Той превръща вечната класика в театър
Когато се ровя в творчеството на режисьора Николай Поляков, ме впечатлява неговата безапелационна отдаденост на театъра.
Той единствен от модерните режисьори, които поддържат духа и тялото на нашата сцена след промените от края на 90-те години, не направи опит да заснеме филм. Сцената го привлича тотално, дори от време на време му харесва да живее в нея. Колегите му опитват и стигат до екрана, но не остават там. А той въобще не опитва, създавайки театрални продукти, които дълго време се обсъждат, хвалят и остават в живите спомени на участвалите актьори.
Така да се каже, Поляков е театрал до мозъка на костите. Театърът е въздухът, който му осигурява живот. И понеже в тези трийсетина години той създаде театър за удоволствие и гордост на българските зрители и изпълнители в тях, театър, който изразяваше обществените настроения посредством задължителна политичност, трябва да смятаме Николай Поляков за национална ценност. Казвам това, съжалявайки безмерно, че от този свят си отидоха Азарян, Даниел, Вили Цанков, без да чуят за себе си, че са национална ценност.
В едно интервю Поляков признава, че най-важен елемент в неговия театър е текстът. Дори
нарича този театър старомоден
– единствено текстът го оттласква към въображаемия свят на бъдещия спектакъл. Каква драстична разлика от постановки, изградени върху компилации на текстове на провъзгласени модерни автори, които се появяват на афишите, за да впечатлят с името си. Като патерици, които трябва да поддържат имиджа на спектакъла.
Поляков избира пиеси, в които вижда обществена ситуация, валидна не само за времето на нейните персонажи, а и за следващи години, за социалното време въобще. А ако не може в дадените срок и уговорка да открие такава пиеса, той подготвя за сцената обемиста проза, от пръв поглед невъзможна с множеството си теми и персонажи за прекрояване за сцената. Но задължителна с наличието на позиция, която е универсална за различни епохи. И близка до сърцето и мислите на режисьора.
Няма друг постановчик в нашия театър, който с такова висше умение да намира сценичен живот за велики съчинения, смятани за вечна класика. Така се раждат “Ана Каренина” в Театър “София” (2016) и “Майстора и Маргарита” в Младежкия театър (2021).
“Ана Каренина” предложи зрелищно развитие на една универсална тема – уязвимостта на личния живот от правилата на обществения. Винаги внимателен към количеството театралност на сцената, Поляков внесе хор от анонимни еднакви маски, кръжащи и безпокоящи Ана Каренина (Мила Банчева), за да усложнят и драматизират любовните й отношения с граф Вронски (Антон Григоров). В отговор, повече или по-малко осъзнат, Каренина се оказва слаба жена, неуспяваща да отстрани социалните правила, пречещи на личното ѝ щастие. По този начин политическият живот в дворянска Русия управлява частния. Остава да анализираме дали тази зависимост е присъща на руската реалност в каквато и да е епоха.
Още по-афиширани, но и
още по-театрализирани са зависимостите общество - личност
в “Майстора и Маргарита”. Булгаков дава възможност на режисьора да “повиши” държавния натиск в Сталинска Русия до равнището на универсално зло, агресивно и често убийствено дърпащо конците на личното съществуване. Как да не му повярваме, като гледаме живи и мощни, агресивни и лицемерни неговите фигури и изразители. Облегнат на историческото знание за жестокия терор в Съветска Русия през 30-те години, Поляков стига до сценичния живот на своята концепция – животът на хората, особено на интелектуалните личности, се управлява от неведоми енергии, от непредвидими и непознаваеми правила, които изместват същността на битието от реалното към фантастичното.
Своя неотклонен пиетет към политическите изводи, скрити в текста на пиесата и оживявани на сцената, Поляков свързва с игровото начало на театралната визия. Той е абсолютно концентриран – зрителят възприема театралното представление, ако се е забавлявал. Но “само през забавлението умният театър може да внуши идея или някакво послание на своя съучастник в салона”, подчертава режисьорът. И открива тайната си: “Но е добре да го прави скрито. Колкото по-малко афишира своята проповед, толкова той е по-близко до зрителите”. Това е ценно признание!
