Истината за царя е изопачавана и осмивана от тоталитарната идеология
На 24 май 1943 г. Лисицата, какъвто е прякорът му, се скрива в планината, за да не бъде притиснат да подпише заповед за депортиране на евреите
Съществува една универсална нишка из низа на публичната реч, прилягаща политически коректно, щом стане въпрос за българските евреи през Втората световна война. И тя винаги включва ролята на българския дух, изобразен чрез позицията на гражданското общество, Българската православна църква, Пловдивския митрополит Кирил, който е готов да възпре екстрадирането на български евреи, като легне на железопътните релси, както и зам.-председателя на Народното събрание и депутат от прогерманската партия Димитър Пешев.
Но достатъчно ли е спомената ролята на българския цар Борис III?
Въпреки че изброените имат своето достойно място в драматичните исторически страници на България, те могат да бъдат в подкрепа на моралните устои, взети единствено от царя. А това е поради неоспоримия факт, че всички решения, засягащи България през Втората световна война, са взети еднолично.
За да бъде избягвана ролята му и създалото се неудобство около образа на цар Борис III, стои петно от етикета на съюзническа България и връзката ѝ с нацистка Германия. Истина е, че аз - авторът на текста, който, надявам се, ще събуди исторически интерес у читателя,
нямаше да се родя, защото българските евреи щяха да бъдат сполетени
от съдбата, застигнала останалата част в Европа.
Нямаше да отбелязваме 80-годишнината от Спасението, нито България щеше да е паметник на толерантността.
За съжаление, едва наскоро училищата в родината ни отдават нужното внимание върху Втората световна война в учебната си програма. Из историческите страници и родната памет застават подвизите на митрополитите Стефан и Кирил, писатели, представители на интелигенцията на страната, както и депутати. Все по-изразено обаче определени политически движения не се чувстват комфортно да се свързват с покойния цар, въпреки че частично подкрепят действията му. Това е последствие от комунистическия режим, опитал се да изтрие постиженията на страната ни. Но успял само да избледни тяхната тежест. За тоталитарната идеология присъдата е ясна. Образът на царя е очертан като враг на държавата. Истината за него е изопачавана и осмивана.
28 август 1943 г. Това е последният ден в управлението на Лисицата, както го нарича Хитлер. Оттогава са изминали почти 80 лета, а някои от сънародниците ни все още нямат бегла представа за историческото влияние на Борис върху развитието на България.
Поради многобройните инсинуации и опити фигурата на монарха да бъде опетнена, институции като Яд В'ашем в Израел и Мемориалът на Холокоста във Вашингтон не представят страната ни по начина, по който тя си е извоювала.
Българската гора в Израел е открита през 1996 г. Разположена е на пътя за Йерусалим и е посветена на цар Борис III и царица Йоанна Българска. За създаването ѝ са събрани средства от български евреи и други спонсори.
Шокът идва, когато президентът Желю Желев се противопоставя
на гората. Президентът инструктира всички посланици на България, където се намират израелските посолства, да се срещнат с израелските си колеги и да протестират срещу гората. Бунтът срещу образа на монарха стига до там, че по време на свое посещение във Вашингтонския мемориален музей на Холокоста президентът Желев нарича цар Борис III “военнопрестъпник”.
По-късно, през 1998 г., по време на държавното си посещение в САЩ президентът Петър Стоянов кани българската княгиня Мария Луиза да се присъедини към визитата му във Вашингтонския мемориален музей на Холокоста, а по време на речта си там представя княгинята като “дъщерята на цар Борис III, спасителя на всички български евреи”.
Президентът Стоянов става инструмент за промяна. Година по-рано от емблематичната си реплика - през 1997 г., когато той встъпи в длъжност, отправих молба към него. Тя беше свързана с това да удостои с орден “Стара планина” Димитър Пешев и делегацията от Кюстендил.
В рамките на месец признанието беше дадено и аз отпътувах до Кюстендил заедно с вицепрезидента Тодор Кавалджиев, за да водя церемонията по награждаването. А признанието на Пешев беше само стъпка към крайната цел, но каузата се оказа трудна.
