Изпитание за актриса е да играе в огромната зала на Народния по време на пандемията при 30% публика. Не чува притихването на зрителите, но нещо днес ѝ напомня зимата при Луканов, когато българите не влизаха в театрите
“Повече такива психически отклонения на сцената не искам да гледам.” Тези думи чува първокурсничката във ВИТИЗ Стефания Колева, току-що изиграла първия си етюд. Казва ѝ ги проф. Дора Рускова, и то пред целия клас.
“Наврях се под масата от срам и нямаше сила, която да ме убеди, че ставам за това. Само ревях по коридорите, нямах самочувствието да направя каквото и да било. Много трудно започнах да се преодолявам”, разказва известната днес талантлива актриса.
Тя е приета във ВИТИЗ в специалност “Актьорско майсторство за куклен театър”. Едва след това влиза в класа на проф. Стефан Данаилов.
Преди това обаче прекрачва прага на театралната академия без самочувствие. “Всички там бяха толкова колоритни.
През цялото време се чудех какво правя и как са ме взели при тях. Те пеят, танцуват, ритмични, адски осво бодени,
аз стоя в един ъгъл
и не мога да се
престраша да се
кача на сцената
Всеки път сърцето ми щеше да се пръсне, когато трябваше да го направя.”
Не стига това, ами и проф. Рускова е много стриктна. Случи ли се някой да закъснее дори и 5 минути, преподавателката заключва вратата и пише отсъствие за целия ден. За беда, студентката Колева все закъснявала по малко.
Един ден в коридора на ВИТИЗ я среща Мариус Куркински, който също преди години бил в класа на проф. Рускова, преди да отиде при проф. Крикор Азарян. Двамата се заговорили и той ѝ казал, че следващата година клас взима Стефан Данаилов и може да опита.
Неопитната първокурсничка не била и помисляла за подобен вариант. “Както бях цялата в сълзи, изведнъж те спряха и си казах: “Да, това ще направя”.
Явява се на приравнителен изпит с риск да загуби студентски права, защото вече има две четворки по кукли и актьорско майсторство. С такива оценки практически е невъзможно да се преместиш директно в друг клас. Трябва да се държи изпит, да се съгласи цялата катедра и промяната да бъде подписана от ректора.
“Това се случи и съм изключително благодарна на Стефан Данаилов, че видя идиотията и таланта в мен и ме прие в класа си”, казва вече с усмивка актрисата от Народния театър. Тя имала и други планове за живота, но не обича да разказва за тях, защото са минало.
Колева не се взима на сериозно. Същевременно е изключително педантична. Разграфява задачите си, следва ги, но очаква и другите да го правят, пък хората не са такива. Точно затова тази черта ѝ създава проблеми и тя всячески се опитва да се промени. “Трудно ми е, взискателна съм до болка и без да искам, го прехвърлям към околните.”
Името Стефания идва от баба ѝ, която е австрийка и актрисата е кръстена на нея. “Тя беше забележителна личност, много сладка. До последно с акъла си, с маниера си, с чувството за хумор и с любопитството си. За мен е
много, много важно
човек да не губи
любопитството си,
това е изключително ценно качество.”
Иначе най-близките ѝ казват Щефи.
Като малка била много тиха, но непредвидима. Правила каквото си иска и майка ѝ точно от това се страхувала най-много. Веднъж я намерили на бул. “Сливница” в столицата, защото решила да тръгне по канала към морето.
Все така свободолюбива, тя е оставила дъщеря си Катерина сама да избере професията, която е най-добра за нея.
“Не мога да кажа кое е правилно и кое не, важното е на нея да ѝ харесва. Бих я подкрепила във всичко, много ми се иска да е щастлива в това, което избере, и да има възможности. Сега с всички тези ограничения нещата стават много сериозни и леко плашещи, хората трябва да са много гъвкави, за да изплуват и продължат напред, да измислят нови алтернативи на работата си”, обяснява Колева.
По време на пандемията тя се е научила на търпение. Не само за нея, а за всички хора на изкуството това е труден период, а държавата въобще не се замисля за тях. Колева обаче предпочита да не говори много по тази тема, защото по думите ѝ ще започне “да бълва змии и гущери”. Натъжава я фактът, че няма общност, среда и единомислие.
“Виждам едни хора, които само искат. Може би, ако спрем да искаме и се замислим, нещата ще се получат.”
За Колева е изпитание да играе в грамадната зала на Народния театър с 30% публика. Няма усещането за онзи шум преди представлението, за това как притихва публиката, дали я улавя, става ли диалогът.
Преди години, когато започва кариерата си в театър “Българска армия”, Лукановата зима е в пика си, много страшни времена. Хората въобще не си и помисляха да стъпят в театър. Салоните са празни, но актрисата вижда как зрителите постепенно се връщат, защото имат нужда. “Сега ситуацията много ми напомня на тогавашната, но по друг начин”, казва Стефания Колева.
Вече се е научила, че ако не правиш компромиси в работата и в любовта, се превръщаш в
безчувствен багер,
който само ще оре,
без да знае за какво
Мечтите ѝ са свързани с обикновени неща. Иска да се махнат етикетите, да се разчупи мисленето, да се пробва и да се търси. За нея е важно не само да е различничко, но и да бъде подплатено, изненадващо, да не сме в статуквото и да бъдем повече отговорни. За кратко дори би живяла извън България, но за постоянно няма да може.
