Да храниш ближния със собствените си ръце, е най-висшата форма на гостоприемство в африканската страна
Има неща, които не се забравят. Даже колкото повече време минава и придобиваш социален и житейски опит, те все повече пулсират в съзнанието като пътеводна светлина. Нещо такова се случи с мен преди 7 г. в Етиопия на Великден.
За човек, живял на това място, си мислех, че няма какво да ме изненада, но се оказа, че грешах. Още с качването в колата на нашия водач Соломон разбрах, че пътуването от столицата Адис Абеба към Ауаса няма да е просто великденска ваканция, а възможност да научиш повече за вярата и житейските уроци.
Тръгнахме на Разпети петък. Соломон каза, че е вярващ и този ден няма да яде и пие нищо. Прекръстваше се, докато колата ни минаваше покрай всяка църква, а те бяха десетки по маршрута ни от близо 300-та км. Около тях се тълпяха хора в бели дрехи, независимо че валеше силно. Напредвахме трудно, защото пътищата бяха наводнени. Соломон често спираше да пита за заобиколни шосета, но в един момент каза, че просто не може да продължи напред. Така му подсказвало сърцето. Изглеждаше толкова разтревожен, че не ни оставаше нищо друго, освен да проявим разбиране. Лошото беше, че и пътят за връщане към Адис Абеба вече беше прекъснат от наводнения. Така че се насочихме да търсим подслон в курортен комплекс около езерото Лангано.
На много места покрай шосето клечаха хора, чиито сламени колиби силният дъжд бе разрушил. Но най-потресаваща беше гледката на малки деца, държащи високо над главата си живо пиле в опит да го продадат, след като нямаше вече как семействата им да си го сготвят за Великден.
Раздадохме всичкото ядене и вода, които носехме
Когато стигнахме в Лангано, дъждът вече бе спрял. Хората за пореден път се отправяха към църквите, където щяха да останат цяла нощ в очакване на Възкресение Христово. Да се кланят стотици пъти и да се молят на Бог. На някои от тях наводненията бяха унищожили всичко, но нямаше гняв или сълзи. Вярата, че Бог винаги е прав и ни изпраща това, което сме заслужили, беше единственото, което ги движеше.
Дали от видяното, или от високоговорителя на близката църква, по който цяла нощ звучаха молитви и проповеди, но не мигнах през тази великденска нощ. Надълго разсъждавах върху бедността и щастието. Дадох си сметка, че за етиопците те не са толкова тясно свързани, колкото за нас, българите. Там и
най-бедният човек винаги се усмихва
и ще сподели празничната си софра с теб, дори да подозира, че имаш много повече пари от него. Даже това въобще няма да му хрумне да го мисли, защото умът му е зает как най-добре да отпразнува Възкресението.
Така впрочем се случи и с нас. Посрещнахме Великден на място, на което се оказахме по случайност, и с хора, които не познавахме. Соломон бързо излекува предразсъдъците ни, казвайки, че така е било писано. И добре, че го направи навреме, защото след това ни предложиха гурша. Това е висша форма на гостоприемство, при която домакинът пъха със своята ръка залци в устата на госта. Та по този начин ядохме печен в бананови листа хляб и фантастичната лютива пилешка яхния. Тя се казва “Доро Уот”. Включва и варени яйца, което позволява с едно пиле да се нахранят много хора. Затова повечето етиопци посрещат големите християнски празници точно с нея. По-богатите колят коза или даже вол, но разликите спират дотук.
В църквите и бедни, и богати влизат боси
Носят еднакви бели дрехи и се подчиняват на заповедите на свещеника, който води църковната служба. Той може да прецени, че е необходимо да се молят с часове и те ще го слушат. И това не е само на големи християнски празници в Етиопия. Видях го няколко месеца по-късно в град Лалибела, наричан африканския Йерусалим заради уникалните църкви, вкопани в скалите му. Те са като магнит за православните христия в страната. Някои вървят с дни, за да се докоснат до свещеното място. Други остават да нощуват в десетките им пещерни галерии, вярвайки, че ще получат Божията помощ. По време на големи църковни празници Лалибела буквално е окупирана от поклонници и чужди туристи. Всички те искат да видят чудото, чиято мистерия вече девет века никой не успява да разгадае. Легендата разказва, че 13-те църкви са построени през XII век от етиопския цар Лалибела само за 25 дни с помощта на ангели. За свръхестествената му дарба се заговорило още с неговото раждане, когато рояк пчели обвил бебето. Царицата майка възприела това като знак, че новороденият син трябва да наследи трона, а не по-големият му брат. Затова го нарекла Лалибела, което означава “и пчелите призовават неговото величие”. Колкото по-дълго учените не могат да намерят отговор за създаването на мистериозните църкви, толкова интересът към тях расте.
Продължилата над две години гражданска война в Етиопия намали потока от туристи от чужбина, но поклонници продължават да пристигат в страната. Което не е изненадващо, тъй като етиопците се славят като първите християни в света. Страната приема християнството като официална религия през четвърти век, но има предания, че кивотът на завета е донесен в Етиопия много по-рано. Твърди се, че описаният в Библията ковчег с каменни скрижали на десетте Божи заповеди и до днес се намира в църква в град Аксум, но малцина имат честта да са го виждали. Пази се от монах, който никога не напуска хранилището на кивота. Когато умре, избират негов наследник сред най-достойните монаси от близък манастир.
Така енигмата на кивота продължава с хилядолетия, а православната вяра се превръща във водеща в Етиопия. Около 45 млн. от общо 120-милионното население на страната са вярващи християни. Те спазват строг предвеликденски пост близо два месеца, по време на който за първи път се хранят чак към 14 часа. Редовно ходят на църква, като първата служба започва обикновено около 4 сутринта, а последната приключва в полунощ, но независимо от часа активно участват в нея и се молят със страст, защото вярват, че всичко произтича от Бог. Оттогава и аз често си повтарям, че някои неща в живота са писани.
