Руският президент Владимир Путин стана първият, на когото МОК отне най-високото си отличие - олимпийския орден. Той му бе връчен през 2001 г., и то златен, заедно със султана на Оман Кубас бин Саид ал Саид, дългогодишния член на МОК Го Чок Тонг от Сингапур, дългогодишния президент на олимпийското движение Хуан Антонио Самаранч и сенегалеца Абдулайе Уаде.
Наградата е основана през 1975 г. като наследник на олимпийската диплома за заслуги. Първоначално има три степени, като медалите от игрите - златна, сребърна и бронзова. На сесията в Сараево през 1984 г. се взема решението сребърната и бронзовата да бъдат обединени.
Първият носител на най-високата степен е американецът Ейвъри Бръндейдж, който го получава, когато е сменен като президент на МОК от ирландеца лорд Майкъл Морис, трети барон Киланин.
Отличието е изключително престижно, като до момента е засечен само един случай, в който е било продадено. Това стана през лятото на 2020 г., когато златният орден на бившия лидер на комунистическата ГДР Ерих Хонекер бе пуснат на търг от наследниците му. Той го получи заедно с бившия румънски диктатор Николае Чаушеску през 1985 г. Още тогава МОК бе атакуван, но президентът му по това време Хуан Антонио Самаранч обясни, че те са получили и други отличия от доста демокрации по света.
2 години след двамата идва и златният миг на Тодор Живков. И той е определен за носител на най-високата степен. Трябва да я получи на сесията в Истанбул, но тогава отношенията ни със съседите са на нула заради възродителния процес и най-вече заради бягството на Наим Сюлейманоглу.
На всичко отгоре трябвало да бъде на една церемония с лидера на Турция генерал Кенан Еврен и краля на Тайланд Бумибол Адулядей.
Обстановката по време на сбирката в Истанбул наистина е сериозно напрегната. Това личи и от документите, които бяха разсекретени от комисията по досиетата за олимпийското ни движение.
На 15 май агент Светлозар пред майор В. Петков прави доста сериозен анализ на антибългарските настроения на сесията. Той е с регистрационен номер 8910 от 20 май и е в два екземпляра.
Според Светлозар още преди началото на сесията турците обявили, че България ще даде на Наим Сюлейманоглу да участва на олимпиадата в Сеул без проблеми. Цитира се интервю с генералния секретар на турския олимпийски комитет Ерден, който смята, че пречките ще отпаднат, защото става въпрос за спорт, а не за политика.
Президентът на МОК Хуан Антонио Самаранч пък дава интервю, в което казва, че доколкото е разбрал, Сюлейманоглу ще вдига сватба, като така ще получи турско гражданство и ще може да участва за страна по свое желание. Подчертава се, че от 7 декември той вече има право да представя Турция на международни състезания, но за олимпиади трябва специално разрешение.
Турците парадирали навсякъде с Наим, като дори организирали състезание по мазни борби, на които той връчвал наградите, а на тях бил представен на няколко членове на МОК, които били поканени да присъстват.
В Истанбул постоянно се оплаквали, че турски журналисти не били допуснати да влязат в България по време на европейското по свободна борба.
Върхът на всичко било, когато България била обвинена, че нарочно скрила чартърния полет на БГА “Балкан”, в който пътували четирима членове на МОК и българската делегация, за да може организаторите да се провалят и да не посрещнат гостите.
На 19 май пък агент Шиков донася на капитан Иван Иванов за среща на Хуан Антонио Самаранч със Сюлейманоглу. Рапортът е в единствен екземпляр и е с регистрационен номер 12108.
“На 13 май рано сутринта след отпътуването на болшинството делегации на 92-ата сесия на МОК в Истанбул се е състояла кратка среща на Самаранч с Н. Шаламанов в апартамента на президента на МОК при участието на президента на НОК на Турция Тургут Атакол. След тази среща президентът на МОК провел съвещание с участие на членове на Изпълнителния и Организационния комитет на МОК за разглеждане на случая “Шаламанов” и ги информирал за срещата си с него. След това съвещание въпреки съвета на Самаранч била организирана пресконференция с Шаламанов, на която са присъствали част от чуждестранните журналисти, акредитирани на сесията. На тази пресконференция Шаламанов е направил антибългарски изказвания”, се казва в сведението.
Отчита се, че наистина има голям проблем с българските изселници, като разрешение чакали един куп борци, щангисти и доста треньори, които след възродителния процес тръгват на юг.
