Гейовете са обвинени, че действат срещу властта
През 1951 г. в България са приети нов Наказателен закон (НЗ) и нов Наказателнопроцесуален кодекс (НПК).
Така и у нас по съветски образец се създава законова рамка за преследване на хомосексуалистите. В член 176 на НЗ е записано: “За полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода за 3 години”.
Срещу хора с обратна сексуална ориентация в България са водени три групови съдебни дела: през 1961, 1964 и 1974 г. За подготовката на процесите ченгетата от ДС извършват “сериозна профилактична работа”.
Според техни донесения през 1963 г. част от артистите на Музикалния театър се опитват “да завоалират” сексуалните си предпочитания с шествие, което в днешно време би било наречено “гей парад”.
Облечени екстравагантно и предизвикателно, те се събират пред Централната баня в София и с кофа вазелин потеглят към “Горна баня”. Привлечени от тяхната освободеност или пък заради единия сеир, към тях се присъединяват и някои столичани.
Това шествие шокира комунистическото ръководство. Демонстрацията на софийските хомосексуалисти през 1963 г. е определена като “ярка и неприкрита проява срещу народната власт”, поради което режимът решава да им даде сериозен урок.
При закрити врати, но със силен пропаганден шум през юли 1964 г. в София тръгва процес срещу 26 души. Те са обвинени, че поддържат “извратени хомосексуални връзки с чужденци и са повишили равнището на венерическите заболявания”. Повечето от обвиняемите са интелигенти - режисьори, журналисти, балетисти, студенти, но има и работници и безработни. На възраст са от 19 до 55 години, повечето са неженени, някои обаче са семейни и с деца. Един от тях дори има три.
Ето част от
обвинителния акт:
“В последните една-две години се забелязва чувствително активизиране на лицата с хомосексуални наклонности.
Много от тях поддържат извратени полови връзки с временно пребиваващи в страната ни чужденци, предимно от капиталистическите страни.
В резултат на което венерическите заболявания в София показват едно, макар и нетревожно, но все пак необичайно за нашата здравна действителност увеличение.
По този път на морално падение са тръгнали и обвиняемите, които поддържали извратени хомосексуални връзки с чужденци.
Повлияни от упадъчното влияние на Запада, обвиняемите станали вносители и проводници на уродливия западен морал, постоянно възхвалявали западния начин на живот и заявявали, че само на Запад имало свободна любов между мъже и мъже и между жени и жени. Проводници на западните обществени порядки и култура, някои от обвиняемите обявили в областта на литературата и изкуството идеологическа война на социалистическия реализъм.
За тази цел те започнали да издават списание “Залез”. Заглавието символично изразява залеза на социалистическата култура. По страниците на списанието обвиняемите по фин и добре прикрит начин проповядвали идеи, отричащи социалистическия реализъм и възхваляващи символизма, индвидуализма и други упадъчни идеи и течения...”
“Тогавашната власт реши, че може да направи голямо политическо шоу. Тя искаше да изкара тези хора проводници на западния упадъчен морал”, казва след години д-р Тодор Бостанджиев, който е назначен за вещо лице по делото. “Обвиняемите бяха много пъстра група, за 10 души беше поискана съдебна експертиза. Някои от тях бяха наистина хомосексуалисти, страдаха и търсеха спасение от това”, уточнява д-р Бостанджиев.
Георги Парцалев
не е сред тези
26 обвиняеми
От този процес обаче тръгва митологизираната фраза, приписвана на актьора, който бил казал: “Какви хора сте вие бе, другари съдии?! Оправихте България, та седнахте да се занимавате с наште дупетии...”
По делото през 1964 г. обаче е осъден Атанас Свиленов, бъдещият голям литературен и кинокритик. Него го прибират една януарска сутрин през 1964 г. Без никакви доказателства и за ужас на родителите му го откарват в току-що построеното районно управление на МВР в кв. “Бъкстон”.
Близо два месеца го държат в единична килия. Извеждат го само сутрин до тоалетната, храната е рядка супа и лъжица мармалад.
“Бях изкарван на разпити, за да си призная, че имам хомосексуални проявления. По-късно научих, че някои след такива разпити били доста бързо освободени, но моя милост стоя повече от два месеца.
Всекидневно бях принуждаван от следователя Иван Бенков да си призная за такива контакти”, разказва Атанас Свиленов в документалния филм на режисьора Илко Дундаков “Двойно чувство”.
Един ден в килията на Свиленов влиза самият министър на вътрешните работи Дико Диков и започва да крещи: “Ние такива като вас ще ги унищожим! Не може порочният западен морал да бъде търпян и разни персони да си развяват перата на воля!”.
В документалния филм “Двойно чувство” един от подсъдимите разказва:
“Бях 60 дни в 6-о РУ на МВР в “Бъкстон” и после още 92 дни в Дирекцията на народната милиция. Там обаче сякаш ме забравиха, нито веднъж не ме викаха на разпит, бях в килия с убийци и рецидивисти. Самият процес беше при закрити врати, пускаха само най-близките. Моят баща беше взел двама адвокати, но единият е нахокан от прокурорите и му е заповядано да напусне залата. На другия пък въобще не дават думата.
Прочетоха се присъдите, моята беше 5 години.
Майка ми припадна
в залата, аз съм й
единствен син
В затвора изкарах почти 3,5 години, правехме тухли в кв. “Иван Вазов”, на мястото на тухларната сега е Южният парк.
В затвора ни отделиха в две бараки - едната за пасивни, другата за активни хомосексуалисти. А тия от така наречения свободен режим - дето са крали, клали и убивали - бяха поставени на пост да не би между нас да се случи нещо.
Като подсъдим по нашия процес едва не попадна и Емил Димитров. Но го предупредили навреме и той заминал за Париж. Вместо него докараха текстописеца му Васил Андреев. Но тогава решетките му се разминаха, той лежа в затвора по друго дело...”
Всъщност Васил Андреев излежава присъдата си в същата тухларна. После разказва, че с хомосексуалистите там извършвали медицински експеримент
- лекували ги чрез
инжектиране на
мъжки хормони
Провала на лечението Андреев иронизира с думите “За хомосексуализма и комунизма лек няма!”.
През годините освен Георги Парцалев различни слухове пришиват като подсъдими в това дело и други известни българи - Емил Димитров, Васил Андреев, Апостол Карамитев, Чавдар Драгойчев и др.
Това не е истина. Нито един от тях не е в списъка по делото от 1964 г., което прочетох в Държавна агенция “Архиви”.
След 10 ноември 1989 г. главният следовател по делото Иван Бенков признава, че то е било контролирано от “най-горе” и върху всички тях е бил оказван натиск за сурови присъди над подсъдимите.
В крайна сметка обаче нещата се смекчават и процесът през 1964 г. не постига в пълна степен зададения му обществено-политически ефект.
Съществена роля
за това изиграва
Цола Драгойчева,
чийто син - хирургът Чавдар Драгойчев, също е с хомосексуални наклонности.
По това време Драгойчева е народен представител и председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба, през 1966 става и член на Политбюро. Тя се среща с Тодор Живков и води тежък разговор за отношението на партията и държавата към хомосексуалните хора.
И когато променят Наказателния кодекс, Живков защитава тезата на д-р Тодор Бостанджиев, че хората с такива наклонности не бива да бъдат съдени и наказвани за своята “особеност”...
“Връщането към онази история за мен е като разчоплянето на тежка рана. Благодарен съм на всички, които тогава се застъпиха за мене. Както и на всички колеги, с които работих след съдебния процес, че не гледаха на мен като прокажен”, каза ми приживе Атанас Свиленов.
