Народните представители спорят за законите за индустрията, искат облекчения за стоките, произвеждани у нас, заради “силната вънкашна конкуренция”
Още през 1883 г. Народното събрание решава, че митото за вносните кожи вместо 8 на сто ще стане 1,5% и машини, които се доставят от чужбина за индустриални цели, ще се пропускат без мито.
Това обаче са частични мерки. През 1892 година е направен Първият български земеделско-промишлен събор в Пловдив, който днес наричат Пловдивско изложение.
Тогава Иван Евстратиев Гешов след редица срещи с индустриалци пише “Постановление за развитие на промишлеността”. В него той настоява правителството да вземе мерки за насърчение на индустрията и занаятите по подобие на един румънски закон, с който то било добре запознато. Това става факт през 1894 година, когато е приет закон за насърчаване на местната индустрия, който обхваща всичките ѝ отрасли.
В Народното събрание го докладва Димитър Марков. Преди това под ръководството на Иван Е. Гешов е направено и “Изложение на мотивите към законопроекта за насърчение на местната индустрия”.
Ето какво се чете в него: “Известно Ви е, г-да народни представители, че
нашето княжество по своето политическо положение не може освен постепенно и полека да урежда митарствената си тарифа
и да сключва търговски конвенции.
Още в член първи се предвижда, че “Всеки, който в продължение на 10 години от издаването на този закон е отворил фабрика на някои от долуизброените стоки, ще се ползва от предвидените в закона улеснения, ако фабриката му е снабдена с усъвършенствани средства за работа и ако той е турил в нея един капитал от 25 000 лева, или употреблява двадесет работника най-малко”.
Стоките, които трябва да се произвеждат, са прежди, платове и плетени изделия от памук, коприна, коноп, лен и вълна, както и конци и въжета, стеаринови свещи, фаянсови съдове, пещи, кюнци, огнеупорни тухли, въглища и метали, машини и техни части, бира и спирт, строителни материали, хартия, стъкло и др. Друг член от закона уточнява, че държавата трябва да да дава безплатно цимента и хидравличната вар за строежа на предприятия.
Нататък алинеите предвиждат, че машини и части за тях, които се внасят от странство, се прекарват през митниците с 35 на сто отстъпка от съществуващите тарифи. Също с такова облекчение се превозват и по Българските държавни железници. Вносните суровини пък се освобождават от мито.
Ако те са изкопаеми и се добиват в България в държавни и общински земи, то се отстъпват безплатно на фабриката
Производството им се предпочита за държавни и общински нужди, дори да е по-скъпо от вносното с до 15 на сто. На фабрики, които отговарят на условията на член 1 от закона, държавата може да отпусне безплатно земи за постройки и приспособления извън населените места. В случай че фабрикантът пожелае да свърже фабриката си с шосе, път или железопътна линия, то му се отстъпват държавни и общински места, през които ще минава безплатно, гласи друга точка.
При приемането на закона не се чува нито един глас “против”.
През януари 1897 г. се утвърждава и до ден днешен единственият български закон за задължително носене на местни дрехи и обуща.
Мотивите са, че с него ще се осигури развитието на двете важни за тогавашна България индустрии за платове и кожи, ще се съживи крояческата и обущарската дейност, ще се подобри вътрешният пазар на сурови кожи и вълна, а това пък ще доведе до подем на животновъдството като производител на суровини.
При внасянето му за разглеждане в Народното събрание първоначално са включени всички държавни, общински и окръжни чиновници, които получават заплата. На първото четене в залата обаче става депутатът Христо Славейков, син на Петко Р. Славейков, и заявява: “Най-справедливо, най-рационално, и което би дошло в паралел с идеята на закона е щото и г-да народните представители да се обличат с дрехи от местна материя, когато заседават”.
Още незавършил, се чуват викове: “Вярно! Браво!” и предложението е прието без никакви възражения и с пълно единодушие.
