Людмила Живкова освобождава с писмо балерината от училище, за да играе в главната роля в “Пътят към София”
С Анна Мария Гюзелева стартира четвъртият сезон на подкаста “24 часа от живота”, в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели. Анатолий Попов преди година създаде този нов канал с марката “24 часа” - “24 часа podcast”. Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното - историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези едночасови разговори си заслужава да бъде прочетено и чуто.
Балетът става част от живота на Анна Мария Гюзелева, когато тя е на седем години. Родителите ѝ я записват в балетния състав на пощата във Враца. “Изкарах около две години и половина там. Отнякъде бях разбрала, че в София има балетно училище. Като всяко дете и аз казах на родителите си, че много ми се иска да кандидатствам. Те пък взеха, че ме подкрепиха, за което съм им много благодарна”, разказва Гюзелева. Приемат я веднага в балетното училище и семейството се мести да живее в София. Още 14-15-годишна участва заедно с други съученици в някои филмови продукции като балет. След това започва да се снима с по-малки ролички. Една от първите е в съвместна продукция между България и Русия - “Малката русалка” на Бичков.
“Появи се Николай Машченко, който тогава беше директор на киностудия “Довженко” в Киев. Започнахме работа по филмирането на “Пътят към София” по романа на Стефан Дичев, който беше и сценарист”, спомня си Анна Мария Гюзелева, която по време на снимките празнува своя 18-и рожден ден. Лично Людмила Живкова пише писмо до директорката на балетното училище в София, в което пита дали може зрелостничката Анна Мария Петрова, както е фамилията ѝ по онова време, да отсъства шест месеца от занятия, защото е избрана за главната роля във филма “Пътят към София”. Тъй като е отличничка, от училището не се замислят и отговарят на писмото положително.
Преди да бъде избрана за “Пътят към София”, заедно със свои съученички от балетното училище вземат участие в спектакли в операта. Там се запознава с големия оперен бас Никола Гюзелев. “Играехме във “Валпургиева нощ”, а това е именно танцовото платно на “Фауст” на Гуно. По едно време ме натовариха да бъда в образа на Клеопатра, която се появява в съня на Фауст. От време на време в Софийската опера гостуваше и Никола Гюзелев, който беше в ролята на Мефистофел. Преди да се появим на сцената, стоим зад кулисите, а той трябваше да излиза. В един момент престана да го прави и се облягаше на авансцената на една от изходните врати. Тогава режисьорът Петър Щърбанов започна да го майтапи: “Никола, нали трябваше да излезеш, защо стоиш отпред?”. Колежките тогава разнищиха нещата и бяха разбрали защо”, спомня си Анна Мария Гюзелева.
Преди да започнат сериозните им взаимоотношения, минават осем години. Обичал да казва, че я е изчакал да порасне. “Той си има неговата кариера, живот, аз завършвам училище, играя балет, снимам се в киното и така животът си върви. В един хубав момент се прибирам от репетиции в операта, където бях приета на работа, след това се преместих в Музикалния театър. По онова време имаше само стационарни телефони и майка ми ми казва: “Търси те Никола Гюзелев”. Останах леко учудена, защото не сме били във връзка. Оказа се, че имаме общ гримьор, който е помогнал”, разказва бившата балерина. Когато започва връзката между двамата, никой не е мислил за сватба, но приятелите на Гюзелев ги убеждават.
“Когато се оженихме, беше юни и отидохме на минисватбено пътешествие между Италия и Франция, където той имаше ангажименти на Ривиерата. На следващата година решихме да вземем едно жилище в Парма, защото в ония години той често беше гост в театър “Реджо”. Публиката много го обичаше, по принцип там и в Милано са най-трудните публики. Не приемат лесно един оперен певец, когато се отнася до Вердиев репертоар”, разказва Гюзелева, която през 1989-а попада в италианското кино. Четири години по-рано се ражда дъщеря им Адриана. За да е близо до нея, тя взема решението да не поема никакви ангажименти.
“Имах години, в които не снимах, но преподавах балет. През лятото на 1989 г. си бяхме в София, както обикновено. Нашият колега и приятел, прекрасният режисьор Светозар Атанасов, се обади един ден и каза, че в момента тук има италиански режисьор, който ще прави сериал, продукция между Италия и България, и дали искам да ме представи”, спомня си Анна Мария. Срещат се в къщата на Гюзелеви в столичния квартал Бояна, където разговарят няколко часа. След като си тръгват, Атанасов ѝ се обажда с новината, че тя е част от продукцията. Анна Мария влиза в ролята на Луиза - една от главните героини в 13-серийния филм “Златни години”. Няколко месеца по-късно поредицата започва да се излъчва по италианската телевизия RAI.
След години в един сериал за “Медия сет” и под режисурата на Лина Вертмюлер Анна Мария снима с имена като София Лорен, Клаудия Джерини, Раул Бова, с когото вече се познават от участието ѝ в “Октопод 7”, и големия Джанкарло Джанини. Тогава на живо вижда колко дисциплинирана е София Лорен в работата си. “От основните герои тя се появяваше първа на снимачната площадка и внимаваше много с какво се храни. Успяхме да си поговорим, да се снимаме. Много се радвам, че ме допусна до себе си, защото обикновено не позволява особена близост. По-хладна е и по-пресметлива в това, което ще каже”, разказва Гюзелева.
Много неща не успяват да си кажат с Никола Гюзелев. През последната седмица, в която е в реанимацията, си стискат само ръцете, а самият той говорил единствено с очи. През цялото им съжителство помежду им има синхрон, разбират се само с половин дума или без дума. “Той ме научи на много неща, едно от които, колкото и странно да е, е на малко повече търпение. Докато той никак не беше търпелив в началото. Мъчно ми е, че направихме 30 години общ живот, но не успяхме да празнуваме на 3 юни нашата годишнина тогава, защото той си отиде преди това. Сърцето му накрая не издържа, макар че кардиолозите казваха, че слава богу, имал много здраво сърце. Паркинсонът обаче не прощава, много подмолна болест е. Липсва ми, че не успяхме да си кажем “Сбогом”, казва Анна Мария с тъга.
