Ние сме единствените останали от присъствалите на 80-ия рожден ден. Направихме и концерт в нейна памет
Людмила Чешмеджиева е емблематично име в българското оперетно изкуство. Освен големите роли, с които записва името си в историята на Музикалния театър, тя има участия и в много филми. Едва на 18 години се снима в “А бяхме млади”, след което продължава с “Крадецът на праскови”, “Деца играят вън”, “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и т.н. Заедно с дъщеря Милена Гюрова, която също е певица, се стараят да припомнят и да почитат друго голямо име на оперетната ни сцена - Мими Балканска.
- Само след броени дни се навършват 120 години от рождението на голямата оперетна актриса Мими Балканска и вие сте се заели с отбелязването на този повод. Какво подготвяте, г-жо Чешмеджиева?
- Много отдавна с дъщеря ми замисляме честването на 120 г. от рождението на Мими Балканска. Всяко прилагателно, което може да се постави пред името ѝ, е малко. Голямата оперетна актриса е най-традиционното и най-малкото. Магическата, легендарната, ще е малко и не достига. Заравяйки се в историята ѝ, човек открива все нови и нови неща. Не съм имала щастието и късмета да играя на една сцена с нея. Така се случи, че когато
тя напусна обидена, както винаги се случва в България
и реши да се пенсионира, постъпих в театъра два месеца по-късно. Моят първи спомен от нея е голямото стенно огледало в гримьорната ѝ. Все едно я видях в него, все едно усетих парфюма ѝ. Нейното присъствие е митично. По-късно бях на една сцена с нея, но по други поводи. Първият път беше на честване на годишнина на Музикалния театър, надявахме се, че ще дойде, но не вярвахме, а тя се появи наистина. Тя беше между нас, артистите, и публиката и виждах очите на зрителите - бяха във възторг, изправиха се на крака и много дълго я аплодираха. През 1975 г. направихме “Царицата на чардаша” и тази постановка на Богдан Ковачев посветихме на нея, защото тя е единствената в България, която е изиграла и трите роли в различните периоди на живота си - Щаси, Силва и Цецилия. При появата ѝ публиката изпадна в див възторг. През 1982 г. отбелязахме 80-годишния ѝ юбилей пак със същия спектакъл и това е последното отбелязване на нейна годишнина в Музикалния театър.
- Защо?
- И аз си задавам този въпрос. А последната ѝ поява на сцената беше кончината ѝ, една траурна церемония, която беше като че ли последният ѝ спектакъл. Тя почина на 22 май 1984 г., тогава властта не позволи да обявим смъртта ѝ, защото беше в навечерието на 24 май, а на 23-и се обявяваше списъкът със звания. Беше съобщено на 25-и, ако не се лъжа, поклонението беше на 26-и, на сцената давахме почетна стража. У дома дойде единствената ѝ наследница - Славчето, дъщеря на брат ѝ, и донесе стихотворение от Вапцаров, посветено на нея - “На залязващата”. Жена му Бойка Вапцарова ѝ се обадила един ден, когато се правел музеят на поета, и ѝ занесла стихотворението.
- Мими Балканска до този момент не е знаела, че той ѝ е посветил стихотворение?
- Не, мисля, че те не са се познавали. Не знаем каква е истината, само предполагаме. Баща ми е завършил също морското училище, три години е бил по-голям от Вапцаров, но са се засичали. Част от училището е на практика в Русе и предполагам, че така поетът е попаднал на представление на Мими Балканска. И в стихотворението има два стиха, в които се споменава нейното име. Той е бил на около 20 години, може би това са били едни от първите му поетични опити. Едва ли са се запознали. По онова време тя е била член на Кооперативния театър и са пътували непрекъснато.
Във филма “А бяхме млади” има епизод, в който главният герой Димо отива на балет и така се захласва... Предполагам, че такава е била емоцията и на Вапцаров, когато е гледал Мими Балканска на сцената. Защото тя е имала невероятно присъствие като актриса.
- В медиите се твърди, че много влиятелни мъже са били влюбени в нея и ѝ приписват връзки с имена като Александър Стамболийски, принц Кирил, Ататюрк и т.н.
