Николай Гяуров е един от най-големите оперни певци на XX век, често титулуван като “бас номер едно на планетата”. Той е роден в Лъджене, което е един от кварталите на днешния Велинград. Завършва Консерваторията в София като ученик на Христо Бръмбаров, през 1950 г. продължава обучението си в Ленинград, а по-късно и в Москва. Дебютът му е в Софийската опера през 1956 г. като Дон Базилио в “Севилският бръснар” на Росини. Скоро след това е привлечен като постоянен гост-солист на московския Болшой театър. Поврат в неговата кариера настъпва през 1960 г., когато гостува за първи път в миланската Ла Скала. По онова време ръководството на прочутия театър решава да прави за първи път в историята си постановка на “Борис Годунов”, в която да се пее в оригинал на руски. Дотогава в западните оперни театри творбата на Мусоргски по традиция се превежда на съответния език. Спектакълът събира на едно място Гяуров с други двама прочути певци - Борис Христов пее партията на Борис Годунов, а Димитър Узунов - на Самозванеца. Гяуров пее Варлаам. След този спектакъл Гяуров става за дълго време постоянен гост-солист на миланската Ла Скала и започва да живее в Милано, без да прекъсва връзките с родината си. През годините той е сравнително чест гост по нашите сцени, но основната част от кариерата му протича в най-големите оперни театри по света - Метрополитън опера в Ню Йорк, Кралската опера в Лондон, Парижката опера, Виенската държавна опера и други престижни сцени. Дискографията му включва над 50 албума, по-голямата част от които са записи на опери с негово участие, осъществени от световни лейбъли. Има и около 10 самостоятелни албума. От началото на 90-те години на миналия век живее в Модена с втората си съпруга Мирела Френи.
Една от най-големите одисеи на “Щурците” през първите десетилетия от съществуването на групата е как да се снабдят с качествени инструменти. Това важи не само за тях, а и за всеки поп и рок състав по онова време. Освен че професионалното оборудване за рок музиканти и инструментите за тях са скъпи, в социалистическа България те не може и да се купят по нормалния начин, защото никъде не се продават. У нас се произвеждат единствено кухите китари “Кремона”, но в рок музиката тези инструменти се използват много рядко.
В книгата си “На прага на времето” фронтменът на “Щурците” Кирил Маричков разказва интересна история за това как успяват още през 60-те години да се снабдят с качествени професионални ударни инструменти за групата.
Маричков има леля, която живее в Западна Германия и често я кара да посещава магазини за инструменти в Мюнхен, за да му купи ту бас китара, ту усилвател или някакво друго оборудване.
По този начин успява да се снабди с прословутата си бас китара “Фендер”. Години по-късно, когато сам има възможността да излиза в чужбина през 70-те години, в един музикален магазин в Германия му предлагат
да вземе без пари която бас китара пожелае
срещу това да им остави фендера. Така Маричков разбира, че е имал честта да притежава и да свири на уникален инструмент, произведен през 1968 г. в съвсем малко бройки и решава никога да не се разделя с него.
Към края на 60-те години обаче групата разбира, че не може повече да разчита на приспособения за рок състав комплект ударни инструменти, които мъкнат насам-натам по участия, и трябва да си купят професионален комплект. За известно време успяват да съберат почти цялата сума, като вършат куп нарушения на валутното законодателство. Защото по онова време български граждани нито имат право да притежават долари, нито да купуват с тях каквото и да било. Немислимо е и да ги пренасят през граница – това също е валутно престъпление. Ако сумата е до 400 долара, ги грози плащането на глоба в троен размер, а ако е над тази сума, се води наказателно дело и
може да получат дори условна или ефективна присъда
В крайна сметка е замислена сложна схема. Дават на западногермански гражданин, когото едва познават, доларите. На чужденеца му предстои да посети Милано и е инструктиран в кой магазин там да отиде и какво точно да купи. Тъй като телефонните разговори с капиталистически държави по онова време се подслушват, а писмата се четат, измислят цял сложен език от кодови думи, за да поддържат връзка.
Дават парите и зачакват. Минава доста време и се оказва, че никой не вдига посочения телефон.
По онова време майката на Кирил Маричков – Ирина Маричкова, е командирована от Киноцентъра в Милано, за да оформи щанда за българското участие в Седмицата на модата. Тя е близка приятелка със Златина Мишакова – първата съпруга на Николай Гяуров, с когото по онова време все още живеят заедно в Милано. Ирина отсяда в техния дом и една вечер моли домакините си да ползва телефона.
Отсреща вдигат апарата и от дума на дума се оказва, че човекът не е избягал с парите. Просто
около 200 долара не достигат
и затова не може да предприеме нищо с купуването на ударните инструменти.
Гяуров, слушайки притеснената гостенка, попитал какво става. Като разбрал, веднага се притекъл на помощ – без да иска нищо в замяна, извадил липсващите пари и ѝ ги дал. Дори решил пратката за България да бъде оформена, като за изпращач е посочен самият Николай Гяуров.
“Когато комплектът барабани пристигна на софийската митница, митничарите толкова бяха впечатлени от това кой ги изпраща, че дори забравиха да ги обмитят”, пише Кирил Маричков в книгата.
От което “Щурците” също печелят, защото по онова време митото за такова нещо често е равно и дори надвишава стойността на пратката в левове.
“Щурците” дълго използват този първи професионален комплект ударни инструменти и в продължение на години може с основание да се хвалят, че са най-добре оборудваната група в това отношение. Само че никой не им вярвал, че дължат инструментите на Николай Гяуров.