Всъщност в някои от аналите на МОК орденът на Тодор Живков е сребърен. В третото издание на “Исторически речник на олимпийското движение” на двамата доста известни историци Бил Малон и Йън Бюканън е посочено правилно, че той е златен.
Така олимпийският орден на Тодор Живков заради нажежената обстановка между България и Турция е леко покрит. Но му е връчен допълнително в София по време на посещение на Самаранч в София.
Сребърните
Дългогодишният председател на БСФС Трендафил Мартински става носител на ордена през 1982 г. Роден е на 20 септември 1921 г. в Горни Пасарел. Осъден на 20 години затвор преди 9 септември за нелегална дейност и лежи в София и Скопие. Освободен от македонски партизани и се присъединява към тях.
Политкомисар на бригада “Георги Димитров”, с която участва във войната срещу германците. Между 1945 и 1946 г. е последователно завеждащ физкултурния отдел в Градския комитет на РМС в София и инструктор на ЦК на РМС във военно-физкултурния отдел. В периода 1946–1949 г. е главен секретар на Народния съюз за спорт и техника. От 1947 е член на ЦК на РМС и на ДСНМ. От 1951 г. е завеждащ сектор “Младежки органи” на ЦК на БКП. През 1957 г. завършва Висша партийна школа в Москва, а от 1959 г. е секретар на ОК на БКП в София. В периода 3 ноември 1967 - 21 декември 1989 г. е председател на Централния съвет на БСФС.
През същата година отличието получава и Ангел Солаков. Роден е на 20 юли 1922 година в София. И той е осъден на 15 години за нелегална дейност.
След 9 септември 1944 г. е освободен и работи в номенклатурата на комсомола, като от 1951 до 1958 година е секретар на ЦК на Димитровския комунистически младежки съюз. След това е прехвърлен в апарата на БКП.
В началото на 60-те години, когато Тодор Живков окончателно утвърждава своето лидерство в партията и държавата, Солаков е сред новите кадри, които бързо се издигат в централното ръководство на БКП. През 1962 година става член на ЦК и първи заместник-министър на вътрешните работи. През 1965 г. участва активно в ликвидирането на заговора на Горуня, след което Живков го прави председател на отделения от вътрешното министерство Комитет за държавна сигурност, като от следващата година получава ранг на министър. През 1968 г. КДС и МВР са обединени в Министерство на вътрешните работи и държавната сигурност, което е оглавено от Ангел Солаков. През 1969 г. то отново е разделено и той става вътрешен министър.
През 1971 г. Солаков е заподозрян в опити да концентрира в ръцете си твърде голяма власт и е обвинен в “антипартийно поведение”. На заседание на Политбюро Тодор Живков го обвинява в поредица от провинения:
- По време на посещение в СССР влиза в спор със съветски офицери, твърдейки, че руската армия не е освободила Русе през 1877 г., както и че съветската армия не е освободила България през 1944 г., а това е станало благодарение на самостоятелните усилия на българския народ;
- Провежда кампания сред партийните организации с цел да бъде избран за секретар на ЦК на БКП;
- Отказва да организира следствие срещу Георги Найденов, полковник от Държавна сигурност, във връзка с дейността на предприятието “Тексим”;
- Публичните му пристрастия към футболния клуб “Левски-Спартак” довеждат до освиркването му по време на мачове. Използва МВР да подслушва съблекалнята на ЦСКА;
- Организира масовото поклонение пред футболистите Георги Аспарухов и Никола Котков, в което участват над 150 хиляди души - то е прието за антисъветска политическа провокация, тъй като е проведено едновременно с погребението на съветските космонавти, загинали при полета на “Союз 11”.
Обвиненията на Живков са подкрепени от заместниците на Солаков във вътрешното министерство Мирчо Спасов и Григор Шопов, както и от Пенчо Кубадински, Иван Пръмов, Костадин Гяуров. Самият Солаков си прави самокритика, подчертава личната си лоялност към Живков и приема да бъде отстранен от правителството. Тодор Живков приема извиненията и случаят е приключен с отстраняването на Ангел Солаков от министерството и от ЦК на БКП.
Ангел Солаков е председател на Българската федерация по гребане от 1963 г. От 1971 до 1990 г. е заместник-председател на БОК.
Четири години след него идва и времето на Лъчезар Аврамов. Роден на 29 април 1922 г. в София. Като тийнейджър емигрира при баща си в Москва и завършва Московския енергетичен институт.
Един от групата на подводничарите, които се опитват да проникнат в България. Всички останали са осъдени на смърт, а той на доживотен затвор като непълнолетен.
