичко. Не са имали право да учат висше образование, един от чичовците ми все пак успял да завърши техникум.
Това почти не съм го разказвала, защото не ми харесва, когато някои политици се изкарват жертви, за да обяснят защо искат да променят нещата.
Разбира се, резонният въпрос е защо съм в БСП, а не в друга партия. Въпреки всичко аз имах чувството и желанието най-вече, че БСП работи в името на хората. Личното ми убеждение и желание беше нещата да се променят и социалната справедливост е най-важното нещо за обществото.
Но тогава изобщо не съм си мислела, че ще стана спортен министър. Абсурд, нито имах такива планове, нито цели.
Когато синът ми порасна - беше шест или седемгодишен, и като знаех какви качества възпитава спортът, бях сигурна, че трябва да го насоча натам. Не да бъде голям спортист, но да го възпитам така, че спортът да му стане като навик и потребност в ежедневието. Спортът калява, учи те да преодоляваш трудностите, да се усъвършенстваш всеки ден с цената на много усилия и труд. Това остава закодирано в човека.
Друго много важно, на което те учи спортът, е да губиш. След това лично аз винаги бях по-мотивирана, исках да тренирам повече, за да спечеля следващото състезание. Не падам духом, не съм в депресия, но удвоявам усилията.
И още нещо - спортът те учи да уважаваш съперника. Именно затова той е такъв социален феномен. Калява те да бъдеш успешен индивид, личност. Да се научиш да преодоляваш и провалите, и триумфите.
Щастлива съм, че помогнах на Григор Димитров
и Цвети Пиронкова
Тъй като много обичам спорта, докато бях вече министър, се срещнах с много талантливи деца, защото покрай дългогодишната ми кариера познавах много хора. Много от тези деца нямаше как да бъдат обхванати от обикновените програми за финансиране, затова организирахме няколко специални.
Едната от тях беше "Научи се да играеш тенис", с която много се гордея. Благодарение на нея помощ получиха и Григор Димитров, и Цвети Пиронкова, които тогава точно израстваха. Помогнах им не на своя глава, разбира се, но прокарахме допълнително финансиране за тях.
Направихме така, че всеки един спорт да може да се възползва от тези програми, за да бъдат обхванати талантите, които точно в този момент се нуждаят от помощ. Иначе, когато станат известни, всички се натискат да им помагат, намират се лесно спонсори. Но когато са на 13 или 14 години, трябва наистина да бъдат отделени повече средства, за да участват на големи турнири, да пътуват.
Тогава програмите за финансиране бяха с много ограничен бюджет. Затова се радвам много, че помогнахме и на Григор, и на Цвети, и на още едно момче - Валентин Димов. Тогава тримата изглеждаха най-талантливите от поколението си.
Тогава нямаше министерство на спорта и много трудно се разбираше важността на тези малки решения и действия от страна на правителството, които иначе биха имали огромен ефект. Ние имаме изключително много талантливи деца в различните спортове. Трябва да се създадат условия, за да има перспектива те да се реализират успешно.
Не съм казвала и още нещо - правила съм много дарения, за които съм си премълчавала, няма да разкрия подробности и сега. Правила съм го от сърце, без да му давам публичност. И ще продължавам да го правя.
Първо исках да съм волейболистка, но избрах
спорт, който изглежда скучен
Първото ми желание беше да тренирам волейбол и много страдах, че не станах волейболистка.
Вместо това се потопих в един спорт, който изглежда изключително скучен. И в тренировките, и по време на състезанията. Ако човек си изпусне емоциите навън, няма никакъв шанс.
Но аз съм човек, който може да прави едно и също нещо по двеста пъти, без да ми омръзне, с цел да го направя по перфектния начин. Имам нужното търпение и затова трудно някой може да ме види да избухна, да се изнервя.
Между другото, и на баща ми първият му спорт е волейболът. Но първо, не случих на треньор тогава. Второ, беше абсурд да се противопоставя на баща ми, а той вече твърдо беше решил, че стрелбата е моят спорт. Което, като погледна назад, вероятно е така.
С оглед на постиженията ми и как днес се сменят шампионите и звездите сравнително бързо, очевидно съм имала прилична кариера. Най-бързо се печели първата титла. Да повториш, да потретиш и нататък е много по-трудно.
Другите деца си играеха а аз работех в градината - гледахме корнишони
Ние бяхме изключително скромно семейство, винаги. Силно казано ще е да кажа, че едвам свързвахме двата края, но баща ми гледаше да си помага с една градина на село. Гледахме корнишони.
И две-три лета преди да почна да тренирам - четвърти-пети клас, лятото ми минаваше в грижи по корнишоните.
Връзвах цял ден едни връвчици, на които да се увиват филизите на корнишоните. Най-отвратителната работа, за която може да се сети човек. Да го правя, се изискваше цялото усилие на волята ми - по същото време всичките ми съученици бяха по улиците на селото и си играеха. А аз като наказана - днес трябва да приключа два реда, утре още два, имах си норма за свършена работа.
Така съм запомнила лятото - вечер баща ми си идваше от работа и започвахме да сортираме краставиците. Сутринта рано той ме будеше, товарехме корнишоните в една количка и аз я подкарвах.
Имаше един мотор, качвахме се и отивахме до консервния комбинат, където сдавахме продукцията. Той получаваше бележка, после срещу нея му даваха пари и така помагаше на семейството.
Винаги завиждах на другите деца, които никой нищо не ги караше да правят, докато аз все имах някакви ангажименти. Чак в пети-шести клас стрелбата мина на преден план.
Много важно беше първото ми градско първенство, трябваше задължително да вляза в тройката, за да отида на държавно. Беше голямо вълнение дали ще успея да си стрелям на състезание резултата от тренировките. Станах първа с по-висок резултат, което ми даде кураж да продължавам нататък.
