Неизпълненото завещание на Яворов
Яркият, чувствен и неспокоен Пейо Яворов се самоубива в София на 29 октомври 1914 г. В последните си дни поетът всеки ден се среща с д-р Кръстьо Кръстев и Владимир Василев, който се опитва да повдигне духа му и го подтиква да редактира “Подир сенките на облаците”. В един от разговорите, при които е в добро настроение, Яворов му открехва, че искал да напише цикъл стихове “Некролог”. А преди самоубийството на Лора искал да сътвори третата си пиеса - “Самсон”. Постепенно обаче поетът губи все по-силно зрението си и разбира, че всичко е напразно. Смазва го и мълвата, че е убиецът на Лора. Хазайката му Екатерина в последната му квартира на “Витошка” си спомня за разходките му из софийските улици, при които символистът е придружаван от брат си Атанас: “Винаги се връщаше вкъщи отчаян и опечален. Тежи ми - казваше -всеки ме зяпа по улиците, чувам “убиец”. Всеки ден ходеше на гроба на Лора и носеше цветя.”
Три дни преди смъртта си Яворов казва на Владимир Василев: “Когато умра, моля ти се едно нещо да кажеш - че в последните си дни съм плакал и съм проклинал часа, в който съм се родил. И на сбирката ми би трябвало да се тури епитаф: “Напразно, майко, се боиш.”
Седем месеца преди смъртта си Яворов е написал завещание, впоследствие дни преди да се простреля допълнено. Ето какво четем в него: “Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливият ден да бъда там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се постави една дафина, а над нея един явор.”
За мнозина почитатели на Яворов едно от знаковите места, свързани с поета, е гробът му в Централните софийски гробища. Тази част от завещанието му не е изпълнена - нито има дафина, нито явор.
Един от най-посещаваните литературни музеи в София е именно този на поета. В друг пасаж от завещанието си той казва: “Моля Кръстев и Василев да приемат за спомен двата стари турски пищова, моята къса манлихерова пушка, с която съм се сражавал през време на последното ми ходене в Македония, и една дълга най-нова система турска маузерка, донесена пак оттам. Другите ми оръжия да бъдат предадени на хората от Македонската революционна организация.” Днес са запазени малка част от оръжията на Яворов, но посетителите в къщата музей не могат да видят и тях. При организиране на изложби там се показват само една сребърна грузинска кама и револверът, с който се е самоубил. Малка част се пазят във фондохранилището, но никога не са излагани. Не е известно къде са останалите.
Така и на двете знакови места в София, свързани с големия поет, и до днес е видно, че последната му воля не е изпълнена.
Славейковите дъбове
Има едно място във високата част на днешния квартал “Лозенец”, за което много столичани дори не подозират - вековни дървета, под чиито сенки е писал Петко Славейков. А сега под тях играят деца. Обградени са от две училища, детска градина и ясла, а точно под клоните има и детска площадка.
Когато след многобройните си творчески митарства из България, Македония и Турция Петко Славейков най-после се установява в София като един от лидерите на Либералната партия, председател на Народното събрание и после министър, той си купува 100 декара в Курубагларската дъбова кория, както тогава се е наричал “Лозенец”. Мястото става любимо на семейството. Днес на гранитния монумент пише, че това е била градина на големия български поет. Най-старият дъб е на 500 години. От 2005 г. мястото е обявено за паметник на културата от национално значение.
Старият Славейков често го посещава със своите синове - депутата Иван и Пенчо Славейков. Младият поет често кани на спокойни разговори там съмишлениците от кръга “Мисъл” - д-р Кръстев, Яворов и Петко Тодоров. Тук се обсъждат и новите веяния в българската литература, и отношението към старите писатели. Най-вече отрицателното отношение към Ботев, когото Пенчо определя като “вагабонтин”, който ще възпита “една чардафонска младеж”. Д-р Кръстев пък дълги години е безмилостен към Вазов, а самият литературен патриарх Вазов казва за него “човек, който ми е вгорчавал всички дни на живота, който е пълнил с кошмари нощите ми”. “Мисъл” са творци аристократи и настояват за европейски измерения в българската литература, а Ботев и Вазов за тях са за “месна консумация.”
Пенчо Славейков умира на 46 г. в Брунате. Държавната му издръжка е прекъсната и Мара Белчева продава наследствената семейна къща на наречената на нейния съпруг улица “Христо Белчев” 12. Тогава тя се произнася, че иска да бъде “погребана като сиромахкиня” - странно за бивша придворна дама, съпруга на финансовия министър в правителството на Стефан Стамболов, с когото се е запознала в родното си Севлиево. Това нейно желание не е изпълнено и тя е погребана в гробницата на убития си през 1891 г. съпруг. Пенчо Славейков пък е положен в централните гробища, а не под любимите Славейкови дъбове.
6 бивола теглят морената от Витоша за гроба на Вазов
Знаково място за всеки българин е морената, която непоклатимо - като неговата слава на патриарх на литературата ни, лежи над гроба на Иван Вазов срещу катедралния храм “Св. Александър Невски”.
Приживе той е казвал да бъде погребан сред природата, чиито красоти е възпявал. Известно е, че често е пътувал и любими са му били Стара планина и Рила. Вазов лично е пожелал над гроба му да бъде направен паметник от морените на Витоша. А заради традиционните му разходка в центъра за място е избрано именно това, на което “сладката приказка край няма”.