В своите 116 представления (по негови думи) Николай Поляков възприема театъра като място за проповеди! Той иска да внуши на зрителите идеи за качествата на живота му, за изпитанията на духа му, устремил се към естественa за битието му необходимост от свобода, справедлива и хуманна власт, отношения върху любов и уважение на гражданските права.
Може би този либерален порив, превърнат в мото на професията му, е бил в основата на съгласието на режисьора да поеме поста зам.-министър на културата в правителствата на Филип Димитров и Иван Костов (1992 – 1993 и 1997 - 1999). Той не успя да проведе митичната театрална реформа и се
върна на сцената, намразен дори от стари приятели
Може ли някой да докаже, че поне един културен министър е допринесъл за подобряване на живота на театралите? Самите театрали се борят всеки ден за съществуването си, защото животът им е в този безкраен ред от търсене на пиеси, договаряне с директори на театри, режисьори и колеги, репетиции, участие на готовите представления в графика на театъра (или мястото) домакин, обсъждане и готовност за новия цикъл абсолютно същите дейности.
Какво искат театралите? Животът им, който всъщност е работата им, да е справедливо оценяван. Сега не е! И Николай Поляков няма никаква вина, че не е успял да наложи в живота театралния модел, в чиято справедливост е вярвал. Както мнозина други талантливи театрали, той е жертва на неразрушим модел на обществени отношения, оплели целия живот на българина след промените в края на 90-те години.
За него би била плодотворна формулата на работа на световни режисьори, които избират трупата и града в някоя държава, където да направят постановка, останала след това в историята на световната сцена като ново стъпало в развитието на театралния език. И после се отправят към следващата избрана сцена. Хора на света! Не е само той, комуто у нас приляга този модел на работа. Но всичко това са само мечти и вълшебни приказки.
Така че Поляков има единствената перспектива да даде най-доброто от себе си, за да превърне актуалното си пребиваване в значим художествен факт. Той
става любим за актьорите от Пазарджишкия театър,
когато се присъединява към групата колеги от Пловдив, преместили се от там след провала на Младежката студия и напускането на Азарян.
В ролята си на главен режисьор Поляков създава оазис за качествени постановки, които бележат пазарджишкия театрален период в непрекъсната конфронтация с консервативни и демодирани чиновници и критици. Но според мен не толкова класните му спектакли (например “Чайка”, “Хоро”) са приносът му за възхода на театъра в Пазарджик. Поляков създава уникална атмосфера на взаимоотношения в театъра и между театъра и местното общество.
Ситуацията е подобна на онази, създадена в Бургаския театър от Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов в края на 50-те години. В Пазарджик помагат Азарян, Леон Даниел, Вили Цанков, Асен Шопов. Театърът дори прави свой приятел и съмишленик първия секретар на ОК на БКП Димитър Жулев. Висшият чиновник защитава спектаклите на театъра срещу нападките и инсинуациите на негативни критици и бюрократи. Именно в Пазарджик Николай Поляков изгражда своя аналитичен стил, останал като запазена марка в творчеството му. Признание за стойността на неговото пребиваване в Пазарджик е и грижата за актьори, които по-късно стават звезди в новите си трупи – Катя Паскалева, Илка Зафирова, Стефан Германов, Кирил Кавадарков, Аня Пенчева…
През 1988 г. Поляков показва “Крал Джон” в Младежкия театър, където става директор (1991-1992). “Крал Джон” по текста на Дюренмат можем да наредим до “Ана Каренина” и “Майстора и Маргарита”. Концепцията на режисьора е също толкова универсална. Бастардът (в ролята е Георги Кадурин, който става национално известен с нея) се опитва да внесе разум и логика в случайността на събитията, особено в политиката. Но там няма правила и главният персонаж става жертва на неконтролираната власт на случайностите.
Това е Николай Поляков. Във всеки театър, където работи, той повдига равнището на интелектуалното начало. Аналитичен и стремящ се към рационално и логично обяснение на отношения, индивидуално поведение и масови нагласи, той оставя постановки, които са гордост за трупата. Жалко, че не е амбициозен, както сам признава. Щеше да се погрижи за кариера, каквато сега избягва. Но затова пък нямаше да е толкова либерален, почтен наблюдател на промените на времето, философ, който прозира вътрешните механизми на събитията.
