- Опитаха се да ни запокитят с машината на времето с 30 г. назад, но оказахме съпротива, най-хубавото е, че успяваме
- Функционалната неграмотност сред 15-годишните е обяснима - родителите на много от тях отраснаха с мутризация за обществото, с черните джипове и единствената ценност бяха скъпите дрехи и играчки
- Бесовете се разгръщат, някаква всеобща вакханалия, породена от безнадеждността, е във вихъра си
- По време на прехода, колкото по-силно се слушаше тази музика, толкова "по-елитен" ставаше човек
Своебразното продължение на романа на Теодора Димова "Поразените" - "Не ви познавам", вече е в класацията на "Литературен вестник" за десетте книги на 2023-та, а в края на декември спечели престижната награда за съвременна проза "Хеликон". В момента на гръцки и на унгарски се превеждат "Поразените"
"Не ви познавам" разказва именно за това как пипалата на миналото, оставени в тайна, неизговорени, застигат един човек в съвремието ни, оплитат го в невидимите си мрежи, бавно и с наслада започват да го унищожават. Ако не познаваме миналото си, ние сме уязвими и безпомощни, когато то ни застигне. Ако го познаваме, ние бихме имали съпротивителните сили да му се противопоставим. Това е от животоспасяващо значение за всички нас.
- Пипалата на миналото ли ни застигат с най-голяма сила в края на 2023 г.? Имате ли обяснение какво се случва в света - сякаш всеки е срещу всеки... крайнодесни формации, които сеят разделение в сърцето на Европа.
- Преживяхме едно след друго две бедствия - пандемията, почти веднага след това - агресията в Украйна. Моите поколения като че ли бяхме свикнали с комфорта на това да мислим мира за даденост, която не подлежи на съмнение, да мислим за съществуването си като за безбедствено. Като че ли бяхме изключителни избраници на съдбата, които войната и бедствията не могат да застигнат. А ето че
двете световни нещастия се стовариха едно след друго
Не бяхме научили уроците си от пандемията, после дойдоха уроците на историята, които, оказа се, също сме пропуснали да научим. Не ми се ще да мисля на глас какво още ни предстои. И тъй като тази интуиция работи във всеки един от нас - безутешността и лутането, които водят до екстремни действия и състояния, нарастват. Бесовете се разгръщат, всичко е позволено, някаква всеобща вакханалия, породена от безнадеждността, е във вихъра си.
- Каква е причината да се стигне дотук, къде е грешката?
- Профанизирането на ценностите, липсата на координатна система, най-трудното е човек да обърне погледа си към самия себе си и да признае собствените си грешки. Но това, разбира се, никой не прави.
Всеки смята другия за виновен
Има една притча, която много обичам - около една кръгла маса са насядали доста хора, в средата има купа с храна, а те имат лъжици, но с много дълги дръжки, всеки се опитва със своята лъжица да загребе част от яденето, но или го разсипва, или въобще не може да стигне до него. Те стават все по-настървени, боричкането между тях все по-яростно. Докато най-накрая някой се сеща - може да подаде със своята лъжица храна на друг човек. Така започват един друг да се хранят.
- Ние в България как можем да си възстановим нормалните "заводски настройки" за човечност, емпатия, подкрепа?
- Диалогът е важен. Но колкото е важен, толкова е и невъзможен вече при нас. Доскоро имах надеждата, че поне литературата ще може да проведе този диалог. Донякъде като че ли успява, и то за най-голямо учудване - при младите поколения. Но не така масирано, както би трябвало. Писателят е със съзнанието, че може да се докосне до всеки човек, че може да разговаря с всеки един, независимо какъв е и какви ценности изповядва.
- Как Ви се сториха резултатите от PISA и факта, че българските тийнейджъри са функционално неграмотни?
- Тези 15 годишни българчета са деца на сегашните 40-годишни българи, чието детство и юношество премина в първите години на прехода през 90-те. Спомнете си какво беше тогава - тотална мутризация на обществото, черните джипове и скъпите дрехи и играчки бяха главната и единствена ценност; колкото по-силно се слушаше чалга, толкова "по-елитен" ставаше човек, от екраните безразборно се лееха
механджийски шеги, перашки лафове,
грубостта, безхаберието, безочливостта в поведението бяха издигнати в култ, това бяха моделите за подражание. Неслучайно партията ИТН в началото спечели толкова привърженици. Та това са техните възпитаници днес. Не обвинявам никого персонално, разбира се, обвинявам нашата колективна българска съвест, че не може да спре, че няма съпротивителни сили, че няма имунитет да се възправи срещу вълната на всепоглъщаща грозота в поведението и мисленето, в отношението към другите и към света. Сега берем плодовете на тази огромна липса. След двайсет години именно тези българчета ще бъдат на ръководните места в държавата, именно те ще задават посоката й.
