Проф. Николай Габровски започва кариерата си като санитар, за да стигне до национален консултант. Засега
Изненадващата номинация за премиер с мандата на ГЕРБ насочи прожектора на обществения интерес към личността и рода на Николай Габровски извън професионалните му качества на изявен неврохирург, с които е известен. За по-младите генерации той е просто прочутият проф. Габровски, за техните родители – синът, продължил пътя на един от доайените на българската неврохирургия проф. Стефан Габровски.
Двамата уважавани лекари са родени на поредни дати - 28 и 29 ноември, и си приличат в много неща, но и носят ярки лични индивидуалности.
Проф. д-р Стефан Габровски е учител в неврохирургията и в изкуството на медицината на поколения български лекари. Целият му живот е подчинен на убеждението, че лесният път рядко е в правилната посока.
Предава веруюто на сина си - проф. Николай Габровски, началник на Клиниката по неврохирургия, зам.-шеф на “Пирогов”, председател на професионалната гилдия на най-предизвикателната медицинска специалност - неврохирургията. И двамата са имали възможност да работят в чужбина, но остават в България, защото “камъкът си тежи на мястото.”
Проф. Габровски-баща има над 50-годишна лекарска практика. Отдал е десетилетия на спешната медицинска помощ в “Пирогов”.
По това време свиква да издържа на денонощните натоварвания и да се справя с предизвикателствата при случаи на масов травматизъм, които изискват максимална мобилизация и взаимодействие между екипите. Мисли, че е видял вече всичко. До пролетта на 2020-а. Ситуацията в пиковете на пандемията изненадват дори него.
“Коронавирусът ще има тежки последици и в здравеопазването, и в икономиката, и изобщо във всяка област на живота. Загубихме много хора, здравната система работи със сетни сили. Не само у нас, Световната здравна организация смята, че здравните системи навсякъде са пречупени под напора на милионите болни, повалени от вирус, който продължава да изненадва. Чуват се критики, че не сме предвидили натиска, че не сме подготвени – как да си подготвен за хиляди едновременно заболели пациенти?! Много лечебни заведения буквално се превърнаха в инфекциозни болници. Дори “Пирогов” има затруднения да посреща обичайните спешни случаи. Като си дадем сметка за мащаба на коронакризата, системата у нас реагира оптимално адекватно. Неволно правя паралел между епидемията и ураганите за които мощни държави като Япония и САЩ бяха предупредени, но независимо от това след тайфуните останаха разрушения и пустош. Епидемията добива чудовищни размери и системите се огъват, но най-страшното е, че хората са преуморени и не издържат. Стотици медицински кадри се разболяха, мнозина починаха. И въпреки това в някои кръгове от обществото има неразбиране за положението, в което сме. Спонтанно ми идват наум думите на Кенеди: Не питайте какво ви е дала държавата, а се запитайте вие какво правите за нея – анализира доайенът при първата вълна от COVID у нас.
“В тези трудни месеци в “Пирогов” имаше остра нужда от санитари и болницата обяви, че набира кандидати, на които е готова да плаща по 3000 лв. заплата, но нямаше желаещи, защото хората го преценяваха като прекалено рисково. В същото време екипите на болницата, включително неврохирурзите, бяха там и всеотдайно се раздаваха на пациентите.
По това време на улицата можеше да се чуят сравнения как в Япония почти няма болни, а ние сме сред първите.
“Защо сравнението спира дотук – чудеше се професорът. - Обективността изисква да се каже, че при японците маските не са задължителни, но 95% ги носят от загриженост и отговорност към другите хора, а тук демонстративно се палят маски, депутат отказва да си сложи маската в Народното събрание, а тези, които спазват правилата и морала, са осмивани. Разбирам очакването на хората държавата да подпомогне нуждаещите се, които изпадат във финансово затруднение, и бизнесите, които търпят загуби. Но ще дойдат по-добри времена и от това нямане ще се излезе, само загубеният човешки живот няма да се върне. Питам се дали наистина е толкова “невидимо” – хората в интензивните отделения, които се борят за глътка въздух, загиващите болни, сред които и лекари и учители, мъката на загубилите своите близки.”
