40 години от рождението на един от най-любимите BG филми
Премиерата на “Оркестър без име” е на 4 януари 1982 г. и още същата година печели две награди на Съюза на българските филмови дейци: отличието за режисура е връчено на Людмил Кирков, за музика - на Борис Карадимчев. Както и първа награда за пълнометражен филм на международния фестивал на хумора и сатирата в Габрово.
Филмът е гледан от над 2 млн. зрители, Павел Поппандов твърди, че всички българи зад граница го имат на касета или на дивиди. Да, “Оркестър без име” е може би най-обичаният от зрителите български филм. Гледа се с интерес от всички поколения през годините.
През лятото на 1993 г. Станислав Стратиев написва “Оркестър без име 2” - продължение на комедията, в което проследява живота на героите си след 15 години.
Но пари за българско кино вече няма и в едно интервю писателят заявява:
“От днес тръгвам
с босилек и менче да
търся допълнителни
средства.”
Тъй като и четиримата музиканти са емигранти в Германия, той има идея за копродукция и участие на немски актьори.
Лидерът на четворката Велко е нещо като човек оркестър и свири на няколко инструмента за жълти стотинки в един подлез.
Мълчаливият и странен Филип обслужва всячески възрастна германка в богатия й дом.
Гошето официално разхожда пуделите на забогатял сръбски гастарбайтер, а неофициално е момче за всякакви поръчки.
Павел се е върнал към основната си професия и ремонтира коли в провинциален немски сервиз.
Певицата Рени е прежалила италианеца Леопарди и е омъжена за много дърт, но и много богат германец и се радва на охолен живот.
Един хубав ден всичките се събират и решават да се върнат в България и да отидат в малкото ресторанче на морето. Там наглецът Миташки (Димитър Манчев) вече е собственик на няколко баровски хотела с луксозни басейни в дворовете им. Идеята четиримата да посвирят отново заедно пропада.
Пропада и възможността сценарият да бъде заснет. И не само от безпаричие, а и заради типични нашенски скандали.
През 1991 г. режисьорът Людмил Кирков е пенсиониран от Киноцентъра, изпада в депресия и се затваря в дома си.
Има идея “Оркестър без име-2” да бъде заснет от Георги Стоянов (“Щурец в ухото”, “Пантелей”, “Константин Философ” и др.) Актьорите обаче се противопоставят на това и увещават Кирков да се върне на снимачната площадка.
Той е болен и не може да работи. Отказва, но съветва актьорите да направят филма, независимо с кой режисьор. Александър Морфов признава, че е говорено и с него, имал е и срещи със Станислав Стратиев, но те били повече опознавателни.
“Културата днес
е като оркестъра
на “Титаник”,
който свири, докато корабът потъва. А когато корабът потъва, последното нещо е грижата за оркестъра”, казва тогава Станислав Стратиев.
През 1995 г. умира Людмил Кирков, 5 години по-късно инсулт покоси и писателя малко преди да навърши 60.С двамата си отиде и надеждата за продължение на един от най-харесваните наши филми.
... Но нека започнем от началото
и да разкажем прелюбопитната история по създаването на “Оркестър без име”, който навърши 40 години.
През 1979 г. режисьорът Людмил Кирков снима филма “Кратко слънце” по едноименната повест на Станислав Стратиев. Той пълни салоните, но след 2-3 седмици тъхомълком е свален от екрана.
Във в. “Литературен фронт” излиза разгромяваща статия, в която филмът е обвинен в грешно идеологическо звучене, засилване на негативизма и нарушена диалектика между “голямата и малката правда”.
Статията, естествено, е одобрена от “най-горе” и поради тази причина киноначалниците замразяват почти готовия за снимки сценарий “Равновесие”. (Двамата ще го реализират чак след 5 години и отново ще берат ядове.)
Но понеже в киностудия “Бояна” гонят финансов план, а има и пари “за усвояване”, предлагат на двамата да опитат с весела, смешна и жизнеутвърждаваща комедия.
Стратиев казва, че отдавна носи в себе си историята на група музиканти от родния му софийски квартал “Коньовица”. С тях той се среща случайно в чужбина и те му разказват перипетиите си, докато напуснат България и пробият зад граница. Писателят разказва историята на Людмил Кирков, той я харесва и му предлага да напише ролите в нея конкретно за четиримата актьори Велко Кънев, Филип Трифонов, Павел Поппандов и Георги Мамалев. Стратиев пише сценария буквално на един дъх - след петнайсетина дни е готов.
Така се ражда
историята
за четиримата
музиканти
от малко провинциално градче (снимките са в Айтос), които мечтаят през лятото групата им да свири в елитно заведение на морето и оттам да се изстреля в чужбина. На йониката и лидер на групата е Велко Кънев, на ударните - Георги Мамалев, баскитарист е Павел Поппандов, на солокитарата - Филип Трифонов. Най-трудно Людмил Кирков намира изпълнителка за ролята на певицата Рени, която по сценарий в последния момент преди турнето измества титулярката, понеже е нещо като любовница на местния шеф на културата.
Пробвани са над 20 актриси, студентки от тогавашния ВИТИЗ, и дори и модната по онова време телевизионна говорителка Ина Симеонова. Още с появата на манекенката Катерина Евро всички разбират, че това е точният човек.