- С чалгата в новогодишните програми на телевизиите не се ли засили това усещане, сякаш се върнахме в началото на 90-те?
- Както написа Васко Кръпката - "Благодарен съм, защото по този начин другите българи се консолидираха". А тези други българи сме повече.
Тези други българи оказваме непрекъсната съпротива
- на руската пропаганда, на чалгата, на разпростиращата се омраза и агресия, на кича, оказваме съпротива на соцносталгията, най-общо - на машината на времето, която се стреми да ни запокити с 30 години назад. И най-хубавото е, че успяваме!
- Защо колкото повече се стремим да осигурим децата, грешката се задълбочава?
- За мен всичко идва от семейната среда. Едно дете, на което никога не са му четени приказки, няма как да обикне четенето. Дете, което не е слушало нищо друго, освен чалга, няма как да отиде на концерт с класическа музика. Дете, което никога не е видяло с очите си някой да постъпва благородно и кавалерски,
никога няма да постъпва като благородник
или кавалер. И така нататък. Толкова е просто. Детето възпроизвежда онова, което вижда и чува, което попива в семейството си. Вероятно би могло да има някакви изключения, но те са в рамките на няколко процента.
- Защо не можем да възкресим онези ценности, с които са създадени килийните училища?
- Тогава сме имали национална цел и чувство за общност. Всеки е бил възпитаван тъй, че трябва да помага на общността с каквото може, понякога дори само с труда си. В село Тешово край Сандански, много високо в планината, почти на самата граница с Гърция е църквата "Св. Димитър" - много, много голяма църква. Построена е към 1844 г. за три дни, тъй като турците са казали - колкото можете да построите за три дни, толкова голяма ще ви е църквата. Материалите са били набавени предварително, по строежа са се трудили денонощно, работили са от малки деца до старци. Няколко години по-късно са построили - отново с дарения на селяните - и килийното си училище. В наши дни подобен кротък и невидим за отделния човек подвиг би звучал като фантастичен филм.
- Как и кога влязохме в матрицата на консуматори, забравяйки изконни ценности?
- Свободата се оказа тежък кръст за нас, тя изисква творчество в най-широкия смисъл на тази дума,
изисква отговорност, жертви,
бдения, ежедневни бдения. Тя много повече изисква, отколкото дава. Затова когато свободата ни беше контролирана, животът беше по-лесен, оттук и соцносталгията, оттук и потъването в консуматорство, което става незабелязано, както повечето изкушения, които ни заобикалят.
- Преди Нова година се дават много обещания за рестарт - могат ли да се рестартират християнските ценности, какъв е пътят?
- За мен тези ценности са скрити във всеки човек, както казва древният апологет Тертулиан - душата по природа е християнска. С това си обяснявам мощното разпространение на християнството в първите векове. Вярата е била толкова естествена, колкото дишането. От Ренесанса насам Бог постепенно бива изместен и на негово място се поставя човекът. В нашия век
Бог вече е напълно забравен,
помнен е само като остаряла догма, останала напълно извън тренда, напълно демоде. С това си обяснявам тоталната скука и досада от самия себе си на съвременния човек. В съзнанието му остава гигантска липса, която той все с нещо трябва да запълни - с его, което неконтролируемо се разраства, с работохолизъм, със забавления, които го натъжават, със екскурзии до Луната, които не го преместват и на милиметър от мястото, където е заседнал.
- Къде изгубихме нашите идеали? Как да ги възкресим? Откъде да се започне?
- Според мен трябва да станем наясно с миналото си, трябва да оформим ясна и еднозначна преценка за него, трябва да положим всички усилия, за да прекъснем връзките си с него,
трябва да декомунизираме страната си
Мантрата "айде стига вече с този комунизъм" е коварна. Миналото ни е рана, която нито е изживяна, нито е ясно артикулирана, нито сме я загърбили. Тя живее и отравя обществения ни организъм, забавя растежа му, отнема защитния му механизъм. Радвам се, че все повече хора на изкуството се обръщат към тази рана, все повече филми се правят на тази тема, все повече книги излизат. Това според мен е единственият начин да се изживеят последиците на тоталитарния режим върху обществото ни. И със задоволство забелязвам, че започна да се надига вълна от това говорене за миналото, което е лечително.
