По собствените му думи Тодор Живков не мигнал две денонощия преди Девети септември, но изпълнил заповедта на командващите Народоосвободителната въстаническа армия - НОВА, да ръководи членовете на бойните групи от София и 30 души от Шопския партизански отряди да подсигурят преврата.
Истината е, че те трябвало да превземат сградата на Министерството на войната в случай на неуспех на заговорниците, които са съвсем други хора. Когато разбрал, че всичко е минало по план, отишъл в хотел “Славянска беседа” и спал непробудно от 3,00 до 11,00. Същото впрочем прави и главният организатор Дамян Велчев, който е изтощен от нервното напрежение. Едва след 13.00 ч. в София влиза твърде добре известната и дълги години героизирана бригада “Чавдар”.
Какво става в дните преди и на самия 9.9.1944 г.?
Втори и Трети украински фронт разбиват немските войски от 20 до 29 август в т.нар. Яшко-Кишинтевска операция и пътят им на запад е открит. На 26 август в квартирата на Мара и Антон Георгиеви в София се обсъжда ходът на войната и Антон Югов, член на ЦК на БРП, прави предложение за установяване на отечественофронтовска власт по места. Присъстват и Добри Терпешев, Цола Драгойчева, Димитър Ганев и Георги Чанков. Решението е разпратено до всички партийни организации заедно със съответната заповед на Главния щаб на НОВА.
През март 1943 г. Военната организация на БРП е разделила страната на 13 окръга, чиято основна цел е да създават бойни групи и партизански отряди. Начинанието никак не е успешно до лятото на 1944 г., когато броят на партизаните се увеличава многократно. Според някои данни към края на август в страната има над 9000 партизани и около 2600 членове на бойни групи.
На 1 септември регентите принц Кирил, Никола Михов и Богдан Филов сменят правителството на Иван Багрянов с това на Константин Муравиев. На следващия ден Политбюро на нелегалната комунистическа партия взема решение за преврат в София, като разработва “генерален план за решителния удар”.
Датата е определена на 7 срещу 8 септември,
когато трябва да се завземат Военното министерство, Централната телефонна палата, Централната поща, Военното комендантство, Дирекцията на полицията и основните жп гари около столицата.
Решено е партизанските отряди да се придвижат най-бързо към София. Това трябва да стане на фона на избухнали стачки. На 6 септември стачкуват трамвайните работници. Масови протести има и пред хотел “Славянска беседа” и площад “Света Неделя”. На 7 септември избухва стачката на пернишките миньори, в Плевен и Силистра, подобно на Бастилията, са разбити затворите, а в Пловдив, Пазарджик и Варна са освободени политическите затворници. В страната цари безвластие.
На 5 септември СССР обявява война на България. Същия ден Добри Терпешев, ръководител на НОВА, докладва, че армията не е напълно подготвена за преврата и той трябва да се отложи. На следващия ден е свикано ново заседание. На него освен четиримата от 26 август присъства и Благой Иванов като представител на Генералния щаб на Народноосвободителната въстаническа армия.
В него са още Боян Българанов, Петър Вранчев, Петър Илиев и Петър Тошев. Той поддържа и тесни връзки със запасните офицери, ръководени от Крум Лекарски и Стоян Трендафилов.
Решава се въстанието, както го определят те, да се отложи с един ден - на 8 срещу 9 септември, но в никой случай повече. Шопският и Трънският отряд се придвижват към София. Осигурено е участието и на противовъздушната отбрана, танковия и инженерните полкове и техните командири. През деня правителството на Муравиев излиза с решение армията да не употребява оръжие.
В решителната нощ, изчаквайки часа за преврата, петимата ръководители на БРП са се укрили в една квартира, а в друга -
Дамян Велчев и Кимон Георгиев, които имат водеща роля
и за които това ще е трета успешна насилствена смяна на властта.
Малко след два часа през нощта Антон Югов, Добри Терпешев, Георги Чанков, Дамян Велчев и Кимон Георгиев влизат при военния министър ген. Иван Маринов и му обясняват, че властта е в ръцете на Отечествия фронт и за да се избегнат излишни жертви, да нареди верните на правителството войски да не се съпротивляват. Генералът мънка, че за това трябва заповед на регентите, но е притиснат и издава нужната такава. След това са обявени и първите нови български генерали - Дамян Велчев и партизанските командири Славчо Трънски и Денчо Знеполски.
