Стажанта на 70? Не мога да повярвам. Въпреки че, като се замисля, го познавам лично цели 30 години.
От него възприех и един от дежурните си лафове. Като ме питат “Как си?”, да отговарям “Непоносимо добре”. Е, малко я допълних с “Толкова добре, че на някои не им понася”, но самият Сашо Диков при последната ни среща призна, че продължението е на място.
Твърди - а изглежда абсолютно искрен, че на 70 години се чувства по-добре и в професионален, и в личен план (където обаче е твърде дискретен), отколкото на 60. Преди десетина години по време на екскурзия в Барселона му става зле, едни стълби буквално не може да изкачи. Прибира се в България и отива при доцент Петровски от ВМА. Той веднага го праща при проф. Иво Петров в “Сити клиник”, който го подкарва директно към операционната. “Един, стент, втори... Тогава схванах, че трябва да намаля стреса. Сега съм значително по-спокоен - гледам си внуците, имам и точния човек до себе си”, разкрива един от най-известните ни телевизионни журналисти.
Той е сред символите на така наречения преход след 1989 г., макар че името му е в медиите доста преди това. Първо е
един от известните
ни алпийски скиори
Не без гордост отбелязва републиканските си титли, спечелването на Балканиадата и особено шестото място за европейската купа.
Е, лека обида остава, че твърде рано го обявяват за безперспективен: “В края на 1976 г. на 23 години ме обявиха за стар и безперспективен и ме изхвърлиха от националния отбор, което означаваше край на кариерата ми. Моята цел никога не е била да съм най-добрият скиор в България, исках със света да се премеря. Тука съм печелил сума ти национални титли, станах балкански шампион, дори бях 6-и в Европа в един момент.
Това е първият случай, в който, вместо да ми извадят очи, ми изписаха вежди, защото, ако бях продължил с активния спорт, никога нямаше да стана журналист.”
Не крие, че дъщеря му Петя почти едно към едно повтаря неговия път към телевизията.
Първият му опит там е отпреди статиите в “Народен спорт”. Заедно с известния радиожурналист Асен Минчев коментира от студио още в старата телевизионна кула финалите за световната купа по ски в началото на 70-те. След това освен в “Народен спорт” пуска статии и в списание “Треньорска мисъл”. Именно там го забелязва сатирикът Васил Цонев, известен като Дон Базилио. Той е брат на легендарния актьор Коста Цонев и близък приятел на Иван Славков.
“По същия начин “24 часа” и лично Венелина Гочева имат голяма заслуга за телевизионната кариера на дъщеря ми Петя", признава Диков. По един парадоксален според него начин нещата се повтарят.
Иван Славков го
назначава в
телевизията
заради писанията му навремето във вестник “Народен спорт”. А заради писанията на Пипи в “24 часа” (“Започна с половин страничка, после с една”, спомня си таткото) Ани Тодорова, тогава продуцентка на сутрешния блок и на актуалните предавания в Би Ти Ви, я кани в телевизията.
Роден е в Троян, но първите си две години изкарал при дядо си и баба си по бащина линия в село Голяма Желязна. След това до предучилищна възраст живял при баба си по майчина линия в село, даже махала Камен мост, на 6-7 километра от Троян. Именно там за първи път се качва на ски.
После до 7-и клас изкарва в Троян, като е и барабанчик в духовата музика на училището си “Димитър Благоев”. Даже има два концерта класическа музика в местното читалище, при това, както той въодушевено разказва, не само с барабанче, ами и с триъгълник, кастанети. А едното си е класика - “Малка нощна музика” на Моцарт.
Междувременно постъпва и в балетна школа, от която се отказва по две причини - първо, започва да тренира ски, и, второ, в едно от представленията дават главната роля на друг, което го обижда безмерно. Но за сметка на това следващата година взема уроци по цигулка, после пак цяла година - по китара. Признава, че не му се получило за разлика от негови гениални колеги като Джими Хендрикс, например: “Аз съм левак но съвсем бамбашка - примерно
хвърлям с лявата
ръка, но ритам
с десния крак
И никой не ми каза, че и при цигулката, и при китарата правя нещата обратно”, с усмивка признава той.
В 7-и клас става шампион за пионери (родените след 1980 г. да потърсят думата в гугъл) и се мести в София. “Живеехме в интернат за деца на гранични офицери (да не се бърка с интернет - б.а.) на Руски паметник зад сегашния хотел “Родина”. Няма да забравя - на 14 септември 1966 г. пристигнах с автобуса и дойдоха мои приятели да ме вземат от автогара “Подуяне”. Първата седмица се изреждаха да ме водят от интерната до гимназията с тролей №5”, припомня с умиление Сашо Диков.