Малцина са наясно, че прочутата петиция на Димитър Пешев се появява седмица след като цар Борис III вече е отправил своите заповеди празните влакове в Пловдив и Кюстендил да се върнат в депата си. Така Лисицата започва да печели своя прякор, даден му от Райха. Отменя еднолично първия опит за депортация на българските евреи. В онези мрачни дни над нацистка Европа кой държавен глава оневини своите евреи? Кой се противопостави на изкривената вече представа за лагерите на смъртта?
Друг опит за депортиране на българските евреи се случва на 24 май 1943 г. На този ден Лисицата се скрива в планината под претекст, че е на ловен излет заедно с шофьора си, за да не бъде открит и за да не бъде притиснат да подпише заповед за депортиране.
Червеният кръст в България
Съвсем малко е известно, че кралица Йоанна Българска лично урежда за евреите, откъдето и да било, бягащи от войната, документи, лични карти, за да улесни преминаването им в Израел.
Това са “ангелите на живота”. По молба на кралицата (почетен член на Българския червен кръст) всички евреи, бягащи от Европа и достигащи границите на България, са придружавани от нашия Червен кръст. С тази помощ на Йоанна над 20 000 евреи са преминали границите на България.
Опитите на страната ни в полза на евреите от България, Македония и Северна Гърция
Цар Борис инструктира своя посланик в Лондон да поиска от Министерството на външните работи на Великобритания 70 000 сертификата. Планът е с тях евреи да имигрират в Британска Палестина. Искането е отхвърлено. А това става смъртна присъда за всички евреи от България, Македония и Северна Гърция. По-късно кралят поисква едва 5000 сертификата за деца, но този опит за спасение също е пресечен.
В края на март 1943 г., след депортирането на македонските и северногръцките евреи, пристига американска делегация, за да се срещне с великобританския министър-председател Уинстън Чърчил. За съжаление, темата за Македония и Северна Гърция е закъсняла. Но не е закъсняла тази за съдбата на 50 000 български евреи.
Никой не може да твърди, че за македонските и тракийските евреи не са били правени опити. Реалността обаче е била тежка. Германия твърди, че има власт върху територията на двете държави и тя ще бъде предадена на България едва след края на войната. Отношението на македонците към техните евреи е в рязък контраст с това в родината ни. Веднага след като македонските евреи били изведени от домовете си, местните съседи се втурнали към къщите им и ограбили всичките им вещи.
Руският фронт
Ако трябва да свързваме Борис с ордена “Стара планина”, мога да оставя дори за малко българските евреи настрана. На фокус ще дам действията му в посока спасяването на живота на българските войници. От една страна, Хитлер го притиска за депортация на евреите, а от друга, за бойните действия на войниците. Борис отхвърля исканията на Хитлер и по двата въпроса, не допуска български войници на руския фронт или на който и да е друг. Единствено в България можеше да се види как руското знаме, закачено на руското посолство, се развяваше редом с германското знаме със свастика. Нацистка Европа не позна тази гледка в друга страна.
Пътеката на Айхман
През 1961 г. Израел преминава през процеса на века. Адолф Айхман, човекът, който ръководи “окончателното решение” (б.а. - термин, използван за унищожаването на евреите от лицето на земята), е изправен пред съд (б.а. - след операция на тайните служби на Израел - Мосад), за да се изправи пред същите хора, които се е опитал да заличи. За оцелелите от Холокоста това е отмъщението на отмъщенията.
1948/1949 г. - масовата имиграция на българските евреи в Израел
След края на войната 45 000 от 50 000 евреи в България имигрират в Израел незабавно, защото не искат да имат нищо общо с комунистите. Сред тях бяхме аз и моите родители. Родителите ми се запознаха за първи път с ужасите на Холокоста, когато срещнаха в Израел имигранти като тях, но оцелели от лагерите. Те бяха толкова разстроени от видяното и разказите на нашите съседи, че не говореха повече за живота си в България по време на Втората световна война.
Днес Яд В'ашем, най-висшият орган за Холокоста в Израел, не отразява историята на родителите ми в своя музей. Тя не попада във формулата на Яд В'ашем.