Освободен е след 9 септември 1944 г. и става помощник-командир на Втори гвардейски полк. Следващата година става член на БРП (комунисти) и секретар на РМС. Оглавява Димитровския съюз на народната младеж от 1951 до 1955 г. На 4 март 1954 г. е избран за кандидат-член на ЦК на БКП. Ръководител на отдел “Пропаганда и агитация” при ЦК на БКП (1959-1960 г.). Заместник-министър (1960-1962 г.) и министър на външната търговия. Междувременно оглавява Републиканската секция по футбол (1959–1961 г.), преобразувана в Българска федерация по футбол през 1962 г.
При съставянето на първия кабинет на Тодор Живков през ноември 1962 г. става министър без портфейл, избран е за член и секретар на ЦК на БКП. От 1966 г. е заместник на премиера Т. Живков, кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП (от 19 ноември 1966 г.) и отново е министър на външната търговия от 1968 г.
През април 1971 г. заради разгрома на българската външноикономическа група “Тексим” нейни поддръжници в правителството са наказани (първият вицепремиер Живко Живков е понижен до вицепремиер, вътрешният министър Ангел Солаков е свален), но най-силно пострадва Аврамов като пряк надзорник на проекта - отстранен е от ръководните партийни и правителствени постове.
Аврамов е назначен за генерален директор на ДСО “Тежко машиностроене”, където остава до 1974 г. По-късно е дипломатически представител на България при структурите на ООН във Виена (1974-1980 г.) и посланик в Нидерландия (1980-1982 г.).
На 4 април 1981 г. отново е избран за член на ЦК на БКП, какъвто остава до 1990 г. Ръководи Българската асоциация за туризъм и отдих в периода 1983–1989 г. Заместник-председател на БОК по времето на ген. Владимир Стойчев.
През 1986 г. отличието получава и първият ни олимпийски медалист Борис Георгиев-Моката.
Роден е в Добрич на 6 или 10 март 1929 г. Баща му умира рано и майка му се грижи за него и четиримата му братя и сестра му.
Занимава се с бокс от 1945 г. В казармата тренира под ръководството на треньора на ЦСКА Константин Николов-Замората. В периода 1950-1957 г. е републикански шампион на България, става носител на купа “Странджа” през 1955 г.
Участва в летните олимпийски игри в Хелзинки в категория до 75 кг, вместо в собствената си до 71 кг, тъй като Петър Станков не успява да се задържи в тази до 69 кг и Моката му отстъпва мястото си. Георгиев печели последователно срещу Алфред Щюрмер, Терънс Гудинг и Дийтер Вемхьонер, като по този начин достига полуфиналите. Там губи от сребърния медалист Василе Тита. Носи знамето в церемонията на закриването. На олимпиадата в Мелбърн участва в категория до 71 кг, където достига четвъртфинал срещу Збигнев Петжиковски.
Работи в армията 33 години и достига чин подполковник от ВВС. Отговаря за физическата подготовка и спорта в поделението в Доброславци.
На сесията в Истанбул, на която Тодор Живков трябва да бъде награден, ордена получава и генерал Владимир Стойчев. Там той се отказва от мястото си в МОК и предлага за нов Иван Славков. Зетят на Живков е представен с думите, че е “зелен на години, но не и зелен в живота”.
Генерал Стойчев е роден на 24 март 1892 г. или на 7 април 1893 г. Майка му е сръбкиня- Елена Петрович, Майка му е сръбкиня. дъщеря на кмета на Сараево. Владимир няма и 6 месеца, когато младото семейство Стойчеви се завръща в България и се установява в София. Баща му Димитър е адютант на княз Александър Батенберг, дипломиран юрист в Швейцария и военен прокурор. Димитър Стойчев умира още когато младият Владимир е на 11 г. Майката Елена успява да изпрати сина си при своя леля във Виена. Неин съпруг е офицерът от кавалерията Артур фон Понграч. Със съдействието на семейството, във Виена младият Стойчев учи 7 години в австрийско средно военно училище “Мария Терезия”, където е заедно със синовете на короновани особи и богаташи от цял свят.
Взема участие в Балканските войни (1912-1913 г.) и в Първата световна война (1914-1918 г.). След това завършва Военното училище и Военната академия в София. Като отличен ездач и спортист Владимир Стойчев представя страната на олимпиадите в Париж (1924 г.), Амстердам (1928 г.) и Берлин (1936 г.),. В периода 1930-1934 г. е военен аташе във Франция и Великобритания.