Огромният камък е прекаран от планината със специално направена кола, теглена от шест бивола. Тя пък е от Военния арсенал в София. Морената е избрана от скулптора Иван Лазаров и наполовина е била в земята, та се е наложило да бъде откопана. Направен е специален път във Витоша, а превозването на морената е продължило близо три седмици. Превърнало се в събитие за любопитните софиянци и жителите на околните села, които се събирали всеки ден край пътя, за да видят как слиза от планината впрягът и още в първия ден нарекли морената “камико на Вазов”.
Паметникът е монтиран през 1926 г. по повод петата годишнина от смъртта на патриарха на българската литература. Той е висок 2,5 метра и широк 1,6.
Тогавашният министър на народното просвещение, земеделецът Стоян Омарчевски, който прави и 70-годишния юбилей на писателя и за пръв път издава пълните му събрани съчинения, се разпорежда мозъкът и сърцето на Иван Вазов да бъдат балсамирани. Днес те се пазят в къщата-музей.
До последния си ден Вазов е със своя приятел проф. Иван Шишманов. Двамата се срещат в София през 1885 г. Под влияние на немското си академично образование Шишманов очаквал да види Вазов в цялото му великолепие като Шилер и Гьоте. Нищо подобно не се случва - той разговаря с един здрав и стоящ неотклонно при корените си българин, който му се струва и малко грубоват. Постепенно обаче променя мнението си, срещите им стават ежедневни с дълги литературни, философски и народо-психологически разговори. Тогава бъдещият професор е на 23 години, а Вазов - на 35.
Двамата тръгвали от дома на Вазов, днес превърнат в музей, нагоре по “Раковска”, вървели бавно и разговаряли оживено. Стигали до църквата “Света София”, сядали на една пейка и продължавали разговорите.После се връщали обратно. Все нещо оставало недоизказано, та пред вратата на дома си Вазов по традиция казвал: “Айде да се прибирам. Тя сладката приказка край няма.” Влизал в дома си и обядвал, после се отдавал на следобедна дрямка.
Скоро обаче Шишманов решил, че по подобие на литературните салони в Германия двамата могат да направят свой литературен кръг. Остава загадка как е придумал писателя да разредят ежедневните си разходки и да отсядат в популярния за времето си “Юнион клуб”, разрушен при англо-американските бомбардировки през 1943 г., който се е намирал на ъгъла на днешните улици “Раковска” и “Иван Вазов”. Скоро обаче разбират, че редовните посетители на клуба пречат на интелектуалните разговори, затова продължават с ежедневните разходки и обмислят как да направят клуб, където на по чаша-две-три бира да говорят за литература. Неизменни негови членове стават Константин Величков и Кирил Христов. За сбирките сменят заведенията из стара София и винаги търсят някакво сепаре или отделно помещение, та никой да не им пречи. Наред с това обаче продължават и разходките с Шишманов до градинката пред “Света София”. На 22 септември 1921 г. Вазов се прибира с Шишманов, обядва и поляга на дивана да си почине. Каквито и версии да се появяват за смъртта му, истината е, че страстният пушач запалва цигара, прилошава му, получава масивен инфаркт и умира.
Паметникът на Незнайния воин
В центъра на юг от църквата “Света София” е мястото, на което свеждаме глави - Паметникът на Незнайния воин. Позабравеното му име е и Гробът на Незнайния воин. Всъщност думата “паметник” тук не е на място, защото в действителност е един комплекс. В него освен лъва и надписа от Вазовото стихотворение “Новото гробище над Сливница”:
Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!,
има и символичен гроб на загиналите български воини и пръст от Стара Загора и Шипка. Това са местата на най-героичната битка с най-много жертви по време на Руско-турската освободителна война. Гори и вечен огън.
Известна е склонността ни като народ трудно да вдигаме паметници, но пък лесно да вземаме решения да ги рушим - още от първия паметник на Ботев във Враца, та до днес. И тук историята е такава. Замисълът за изграждане на паметника е на нарочно създадена комисия още през 1918 г.- непосредствено след края на Първата световна война. Идеята е да се увековечи паметта на загиналите за свободата на България и нейното териториално обединение воини. Минават пет години, докато се одобри проектът и се намери подходящото място, а изпълнението му е възложено на Андрей Николов, най-известния скулптор по онова време. Той започва работа, но през 1931 г. комисията не остава удовлетворена от направеното с мотива, че той бил “претрупан”. Николов прави нов вариант, който след обсъждане е одобрен и през 1936 г. е завършен. По неизвестни причини е открит чак през 1941 г. и това се свързва с повдигане на бойния дух и родолюбието на българите. Тогава България се включва във Втората световна война. По време на англо-американските бомбардировки е разрушен. След 9 септември 1944 никой не му обръща внимание, а по време на изграждане на мавзолея на Георги Димитров архитектите и строителите намират мрамора за “подходящ” и го вграждат там. После пък и мавзолеят бе разрушен.
През 1970 г. отново се прави комисия за възстановяване на паметника, проект, обсъждане и одобрение. В сегашния си вид Паметникът на Незнайния воин е завършен през 1980 г.