При обсъжданията обаче се изразяват и съмнения, че едва ли всички чиновници винаги ще се съобразяват с разпоредбите и първоначално се предлага да се обличат с дрехи и обувки, произведени в България, само при официални приеми. Възражението не е прието и в закона е записано, че глобата за тези, които не го изпълняват, ще е в границите от 10 до 60 лева.
Министерството на народното просвещение пък още докато комисията отсява предложенията, обмисля
дали и учениците не могат да се включат в насърчение на текстилната и обувната промишленост
и решава да въведе униформи за тях. Докато се обсъжда законът, депутатите се замислят и как ще се изпълнява той на практика. Задава се въпросът кой ще е критерият, по който се определя дали един плат е направен в Сливен, или Габрово, а не примерно в Манчестър, но със залепен български етикет.
И депутатът Атанас Краев предлага “ония фабриканти или продавачи на дрехи и обуща, които продават чужди материи или обуща, вместо местни, наказват се с глоба от 100 до 1000 лева и с затвор от 21 до 6 месеца”.
Това му предложение е прието с пълно мнозинство. Краев обаче продължава с валидното и до днес, че този закон ще донесе нужните ползи, ако производителите направят така, че и българският народ да предпочита да се облича с местни дрехи и обуща, а индустриалците постигнат ниво да се конкурират “с произведенията, които дохождат от странство”.
През 1904 г. са изтекли десетте години, предвидени в закона за насърчаване на местната индустрия, а и условията за развитие на промишленост в България са се променили. Новосъздаденият Съюз на българските индустриалци настоява да се коригират появилите се вече недостатъци. Законопроектът е внесен от министъра на промишлеността Никола Генадиев, а законът е приет на 29 януари 1905 г.
индустриалците могат да ползват безплатно “водните сили на страната, доколкото те не са частно притежание”
Вносът на машини, части за тях и инструменти, както и на всички строителни материали, които не се добиват у нас, както и на суровини за промишлеността става безплатен.
И този закон е коригиран през 1909 г., като тогава в него към привилегированите са добавени металната индустрия и облекчения за изградени или изграждащи се електрически инсталации.
Нуждата от нов закон назрява през 1928 г. поради изтичането на срока на старите два. Все така обаче мотивите са осигуряване на предимства за местната индустрия. Стоките, които се произвеждат, вече са разширени с нишесте, консерви, кондензирано мляко и изработка на млечни продукти, а освен производство на вино са включени и ликьори и пивна мъст, изделия на химическата промишленост, животински и растителни масла, преработка на животински отпадъци, изкуствени торове и бои, целулоза, добив на електрическа енергия. И за тях е запазено облекчението от данъчни тежести, безмитен внос, безплатно използване на почвени и подпочвени суровини и вода, улеснение при снабдяване с места за постройки. Добавено е, че индустриалци, които ползват държавни и общински места под наем, могат да ги откупят. С него се дава и облекчение за износа. Предназначените за това стоки, произведени у нас, се ползват с 35 на сто облекчение за превоз по БДЖ, а 25% е за машините, рудите, строителните материали, въглищата и другите горивни вещества.
При обсъждането на закона обаче става депутатът Н. Андреев и прави предложението, че трябва да се вкара и отделен член, според който
20 на сто от печалбата да се разпределят между работниците
Логиката му е, че това щяло да създаде по-голяма привързаност у работника към предприятието, а така то ще реализира по-голям икономически резултат.
После допълва, че “Гражданското съзнание на българския работодател-индустриалец, неговите социални нива и неговият стремеж към все по-голяма и по-бърза печалба, несъразмерима с неговата стопанска инициатива и капитал, идат да отнемат възможността и надеждата, че у нас по пътя на възпитанието в едно друго време, по един факултативен начин този принцип може да намери приложение”.
Уж стари, пък съвременни дискусии
Законът за местната индустрия обаче продължава да се допълва с нови каузи за насърчение на българския бизнес през 1928 г., откогато са и последните му промени.