Сега едно по едно предвижданията на проф. Стефан Габровски се изпълняват. Мъдростта на опита го е научила, че всяко нямане е само спирка по вечния път на човечеството към добруване. А всяко препятствие и преодоляването му е просто допълнителен опит.
Надява се също медицината да натрупа достатъчно знания за най-сложната и най-непозната функция на органа, който дефинитивно ни прави хора.
“Ние познаваме важните анатомични структури на мозъка, къде можем да работим, за да му помогнем, и къде няма да ни допусне да пипнем, но не познаваме мозъка в неговата същност – как се раждат мислите, какви са механизмите на паметта, при какви обстоятелства се случва складирането на емоциите и възпроизвеждането им.
Не познаваме мозъка в неговата комплексност и многостранност, въпреки че го изучаваме със супермощни микроскопи и нови технологии.
Нашата най-същинска характеристика, това, което ни прави хора, се определя от функциите на мозъка. Удивителна е еволюцията на нашия вид до хомо сапиенс – мислещ човек. Независимо че не знаем как се случва процесът в мозъка, продължаваме да търсим отговор. Голямо предизвикателство е.”
Дали това тайнство е привлякло младия лекар Габровски в неврохирургията?
“Привидно изборът му беше неочакван. Като ученик много уверено казваше: Баща ми, няма да ставам лекар, нали виждам какво е – нямаш почивен ден, нямаш спокойна нощ, не знаеш празници, ходене на почивка, само голяма отговорност и на края на месеца си броиш стотинките – разказва таткото. - Но в последните класове на гимназията – така беше и при мен, и аз имах други планове за живота си - нещата се обърнаха и твърдо се насочи към медицината с желание да специализира точно неврохирургия. Докато следваше, едновременно работеше като санитар и аз му предложих да му помагаме, ако няма пари, но да ходи по кръжоци, на нощни дежурства, за да навлиза в специалността. “Не, баща ми - каза той, – аз искам да извървя целия път, от първото стъпало, до където стигна нагоре. Искам, като не съм доволен от работата на някого, да мога да му кажа какво да направи и ако трябва, да му покажа как. След това беше и сестра в реанимация, после лекар в интензивно отделение. Едно по едно мина през всички стъпала, специализира при един от най-добрите съвременни неврохирурзи - проф. Брочи в Брюксел, продължава да посещава курсове и конгреси, публикува в авторитетни медицински списания. И сега се товари с много дейности, не се щади, но усилията му се отплащат – Клиниката по неврохирургия в “Пирогов”, която ръководи, е на съвременно европейско ниво.”
С цялата условност на обобщенията възрастният професор смята, че най-добрите неврохирурзи се отличават по това, че успяват да вземат правилните решения под стрес и след това да ги доведат до добър резултат.
“Отговорността е огромна, изискват се и безкомпромисна подготовка, много знания и практически умения. Но никой не е велик сам, медицината се движи напред и нагоре с приноса на всички в дадения екип. За съжаление, дори при най-голямо старание неврохирургията не е само възходящ низ от успехи, но е важно винаги да тръгваш с убеждението, че ще дадеш всичко от себе си за добрия резултат.” Последното, изглежда, е заложено и в представата за дълг на Николай Габровски. Пациентите му казват, че усещат всеотдайност от негова страна.
Има още нещо, което проф. Стефан Габровски смята за изключително важно за добрия лекар: да не губи човешкото чувство и съпричастност.
“Не може да лекуваш с грубост, да газиш егоистично през душата на човека. Забелязал съм, че пациентите много точно усещат дали лекарят освен специалист в своята област е също и добър човек. На някого може да изглежда странно, да не му се вярва, но имам много случаи, в които дори при незадоволителен успех от лечението пациентите благодарят.”
За какво?
“За усилието, за съпричастността, за водената битка, защото са убедени, почувствали са, че сме направили всичко възможно да помогнем. Понякога просто е невъзможно, но винаги се усеща, ако си вложил освен знания и умения и душа и сърце с надеждата за успех. Вярвам, че всеки лекар иска да помогне на пациента си въпреки годините, в които сякаш се насаждаха враждебност и недоверие към лекарите. Сега виждаме едно наместване на образа лекар - пациент в калейдоскопа на обществените представи. Оценката за труда на лекарите започва да се приближава към истинската му стойност, много жалко, че катализатор е толкова драматично събитие като пандемията”, казва по-възрастният проф. Габровски. Надява се, че преживяното в годините на пандемията с целия му ужас от болките, смъртта, загубите ни е направило по-мъдри.
