"Ходих в парка в Белица, моят Гошо ме позна", вълнува се и сега Ради Иванов
В прочутото някога с танцуващите си мечки старозагорско село Ягода днес е останал жив само един от някогашните мечкадари. Преди години те бяха 18, това показа проверка на място на "24 часа".
Тукашните хора, които някога си изкарваха хляба, като водеха на синджир опитомени мечки по панаири, пазари и курорти и ги караха да показват различни номера, държаха да ги наричат мечкадари и не приемаха купешкото за тях определение мечкари. Различни бяха "мурафетите" на мечките, с които животните карали публиката да развързва кесията си: Гошо газел хората за здраве и показвал как Христо Стоичков биел с левачката, Боби демонстрирал как мъжете се търкалят по нивите с чужди булки, Станка знаела как се къпят жените в морето и обичала да пийва бира.
Тъкмо 150-килограмовата Станка бе последното животно, което фондация "4 лапи" взе от Ягода през февруари 2004 г. и отведе в парка за танцуващи мечки в Белица. В селото още помнят как на изпроводяк стопанинът й Димитър Костов извадил гъдулката, засвирил песента за Чолак Димо, дето правел борби в Заарата, и накарал Станка да танцува за последно пред насъбралото се множество, докато жена му Пенка нареждала и оплаквала мечката като на умряло. После продал гъдулката и отсякъл сливата в двора, под която лежала вързана до последно мечката - нищо повече да не му напомня за нея.
Мечкадарката Пенка почина през 2010 година. Преди това тя и брат й Ангел, също потомствен мечкадар, се опитаха с просия по старозагорските улици да съберат пари, за да си купят маймунка и нея да разиграват по панаири, събори и курорти, както правели с мечката. Той свиреше с акордеон, тя поднасяше тенекиена кутийка за монети. И обясняваше, че маймунките са скъпи, искали им 1000 лева за едно животинче. Но не успяха, смъртта ги изпревари и двамата.
От мечката Станка на бай Димитър му бяха останали само снимките. Защото Станка не беше случайна мечка, а "киноартистка" - тя и чорбаджията й се снимали в 4 пълнометражни филма. За последно - през 1993-а във игралния филм на Георги Дюлгеров "Черната лястовица", за който им броили 3 хиляди лева хонорар. Бай Димитър твърдеше, че баща му пък играл с мечката си в любимия на поколения българия сериал "На всеки километър" в знаменития епизод "Циганката".
Той си отиде от този свят на възраст над 80 години, накрая пипна туберкулоза. Беше вдовец, живееше бедно. Тъгуваше, че някогашните му приятели от киното съвсем го бяха забравили.
Ради Иванов е единственият жив до днес мечкадар от Ягода. Отколешният занаят на тези хора умря окончателно, след като в края на деветдесетте години на миналия век надделяха гласовете на екозащитниците, че циганите тормозели танцуващите мечки, като ги дресирали с жестоки методи и ги принуждавали да живят в неволя и плен, а лично прочутата френска актриса Бриджит Бардо се зае с изграждането на специален парк за тях в Белица, Благоевградско, където животните да доживеят старините си. Отнеха ги от местните насила, но срещу заплащане. После нито един от тях не хареса сумата, с която ги обезщетиха - между 5 и 10 хиляди лева за мечка.
Бай Ради бе от младите в Ягода в този бивш вече занаят - през април навърши 72 години. През ноември 2003 г. той не дочака унижението, по думите му, да идват и да приберат мечката му Гошо от къщи, като я упоят, а сам я закарал в Белица. Така, както правел през годините, докато обикаляли България с 210-килограмовия мечок - в ремаркето, теглено от старата му "Волга". Той разказва с вълнение как няколко години по-късно от чужда телевизия поискали да правят филм за него. В лентата имало епизод, в който Ради се завръща в парка за танцуващи мечки в Белица. "Когато ме заведоха там отново, моят Гошо ме позна. Дойде до мрежата при мен и се изправи на задните си лапи", вълнува се и досега мъжът.
Ради, за разлика от повечето си съселяни от занаята, не е потомствен мечкадар, научил се по-късно да води за синдижира мечките. И да им свири с гъдулката песента за Митко Бомбата: "Видяхте, Митко, видяхте, в тъмни зандани, сливенски. Стой, братко, почакай, майор Деянов ще дойде"... В работата му помагала жена му Добра, която се споминала млада. Върху надгробния й паметник сложили снимка на Добра с мечока Гошо, толкова животното било привързано към нея.
Сега бай Ради майстори дървени лъжици и гъдулки, защото с пенсията му не всичко е наред. Казва, че ги прави от върба, защото от това дърво стават най-хубави, липата се цепи. И ги продава евтино - 5-10 лева за лъжица, но предпочита да ги пласира на едро, а по 200 лева иска за гъдулка с лък от конски косъм.
Има 5 деца, но всички те са на гурбет в чужбина - съдба, която повечето от потомците на мечкадарите днес споделят, след като вече няма как да наследят занаята на дедите си.