От изброените дотук липсва името на Тодор Живков. На 6 септември след избухване на стачката в София Георги Чанков споделя идеята си да се създаде Оперативното бюро, чиято първа задача да е охраната на стачките, а след това да поддържа контакти с НОВА за придвижване на партизанските отряди към София. Предлага начело да е Тодор Живков, а членове - Станко Тодоров, Владимир Бонев и партизанският командир Иван Бонев.
В годините след това участието на Тодор Живков в събитията около 9. IX. 1944 г. е силно преувеличавано, но ролята на личността в историята я определя самата личност, стигнала на най-високите партийни и държавни постове.
В издадения по повод на 70-годишнината му албум “Син на своя народ, син на своето време” Тодор Живков е представен като основен ръководител на преврата.
В “Енциклопедия България” от 1981 г. вече версията е разширена: “През нощта на 8 срещу 9 септември ръководените от него партизански чети и бойни групи, съвместно с преминалите на страната на Отечествения фронт поделения, успешно осъществяват главния удар на фашисткия режим, решил изхода на Деветосептемврийското народно въстание 1944 г.”. Както и да го погледнем, това едва ли е по силите само на един човек, пък бил той и Тодор Живков.
Едва в своите “Мемоари”, издадени през 1997 г. от издателство “Абагар”, той предава реалната картина на станалото: “Оперативният план предвиждаше то (има предвид министерството - б.а.) да бъде превзето отвътре. В случай на непредвидени обстоятелства или не дай си боже на неуспех нашата група трябваше да го щурмува със сила и да го превземе”.
След това отива в хотел “Славянска беседа”, която е завзета от Народноосвободителната въстаническа армия, и продължава: “Събудиха ме някъде към 11,00 часа преди обяд с вестта, че е образувано отечественофронтовско правителство начело с Кимон Георгиев, вече е прочетена програмата му...”.
От това става ясно, че не е участвал в никакъв “главен удар”, нито в завземане на пощите и телеграфа, радиото и военни поделения, още по-малко пък в подготовката, координацията и действията на бойните сили в София.
Покрити с мълчание са документите в Комисията по досиетата, от които става ясно, че
Тодор Живков е разследван като доносник на Гешев и активен участник в групата на Трайчо Костов
Те са част от материалите по процеса срещу Трайчо Костов и последвалите години на търсене на “врага с партиен билет”. Някои от имената са изрязани и на тяхно място има многоточия.
Първото сведение е написано от Никола Спасов Задгорски на 3 март 1950 г.:
“През м. април 1947 г. отидохме на обяд у Никола Начеви заедно с жена ми... Аз продължих да изказвам съмненията си пред Никола Начев, като му казах, че привържениците на Трайчо Костов в Политбюро на партията са много малко и като се има предвид огромния авторитет на Г. Димитровата линия на партията, едва ли може да се разчита на успешно налагане Тр. Костовата линия на партията, освен това партията не е само ръководството ѝ, не е само в София, а в цялата страна. При това Никола Начев ми отговори, че освен за тези, за които ми е казвал от Политбюрото още...(тук имената са изрязани)... са хора на Трайчо Костов, че такива има и в ЦК на партията като например...(отново изрязани имена)... в Софийския градски комитет...(пак изрязано име)... Тодор Живков и ...(отново изрязано)”.
На 2 февруари същата година показания е дал е Никола Павлов Колев - Комара, който свидетелства като участник в групата на Трайчо Костов: “Тия лица споделяха и одобряваха това, което им говорих за Костов, изразявайки подчертано своите симпатии към него, и бяха спечелени в една или друга степен за целите и задачите на фракцията. Такива лица бяха...(изрязани имена)..., когато работеше в апарата на ЦК, Тодор Живков, секретар на Градския комитет и член на ЦК, и ...(изрязано име)...”.
На 5 май 1950 г. Никола Павлов дава нови показания: “В периода на подготовката на XVI пленум на ЦК, който стана през юни 1948 г., аз насочих вниманието към нови хора: Петър Семерджиев...(изрязано име)..., Тодор Живков...(отново изрязано име)...”.