“Иначе защо бихме правили тези ежедневни големи усилия и лични жертви. Но има много въпросителни за бъдещето. Ще вземе ли преднина изкуственият интелект във важните решения? С какво това ще ни помогне и може ли в нещо да ни попречи? Ще помъдрее ли човечеството да каже “не” на ядрената заплаха? Вярвам, че ще намерим мъдрите решения.”
Подобни са оценките и на сина Габровски. “Всички изпитания и жертви на тази пандемия ще имат смисъл, само ако след това сме малко по-човечни, по-състрадателни и сплотени. Ако осъзнаем, че зависим един от друг и придвижването напред, а понякога дори оцеляването са възможни само когато сме заедно и имаме общи цели за просперитет.”
Проф. Николай Габровски извървява пътя в йерархията на медицината от санитар до заместник-директор на “Пирогов”. В науката – от признателен ученик на големите в неврохирургията до ментор на лекари с почерк, наричан “школата Габровски”. В практиката – от специализант до национален консултант по неврохирургия. В усилията за реализация на потенциала на българския лекар – от професионалист с мнение до заместник-председател на Българския лекарски съюз в предишния мандат на ръководството. В обществото - от гражданин с чувство за дълг до човек, готов да поеме отговорност за много съдби.
За подготвеността за всяка от тези житейски роли е допринесло семейството и особено примерът на бащата в професията и житейската философия.
“Родителите играят огромна роля в живота на човек. Особено през първите 7 години. Абсурдни ми се струват опитите това да бъде омаловажавано и дори отхвърляно. Но ако трябва да направя обобщение, бих споменал две неща, с които баща ми ми е повлиял най-много: личния пример и свободата – признава проф. Николай Габровски. - Никога през личния си и професионален път не съм бил притискан да правя определени избори. На всеки кръстопът съм можел да решавам свободно накъде да продължа. Искал съм съвет, но избора съм правил сам. Това може да изглежда лесно, но често съм бил свидетел на обратното. И по моите наблюдения резултатът от инвазивната родителска загриженост обикновено е негативен. А за личния пример на баща ми… мисля, че нещата са очевидни. Той е сред най-спокойните, мъдри, завършени и съдържателни личности, които изобщо съм срещал. Имам истински късмет!”
На въпрос дали е оптимист като своя баща за “деня след утре” и възможно ли е това при свръхчовешкия и професионален стрес в “Пирогов”, където беше първият случай на COVID, а вероятно ще има такива пациенти и когато пандемията “си отиде” от другите болници, казва: “Оптимизмът не трябва да ни напуска, но трябва да сме реалисти. Тежкото изпитание ще отмине. Но за мен е важно не просто да минем през него, а и как ще минем. Ще бъдем ли след изпитанието по-осъзнати, по-сплотени? Ще станем ли поне малко по-мъдри?
Ще извлечем ли поуки за важните неща в живота и ще успеем ли да ги пренесем в бъдещето? Ще се връщаме ли към тези времена със спокойствие, че направихме всичко възможно, или ще свеждаме гузно глава? Всички изпитания и жертви на тази пандемия ще имат смисъл само ако след това сме малко по-човечни, по-състрадателни и сплотени. Ако осъзнаем, че придвижването напред, а понякога дори и оцеляването може да се случват само когато сме заедно. Ако осъзнаем, че зависим един от друг”, каза в разгара на най-силната вълна проф. Николай Габровски.
Какво трябва да предадем на следващото поколение, за да сме изпълнили мисията си в живота независимо от позицията и професията?
“Трудна задача, защото насила не можеш да дадеш. А и всеки трябва да прави своя житейски избор и да следва своя път. Но много ми харесва мъдростта, която съм усетил и на собствен гръб от моите родители, че най-ценното, което можеш да дадеш на децата си, са криле и корени. Това съдържа всичко.”