Някога този занаят наистина бил на сметка - двойката човек-мечка печелела и по 50 лева на ден. Не било проблем желаещите да се сдобият с малки мечета, дори още бебета по на няколко месеца - купували ги от зоопарковете или пък ги вземали от бракониери. И като напук на екозащитниците, тукашните винаги са твърдяли, че не тормозят животните. Предпочитаха да разказват как ги хранят с хляб, - по 5-6 самуна на ден, яйца, зеленчуци и плодове, често затваряли специално за тях по 200-300 компота от череши и джанки. Давали им понякога и месо, но умерено, за да не се настървяват.
"Аз на моя Боби даже не му счупих кътните зъби, както правеха мнозина, дори цели 2 години халка не му сложих", разказваше приживе друг мечкадар - Добри Колев. Той си отиде от този свят на 73 години през 2016-а. Толкова обичаше мечката си, че във всекидневната държеше на стената нейната снимка до портрета на сина си. "Боби ми беше битер /повече от/ дете. Знаеш ли колко пъти вече го сънувам вечер", почти проплакваше възрастният мъж при спомена за мечката.
И разказваше: "Мен от глада ме спасиха мечките, имах общо три". Навремето той бил тракторист, жена му работела като краварка в ТКЗС-то. Като затрили стопанството, двамата заедно с децата опитали късмета си да поработят в Гърция, но не им провървяло. И по неволя се захванали с мечкадарството. Добри се научил кое как да свири на гъдулка "с песни от касетките", а първата си мечка купили от зоопарк в плевенската местност "Кайлъка". Не се излъгали в търговския си нюх - докато ги имало, мечките им носели добри пари, макар собствениците им трудно се прекършили да протегнат ръка с паничката пред публиката си за стотинки и левчета след поредния номер на четирикраките артисти.
"Първото ми мече беше Гошо, после имах още две - все Боби Михайлов ги кръщавах. Бях ги научил да показват как мъжете се търкалят по нивите с чужди булки", спомняше си мечкадарят по неволя. Втората му мечка се прочу преди години с това, че имаше камък в пикочния мехур и претърпя успешна операция при ветеринарните специалисти в Тракийския университет на Стара Загора. Продал я, когато тежала 350 килограма. Третия Боби пък лично закарал до Белица, когато фондацията платила. Но и той, и всичките му колеги по съдба в селото са недоволни от сумите, които получили за животните си - между 5 и 10 хиляди лева, защото очаквали много повече.
Той, подобно на други свои съселяни, мислеше, че след като им отнеха мечките, ще могат да ги заменят с маймунки, които пак да дресират и разиграват за пари. И за разлика от Ангел и Пенка, дори успя с част от парите, броени му за отнетата мечка, да се сдобие с маймунка. Нарекли я Данаила, за нея платили в Пловдив 1200 лева.
Научил я на различни номера Добри и тръгнал с нея да обикаля страната, както правел преди това с мечката. Но заключаваше, че и маймуна можеш да дресираш, но с мечката е друго, в това той се бил убедил лично, не били така предани на стопаните си маймунките.
После се разчуло, че фондацията "4 лапи", която всички в Ягода свързваха с френската актриса Бриджит Бардо - "тя, Бриджидката ни взе хляба", ще конфискува и маймунките. Затова продал Данаила на бизнесмен от морето и се захванал с друг отколешен занаят на ромите-копанари - да майстори дървени лъжици, и той като Ради Иванов.
А и хората вече не гледали благосклонно на опитомените животни, а питали заплашително стопаните им защо ги мъчат.
Не им било лесно на фамилията Колеви да се разделят и с маймунката. От тогава стрина Данка, жената на Добри, чак до смъртта си не вкуси банан, защото все й напомняло как двете с Данаила винаги деляли плодовете.
Няма ги вече двмата мечкадари Добри и Данка, но в Ягода още разказват техните истории. Добри взел последната си мечка като 7-килограмово бебе от бракониери в казанлъшкото село Енина и сам я отгледал и дресирал. После с нея обикалял България - кога с жигулката, кога с влака. Веднъж на съседната гара Тулово още малкото мече се откопчило от него и само се качило без стопанина си във влака. Пътниците, местни хора, знаели, че е неговото и не се уплашили, но животинчето здраво се стреснало, като осъзнало, че е останало самичко сред непознати.
И Добри, и Димитър, се приличаха не само с любовта си към мечките, но и по това, че не поискали да им остане нищо от тях за спомен, освен, разбира се, снимките. Не пазеха нито синджирите, с които ги връзвали, нито дори гъдулките, на които им свирели, за да танцуват.
"Във фондацията тогава работеш и един ветеринарен лекар от Египет, д-р Амир Халил. Няколко дни след като отведоха мечката, той се върна в Ягода и ми предложи 300 евро за гъдулката, с която свирех на Станка, и аз му я продадох", не криеше Димитър.
Друг мечкадар от Ягода - Ангел, шуреят на Димитър Костов, разказваше приживе пък историите на своя мечок Гошо, също отдавна питомник на парка в Белица. Този Гошо показвал как вратарят Боби Михайлов вардел дузпите. Често газел хората за здраве, а когато налитал да ги целува, направо бил в стихията си. Но смелчаците да получат целувка от мечката били малко - повечето от зрителите се дърпали, защото Гошо бил често и без намордник.