Моят личен Холокост
Баща ми завършва Софийския университет по време на войната въпреки законите за защита на нацията. (И така много от българските евреи учиха в университет, особено медицина, което доведе до това, че при създаването на държавата Израел 60% от израелските лекари бяха с българско гражданство.) Мобилизиран е в трудов лагер за строеж на пътища край Петрич и Драгоман. Пристига в Израел, за да възстанови живота си, завършва първия випуск израелски офицери. По-късно ръководи експериментално земеделско стопанство в северната част на Израел, убит на 39-годишна възраст от “капо” (еврейска полиция от лагера на смъртта Аушвиц). Причината за убийството е лудост, по-късно убиецът се самоубива. Тъжна истина е, че на оцелелите от лагерите им е било трудно да свикнат със свободния живот. За българските евреи подобни травмиращи наченки не съществуват. Ние сме освободени от комплекса на Холокоста. Защото в България не е имало Холокост.
Историята на Марко Семо
Какво се случи в Пловдив на 10 март 1943 година... Приблизително в 5 ч сутринта полицията пристига в дома на Семо в Пловдив и прочита имената на тези, които трябва да пристигнат в еврейското училище до 10 ч сутринта. Баща му отишъл направо при адвоката за имотни и правни въпроси. Майка му разпилявала парите в ръкавите на палтата. По-късно семейството наело два файтона и пристигнало в Еврейското училище, където се присъединило към другите евреи. Охрана нямало, а портите били широко отворени. Хората влизали и излизали. Следобед пристигнал полицай на велосипед, който съобщил на събралите се да се приберат по домовете си.
Цар Симеон II
Вярвам, че царят не може да разбере защо съществува отрицателно мнение за баща му.
Вярвам, че той е наранен също като мен, баща му е посветил целия си живот на България.
Вярвам, че не сме сами.
Много преди завръщането си в България Симеон отправи молба към мен да проуча къде се намират останките на баща му. През 1943 г., след смъртта на царя, тялото му е погребано в Рилския манастир, по-късно комунистическото правителство изнася тялото за погребение в двореца “Врана”. При изгонването на царското семейство от България тялото на царя е изнесено и унищожено. Отнесох въпроса към Любен Гоцев. Генералът нямаше и представа. След многобройните ми въпроси из политическите и военни среди се появи информация за офицер от парашутните части, чиято заповед е била да ексхумира останките на царя недалеч от двореца “Врана”.
Назад към мрачна нацистка Европа
През 1944 г. унгарците изпращат всекидневно по 12 000 унгарски евреи в лагерите на смъртта. Унгарците били толкова нетърпеливи да се отърват от евреите, че ги разстрелвали на брега на река Дунав в Будапеща.
В Хърватия, където се намира най-големият лагер на смъртта на Балканите, Ясеновац, се провеждали състезания за това колко цигани могат да заколят с нож за един ден. Отговорът е: 1300. Извършителите на тези зверства не са били германци, а местни жители.
Когато папа Паулос XII във Ватикана бил помолен да се намеси в полза на евреите, отговорът бил: “Ще се моля за душите им”.
Когато баба ми и дядо ми са помолени да напуснат София и да отидат в провинцията от страх от евентуална депортация на евреите от София, те оставят ключа от апартамента си на българските си съседи. Въпросът да бъдат ограбени дори не им е минавал през ума.
Трудовите лагери бяха поредният брилянтен блъф на Лисицата. Те функционираха от април до октомври, а учениците бяха освобождавани на 1 септември, за да не пропуснат училище. Работата приключваше в 11,00 ч, за да се подготвят за вечерния купон. В някои трудови лагери евреите създавали оперети, театри и други.
L'ehakir et H'atov (б.а. - от
иврит: “да признаеш доброто”)
Библейският Мойсей е този, който използва този термин по време на гняв, напомняйки им (на синовете на Яков), че са похвалени да разпознават Доброто. България беше добра за нас, евреите, и аз призовавам всички вас да се отърсим от комунистическата промивка на мозъци, която все още е около нас. И да разпознаем доброто. Република България го дължи на цар Борис III, дължи доброто да бъде разпознато. Дължи го на народа и в памет на всички 45 000 български евреи, които емигрираха в Израел, за да се изградят и възстановят в новата си страна, както и на техните деца и децата на децата им.
Няма причина да отбелязваме 80-годишнината, ако пренебрегваме почитта към онзи, който призна доброто. Време е и ние да го направим.
* Авторът е председател на Международна фондация “България”.