Мария Каварджикова играе Ваня - другата певица, която е и приятелка на героя на Филип Трифонов. Тя обаче трудно достига до ролята заради морални скрупули на режисьора Людмил Кирков. Отначало той отказва да я вземе, защото по онова време е съпруга на неговия племенник - актьора Константин Цанев.
По време на снимките тя е бременна с второто си дете и това допълнително прави спомените й от онова лято наистина незабравими.
Като ръкавица по
поръчка пасва
образът на Миташки,
управителя на ресторанта, в който свири оркестърът, на актьора Димитър Манчев. Людмил Кирков, с когото са стари приятели и по левскарска линия, го взима без пробни снимки.
Когато снимат първите кадри с участието на Манчев, той по сценарий трябва да пие мастика. Режисьорът сипва в чашата му истинско питие.
Актьорът е притеснен, че ако правят повечко дубли, може да “направи главата”. “Пий и играй - отсича Кирков - ти можеш и едното, и другото!”
За малка, но знакова роля като чичо на барабаниста Гошето, е поканен най-великият епизодик в родното кино Георги Русев.
По същото време той снима “Дами канят” на Георги Мишев и Иван Андонов в Асеновград. За един ден само го возят с кола до Айтос, прави епизода си и се връща при дамите в Асеновград. Един снимачен ден само, но предостатъчен да роди култови реплики, които се повтарят и до днес: “Каква музика, бе? Да ти пикам на музиката! При двайсе кокошки яйца от пазара купувам...”
“Оркестър без име” е сниман почти по цялото Черноморие - Албена, Златни пясъци, Созопол, Черноморец.
Людмил Кирков също е с голямо чувство за хумор и това дава възможност на актьорите да импровизират на воля.
Когато певицата Рени се оплаква, че е паднал гласът и, съвсем спонтанно Поппандов казва в кадър: “Ами наведи се да си го вдигнеш!”, и това влиза във филма.
Три четвърти от диалога в сцените в хотелската стая, където Рени избяга от групата заради италианеца (Николай Николаев), също са актьорски импровизации.
Четиримата вкарват в диалозите и популярните тогава лафове и това се приема много въодушевено от зрителите. Режисьорът Людмил Кирков измисля изречението на Рени:
“Сега ще ви изпея
една песен за
любовта, морето и...
още нещо”
Това “и още нещо” наистина беше много модерно тогава, употребяваше се под път и над път.
А купоните са всекинощни и хората от екипа нямат време да се наспят като хората. Особено страшно е сутрин - когато се разбира, че махмурлукът не е класово явление, има го и на Запад, и на Изток. И тогава някой ражда великия лаф: “Ах, морето - този син аналгин!”. Понеже недоспал или махмурлия, като се гмурнеш сутрин в него, и възкръсваш като птицата феникс от пепелта.
На всички им е толкова хубаво, че нарочно снимат бавно, за да хванат цялото лято. За есента остават няколко епизода в ресторанта на Миташки. Сутринта, когато решават да ги снимат, осъмват със сняг. И ги отлагат до следващото лято.
Георги Мамалев
въздиша еротично
За Георги Мамалев остава паметна еротичната сцена с Катето Евро. Той и днес въздиша с мамалевска тъга заради факта, че зад кадър не е имало нищо повече от това, което се вижда на кадъра. И за двамата това лято се оказва последното свободно, следващата година минават под венчило. А в прословутия епизод с Георги Русев Гошето самоотвержено защитава музиката: “А така не! Тук вече ще се караме! Не мен, музиката нямаш право да обиждаш! Всеки, който не разбира, и бърза да пикае...”
Филип Трифонов
си срязва лицето
Репликите на Филип Трифонов и по сценарий не са много, но той и режисьорът махат повечето от тях и накрая остават само 5-6. Най-смешната и до днес е: “Ай сиктир! Десет дена ще й свиря под прозорците! Да не е Лайза Минели?!”
За да стане истинско изпълението му, когато пиян води момичето от пощата в бунгалото си, Филип изпива бутилка водка. Не го хваща и той иска още. Людмил Кирков забранява да му дадат, но Трифонов тайно си пийва. И при влизането в бунгалото така си трясва главата в стъклената врата, че я прави на сол, а от лицето му плисва кръв. Това е и последното, което си спомня. На сутринта се събужда в бургаската болница - бинтован и с вързани за леглото ръце. Пропиляват няколко дни, докато заздравеят раните му.
Велко Кънев като дете
свирел на акордеон
Всеки от четиримата актьори има специален учител по музика. За около два месеца те, естествено, не се научават да свирят, но така ловко овладяват имитацията, че с изпълненията си във филма заблуждават дори опитни музиканти.
Най-лесно е на Велко Кънев, който като дете свирел на 24-басово акордеонче и за ролята си представя йониката като обърнат хоризонтално акордеон. Негов учител е композиторът Борис Карадимчев и във филма актьорът свири наистина.
Павел Поппандов
изпива литър кока-кола
Голям майтап става, когато снимат хората от оркестъра, които си поръчват нещо за пиене, докато чакат Велко, отишъл да търси "своя човек".
Певицата Рени иска цитронада с малко лед ("за да не ми падне гласът"), Филип си поръчва коняк метакса, Гошето - също коняк, но малък, понеже и той е малък, а Павката Поппандов - 3 коли, щото е много жаден. Снимат този епизод поне десет пъти и всеки път Поппандов изпива на екс първата си кола. Така в името на изкуството погълва повече от литър, без да му мигне окото.
