- Тежки обвинения в Съюза на писателите - кой пие и кой задява колежките води до скандал
- От протокола на спешното заседание на партийното бюро: "Той не е пропил се партиен секретар, а човек, който по някоя прищявка трябва да бъде бит!"
За всеки автор, написал дори само един разказ, голямата мечта се наричаше членство в Съюза на българските писатели. В него се влизаше наистина трудно, но пък привилегиите и екстрите бяха впечатляващи.
Под сурдинка и не съвсем в пространството се разпространяваше злъчна епиграма, която, естествено, беше приписвана на Радой Ралин:
Бяла спретната къщурка,
“Ангел Кънчев” 5,
тук всяка мижитурка
се има за поет.
И в СБП, както във всяко социалистическо учреждение и институции, пълзяха като змиите в двора на стария Герак интриги, завист, любовни драми, секс приключения, подло подливане на клевети и нелицеприятни истини. Те силно вълнуваха обществото, макар че трудно достигаха до него, защото тогава нямаше “жълти медии” и социални мрежи.
Поетът Борислав Геронтиев ни предостави една такава история, случила се на границата на драматичните последни години на социализма. Озаглавил е такста си
Непристойните прояви на един известен писател
Секретариатът на Съюза на българските писатели (СБП) се е събрал на редовно заседание в кабинета на Главния секретар.
Влиза Председателя. Оглежда ни отвисоко:
- Ще ми бъде мъчно за този екип...
- Съобщаваш ни, че сме освободени? - пита Иван Попиванов.
- Нито вие, нито аз, казвам го - обвива се в още по-пълна загадъчност Председателя - и с тихия си глас като човек, свикнал да бъде център на вниманието, започва да ни осветлява за предстоящите задачи: асамблея, пленум, гости на Съюза, свободен разговор за бъдещето на писателската организация.
Влиза секретарката на Главния секретар и пошушва нещо на Председателя.
- Да почака! - казва Председателя.
Внезапно се сеща за най-важната предстояща задача: отлаганата от няколко седмици среща с Тодор Живков, и с дълбоко прискърбие съобщава: “Сега срещата пак се отлага. Заради непристойни прояви на наши колеги”.
Секретариатът се озадачава - какво се е случило, кои наши колеги, какви непристойни прояви?
Озадачените ни погледи са обърнати към Председателя, но той не можел да ни каже - никой не го бил упълномощил. Не, ще ни го каже, но под секрет....
Пренасяме се в кабинета на Председателя.
От масивното бюро, отрупано с книги и книжа, Председателя взима бяла папка, отваря я пред нас и я слага на масичката, около която сме се сгъчкали. Четем. Писмо с обръщение към Председателя. В писмото пише, че между Тодор Живков и Председателя имало уговорка за среща, уговорката не е отпаднала, но в кабинета на Живков е постъпила информация за непристойно поведение на секретаря на първичната партийна организация на Съюза на българските писатели.
Подпис няма. Машинописно е изписано името на Тодор Живков, но саморъчен подпис няма. Дата има - 7 юли 1988 г. Подпис няма. Това ми се вижда странно. Е, може такъв да е редът, но на мене ми прави впечатление. Вдигаме глави от писмото и се споглеждаме: какво е това непристойно поведение?!
С интонация на ритуален
служител в погребалната зала на Софийските централни гробища Председателя разказва как секретарят на първичната партийна организация на Съюза на българските писатели се бил напил в Клуба на журналистите, как ходел от маса на маса като цветарка, как целият се бил олял с вода от мивките в тоалетните, как накрая се строполил като труп на тротоара пред ресторанта.
Това как да е, но кое е главното? Поетичните празници в Плевен. Празненствата продължили в село Байкал. Там през Септемврийското въстание потопявали шлепове, а сега - банкет, пиянства, женски истории. Имало хора, които много пили. Той бил от тях. Имало хора, които не пиели - Маринчо от Ловеч. Имало хора с коли, те също не пиели. Той пил много. Даже един старец му казал: “Момче, по-кротко с бутилката!”. После - по жени. И той.
- Разчуло се. Село е. А и не е случайно място - светиня!, въздъхва Председателя. - Той е член на Бюрото на Градския комитет на партията и оттам ще си получи заслуженото, но ние сме длъжни да го съхраним като писател. Да го съхраним, но не по принципа бащата строг, майката...
Как ни сполетя това, как се случи точно сега?! Всичко в края на краищата отивало в мен - нали аз съм Председател на Съюза на българските писатели, нали аз съм го предлагал за партиен секретар!
На изпроводяк ни заръчва: “Относно писмото - пълна секретност!”
След около час ми се обажда секретар на Градския комитет на партията, с когото се знаем още от университета, и откровено ми споделя, че с процедурите около писмото на Тодор Живков не е наясно, но лидерите на градската партийна организация са наясно, че партийният ни секретар е загубил партийното доверие не заради непристойни прояви, а заради конфликта му с Председателя на писателския съюз и заради нашумялото си стихотворение.
Въпросното стихотворение, публикувано през 1988 г. на първа страница в “Литературен фронт”, възпява другар, който влиза усмихнат в служебния си мерцедес, говори на квартално събрание и ние се правим, че го слушаме, живее в комунизма, докато ние строим комунизъм.
Около стихотворението се вдигна голям шум
и сред простолюдието, и сред партийната върхушка. Някои от тия, дето се возят в лъскави мерцедеси, проскърцали със зъби, а интриганти били внушили на Председателя, че стихотворението се отнася за него.
Протоколът от спешното заседание на партийното бюро, на което е освободен партийният секретар, говори, че някои са се придържали към принципа “бащата строг”, други - към принципа “майката глези”.
“Представете си какво се говори там (в село Байкал) за нас, писателите?!”
“Тежко му и горко на този писател, дето ще се появи отсега нататък там!”
“Градският комитет на партията ни поднася ерзац информация и ерзац мотивировки.”
“По-отговорни хора преди него са правили по-шумни скандали и са оставали ненаказани.”
“Той не е пияница, ами един добър поет, който обича да се набърква в неприятни истории.”
“За културната необщественост той отдавна е освободен по причини, известни на всички.”
“Той не е пропил се партиен секретар, а човек, който по някоя прищявка трябва да бъде бит.”
Подир няколко дни получавам пощенска картичка от Пешчани: “Сърдечен привет от Словакия, където всичко е по-спокойно и без крайни температури. Мисля за случилото се, за другарството и за други неща. До скоро виждане! 16 юни. Георги К.”
Юли, 1988 Послепис
През лятото на 1996 г. на терасата в боянската му обител Тодор Живков беседва с негови често посрещани и винаги желани гости, които знаели как да го предразполагат към откровения и изповеди.
Станало дума за слабостта му към някои писатели. Изведнъж той се сетил нещо и започнал сам да се смее. Смял се силно и дълго. Опитвал се да се въздържи, но не се получавало. Гостите гледали учудени. След малко се извинил и разказал за какво се е сетил и разсмял.
Като реален ръководител получавах пълна информация за всичко, което става в държавата. Това е много важно за всяко управление. Е, понекога ме занимаваха и с глупости. Веднъж един сътрудник ми поднесе данни за това как по време на авторитетен форум известен писател се напил и преспал с две млади поетеси. И всички разбрали за това. Искаше да бъде наказан.
Наказан за какво? Деликатно отклоних въпроса. Той не разбра и след време няколко пъти попита какво ще го правим все пак този писател. Отговорих, че ще му завиждаме, защото ние вече имаме само водопроводи! Ха, ха, ха!