Ето и показанията на Арон М. Коен за Тодор Живков, които са недатирани: “През 1935 г. в дома на един другар една другарка - Мара Малеева - настояща съпруга на другаря Тодор Живков, идва и моли другаря да ѝ посочи човека от помощната организация, която да поеме грижата за укриването на един подгонен от полицията другар. Другарят остана с впечатление, че тя се застъпва за близък неин човек. Действително, другарят я изпраща при другаря Иван Миховски - тогава член-секретар на централния комитет на Мюса. Тя се представя пред него и се посочва път за подгоненото лице. Впоследствие другарят узнава, че тя е била арестувана от полицията, но благодарение на застъпничеството на нейния братовчед, адвоката Найден Малеев - бивш началник-отдел административна полиция в дирекцията на полицията и близък на Никола Гешев, бива освободена”.
И по-надолу: “Същият не би било зле да установи с цената на какво е била освободена от Гешев. Дали обстоятелството, както е дадено тогава обяснение, че благодарение на роднинската си връзка с Малеев са накарали Гешев да я освободи, или нещо друго? Самият Тодор Живков е нелегален, работел свободно и се движел свободно денем. Това не бива ли да се обследи...”.
На 18 август 1950 г. началникът на Седми отдел на ДС Николай Дворянов изработва Справка за Тодор Живков - член на ЦК и секретар на Градския комитет на БКП - София. В нея четем: “В процеса на следствието по заговорническата антипартийна организация на Тр. Костов се установи, че
Тодор Живков е член на заговорническата организация” По-надолу следва:
“1. Член на антипартийната и заговорническа организация на Трайчо Костов.
2. “Агитпровокатор.” Още в началото ѝ е отбелязано: “По непроверени данни има известно съмнение, че Тодор Живков е бил в контакт с бивши полицейски служители - началници.
Въз основа на изброените материали за Тодор Живков, член на ЦК на БКП и секретар на Гр. комитет на БКП - София, е видимо, че същият е бил подработван с оглед да бъде спечелен за целите и задачите на антипартийната и заговорниическа организация на Тр. Костов, и то от отговорни нейни членове, членове на ЦК.
За изясняване на участието му в тази организация и документиране от кого е вербуван, кога, на каква база, къде, за какво е използван и конкретно какви задачи са му възлагани следва да бъде взет на активна агентурна разработка.
София, 18 август 1950 г.”
Ясно е защо доста имена са изрязани и донесенията срещу Живков са запазени в Комисията по досиетата. Самият “пръв партиен и държавен ръководител” умело ги използваше при любимия си подход “преминаване на друга отговорна работа”, последвана от “заслужен отдих”. С течение на годините сред най-приближените му хора останаха тези от Оперативния щаб, а всички други бяха отстранени.
Нико Яхиел, политически съветник на Тодор Живков 30 години: Огромният му капитал бяха неограничените властнически амбиции
“Тодор Живков е по природа политик. Като партиен и държавен ръководител той притежаваше ценни качества (политически, организационни, управленски, психологически), необходими за тази роля. Природно интелигентен, с изключителна памет, което му даваше възможност да обогатява знанията си и да компенсира отчасти това, което не беше успял да усвои в училище. С голям житейски опит. Още преди да се изкачи на най-високия връх на партийната и държавната йерархия, той беше преминал през богата политическа школа. С годините Живков овладя до съвършенство “тайните” на борбата за власт. За човек с неограничени властнически амбиции и без силни морални задръжки всичко това представляваше огромен капитал, от който той - в условията на тоталитарния социализъм - съумя да се възползва в продължение на десетилетия.
Колкото и да го отричат и оплюват, колкото и грешки да е допуснал, Тодор Живков си е извоювал трайно място в нашата история. Казвам “трайно” не само заради продължителността на неговото “царуване” (33 години), а главно защото времето, през което отговаряше за съдбините на България, е особено. Това е период, когато историческият експеримент за изграждане и развитието на неантагонистическо общество в нашата страна достигна своята връхна точка, за да завърши с крах; период, през който нашата икономика и научно-технически напредък, нашите външноикономически връзки, националният доход, социалната политика имаха неоспорими завоевания; период, когато престижът на България като миролюбива сила, като културна съкровищница и изключително толерантна страна беше високо издигнат, за да ѝ бъде лепнато след това срамно петно по времето на тъй наречения възродителен процес. Този период обхваща само няколко десетилетия. Ала той е така наситен със събития и нестандартни решения, с такива ярки изяви на народен ентусиазъм и излъгани надежди, на масово себеотрицание и лично падение, на радващи успехи и болезнени провали, че не може да бъде измерен само с аршина на годините.