- От нея знам, че в живота си е имала трима мъже. Двамата, с които е имала брак, и последния - Тодор Младенов, който си отива от този свят много млад, прекрасен артист от театър “Трудов фронт”. Казвала ми е: “Тримата мъже, които съм обичала са ме напускали”. Всичко друго са пълни измишльотини.
- Колко близки бяхте?
- През последните 15-16 години я посещавах в дома ѝ и водехме разговори. Първото ми отиване при нея беше за роля в “Птицепродавецът”, която тя също е играла. Накрая на първо действие се разплаквах наистина. Но мои колеги ми казваха, че
в оперетата не се плаче
Потърсих я за съвет, тя ме прие и ми каза, че това не може да бъде правило. Стига да не пречи на гласа. Преди това я бях срещнала случайно на улицата. Видях я срещу мен и замръзнах. Като се приближи, ѝ казах: “Добър ден, госпожа Балканска”. Тя отвърна: “Знам коя сте, вие сте новата колежка, гледах ви филма, на добър час!”.
Когато ходех у тях, си говорехме за различни спектакли, канила съм я да ме гледа в роли, които тя е играла. Каза ми, че никога не изпяла“Теменужката от Монмартър”, както аз. Това са големите хора.
- Как се чувствахте в такива моменти?
- Когато такава личност ти направи комплимент, първо онемяваш, а после се хвърляш в краката ѝ. Тогава бях много млада.
Преди 80-ия ѝ рожден ден през 1982 г. бях отишла да ѝ занеса поздравителни адреси и телеграми след честването със спектакъла “Царицата на чардаша”. Тогава тя ми каза: “На 23 юли нали ще дойдете на рождения ми ден”. Изумена я попитах дали съм поканена, а тя отвърна, че не само аз, но също съпругът ми Петър Гюров, да заведем и дъщеря ни, която тогава беше на 6 г. Бяхме осем жени и един мъж, от тази компания сме останали само аз и дъщеря ми. И се чувстваме длъжни да направим всичко по силите си, за да припомним за нея. Тя няма близки наследници и роднини, които да го направят. Организирахме две събития - едното го направи Милена в зала “България”. А аз предложих на Игор Марковски да превърне в песен стихотворението на Вапцаров. Ще се казва “Песен за Мими” и ще излезе на 23 юли, датата на нейното рождение, тогава е разстрелян пък Вапцаров.
- А какъв концерт направихте?
Милена: Заедно с моите колежки от Bella Voce кръстихме събитието “Живот човешки”, защото това е емблематичен дует от “Царицата на чардаша” и символично реших, че е свързано с нейния живот. Животът е човешки, но и на артист. В последното си интервю тя разказва, че артистът умира два пъти - веднъж като артист и след това като човек.
Идеята беше да направим музикален спектакъл, посветен на Мими Балканска и Кооперативния театър, защото тази година се навършват 100 г. от неговото създаване. Артистите, които са го основали, са и негови собственици. Той съществува 18 години, като
на сезон са имали между 9 и 11 премиери
Това е зашеметяващо. Правели са се всички най-нови заглавия. Живеели са за това изкуство.
На много хора сме благодарни за реализацията, никой не е поставял условия, всички се включиха с огромно желание. Вероятно през ноември отново ще го поставим.
Людмила: През 1931 г. Кооперативния театър има турне с 33 представления в Цариград. Ататюрк тогава изпраща три вагона за цялата трупа от неговия правителствен влак и те играят шест представления, на всяко от които той е бил в ложата. Вечер ги е приемал и си е говорел на български с тях. Защо нашите държавници нямат такова отношение към артистите от собствената си държава?
- Вие самата сте били директор на Музикалния театър.
- Даже не ми се говори, беше в много лошо време - през 1991 г. Всички ме агитираха да се явя на конкурс, имах други планове, но в крайна сметка се съгласих, започнах и видях, че е абсурдно. Изкарах едва 5 месеца и половина и се отказах.
- И останахте после в театъра.
- Беше много сложно. Като си подписах оставката, съм забравила да добавя, че искам да бъда върната в театъра като артист солист. Имах участие в “Царицата на чардаша” и тогава заместник-директорът ми каза, че не може да ме пусне да играя, защото нямам договор. Отвърнах му, че моят договор е с публиката, името ми е на афиша и не съм поставяла въпрос за хонорар. Диригентът даже му каза, че той ще ми плати, ако това му е проблемът.