През 1934 г. става началник на Софийската кавалерийска школа. Той е член на Военния съюз, който на 19 май 1934 г. организира военния преврат, но година по-късно е изолиран от управлението от цар Борис III. На 18 октомври 1935 г. Стойчев е уволнен от армията заедно с други висши офицери, заподозрени в участие в опита за преврат. Отстранен е и от спортен клуб АС-23. През следващите години неколкократно е интерниран.
Владимир Стойчев изиграва решаваща роля в осъществяването на Деветосептемврийския преврат. В нощта на акцията той е натоварен със завземането на телеграфната и телефонната станция (по това време евакуирани в сградата на БНБ), а след това с довеждането в София на регентите, за да подпишат актовете за назначаване на новото правителство. След преврата Стойчев става член на Бюрото на Националния съвет на Отечествения фронт. Той е произведен в генералско звание и става член на БКП.
По време на участието на България във втория етап на Втората световна война е командир на Първа българска армия. Ген. Владимир Стойчев е единственият чужд офицер на Парада на победата, проведен на 24 юни 1945 г.
След 9 септември 1944 г. става председател на футболния отбор АС-23, а през ноември - и на обединения “Чавдар” (София).
От 1945 до 1947 г. Владимир Стойчев е политически представител на България във Вашингтон и в ООН. След завръщането си в България е избран за председател на Върховния комитет за физкултура и спорт. От 1952 до 1982 г. е председател на БОК, а до 1990 г. е негов почетен председател. През 1952 г. е избран за член на МОК. През целия си живот е бил разработван от Държавна сигурност по делото “Ездачът”.
Бронзовите
Първият носител на отличието на МОК през 1977 г. е истинската легенда на олимпийското ни движение Надежда Лекарска. Родена е като Идит Алкалай на 5 март 1916 г. Омъжвайки се за генерал Крум Лекарски, взема неговата фамилия и променя името си.
Учи първоначално в Дойче шуле, после в колежа “Буфемон” във Франция, по-късно завършва педагогика в Англия.
В продължение на 6 поредни олимпиади (1956-1978 г.) е олимпийско аташе на България и е първата жена, която заема тази позиция. 5 години е в ръководството на Международната олимпийска академия в Атина.
Почетен член е на БОК. Удостоена е с почетното звание “доктор хонорис кауза” на НСА “Васил Левски”.
Автор е на няколко книги. Занимава се с преводаческа дейност.
В нейна памет през 2008 г. е учредена награда “Надежда Лекарска” от БОК за принос към олимпийското образование, етика и култура, която се връчва всяка година.
През 1983 г. наградата получава и Николай Георгиев. Може би най-неизвестното име в списъка за широката общественост. Изключителен ерудит и преводач. Двигател на организацията на сесията на МОК във Варна, първата в страна от социалистическия лагер. Там обаче е заподозрян, че е чужд агент и се подготвя арестът му. Генерал Стойчев, който знае, че е подслушван, отива пеша до Централна поща, откъдето се обажда в Лозана, и веднага Георгиев е привлечен в библиотеката на МОК, където работи до смъртта си. Името му нашумя преди няколко години, когато унгарският президент Пал Шмит бе отстранен от поста заради плагиатство. Оказа се, че докторантурата си олимпийският шампион по фехтовка преписал от трудовете на българина. Разбира се, като буржоазен агент, за да ги публикува, той е със съавтор - Христо Меранзов, деец на БКП.
През 1984 г. отличието получава Богомил Нонев. Литератор, журналист, дипломат и общественик. Роден е на 17 февруари 1920 г. в София. Литературната му дейност започва още през 1937 г. на страниците на най-известните списания “Златорог” и “Изкуство и критика”, вестниците “Дъга”, “София”, “Светлоструй” и други.
По време на Втората световна война е военен кореспондент. След това е пратеник “Отечествен фронт” в Белград, аташе по културата и печата в посолството на България в Белград. От 1966 до 1968 г. Богомил Нонев е директор на Българското радио и генерален директор на Българското радио и телевизия. Оглавява отдел “Печат и информация” при МВнР. От 1972-1976 г. е посланик на България в Тунис.
Най-популярните му книги са “Добрите пътища”, “Откриване на неочакваното”, “Студено лято”, “Строги нощи”, “Брод през времето”, “Облекло официално”, “Приятели на прилива”, “Ограбване на тишината”, “Критически страници”, “Критическа летопис” и други. Негови книги са преведени на френски, немски, руски, чешки, унгарски, румънски, испански, португалски. Автор е на сценарии за документални филми, съставител на фотоалбуми, редактор на сборници с поезия, публицистика и литературна критика.