- Кои са най-хубавите ви моменти на сцената?
- Най-хубавите неща в спомените. Имам 22 сезона в “Царицата на чардаша”. Не направих рекорда на Мими Балканска, играх Щаси и Цицилия, но между тях подготвих една Силва - Добрина Икономова и тя все още играе тази роля.
- Какви истории си спомняте от филмите, в които сте участвали?
- Само за “А бяхме млади” мога да напиша цяла книга. Снимахме го 13 месеца. Преди да започнат снимките, се прави винаги парти. Нашето беше през ноември в ресторант “Москва”. Бяхме на втория етаж, а долу имаше оркестър. Беше през 1959 г., рокът беше забранен. Долу засвириха нещо като рок и заедно с един колега започнахме да танцуваме.
По едно време ни посбутаха, погледнахме надолу,
където седеше един милиционер и ни наблюдаваше
Поприбраха ни леко в ъгъла и като тръгнахме, видях Бинка Желязкова и жената на директора на продукцията да седят с палтата на мъжете си, които за да ни защитят, са поели вината и ги закарали в районното.
Премиерата на филма пък беше в операта и присъстваха много партийни величия. Тогава Христо Ганев и Рангел Вълчанов започнаха да се правят на фокусници и вървейки с една ножица, режеха вратовръзките на партийния актив, като им обясняваха, че като ги срежат, после ще ги върнат здрави. И възкликваха: “А, не се получи”. Беше много смешно.
- Били сте на 18 години, как ви избраха за този филм?
- Бях в първи курс в Консерваторията. На “Аксаков” имаше студентски стол и докато се редяхме един ден на опашката, пристигна Димитър Буйнозов, който тъкмо идваше от пробни снимки. Пита ме дали и аз искам да играя във филм и ме заведе на кастинг.
Бинка Желязкова ми направи снимка и трябваше да прочета един диалог с Митко Буйнозов. През цялото време ме пробваха за Веска, главната героиня.
Но изглеждах много малка
Пред художествения съвет Бинка Желязкова настоявала аз да участвам, явно нещо беше видяла у мен. Но тъй като всички казват, че видът ми е на малко момиченце, на нея ѝ хрумва, че мога да играя Цвета. Истината е, че когато прочетох сценария, именно нейната роля най-много ми хареса. Когато ни го пуснаха за първи път, в залата дойдоха да го гледат Виолета Минкова и Апостол Карамитев, който ни беше идол. Като светнаха лампите, изведнъж се озовах в прегръдките на Апостол Карамитев, който ми каза: “Моето момиче, ти не знаеш какво си направила”. Разплаках се и се скрих в тоалетната.
- Защо избрахте Музикалния театър, а не операта?
- Той ме избра, по принцип се готвех за операта. Ето, Милена беше балерина, а стана певица.
- Бяхте ли против дъщеря ви да се занимава с изкуство?
Милена: Бяха изненадани в началото, когато реших да стана балерина. Първо бях тук в балетното училище и след това четири години в берлинското балетно училище. После играх пет сезона там, но започнаха травмите. А и винаги съм смятала, че това е за млади хора. На 23 г. реших да се откажа, започнах да вземам частни уроци по пеене.
Реших да кандидатствам в две консерватории в Холандия, за което ме подготви Гена Димитрова. Бях 47 кг и тя се чудеше как пея с тази физика, но бях много упорита и това много ѝ хареса. Приеха ме и на двете места. Избрах Консерваторията в Маастрихт. Имах дебют в Холандската опера, после във Виенската камерна опера, все на много интересни места. Но там си на свободна практика. После бях в майсторски клас на Ана Томова-Синтова и тя ме попита дали съм се явявала в операта.
Тогава Пламен Карталов подготвяше “Пръстенът на нибелунга” на Вагнер и тъкмо работеше върху “Рейнско злато”, когато отидох при него по съвсем различен повод. Изненадващо за мен ми предложи да разуча най-високата партия на една от трите русалки и така се озовах в този спектакъл. В началото пътувах непрекъснато и през 2012 г. се прибрах окончателно в България. Играя вече 6-7 сезона в “Пепеляшка”.
