След 106 години американски президент най-после призна арменския геноцид
На 24 април тази година се случи събитие, което всички арменци чакаха от над един век.
Американският президент Джо Байдън стана първият държавен глава на САЩ, който официално нарече гоненията и убийствата на арменци в Османската империя в началото на ХХ век геноцид.
Предшествениците му се въздържаха от подобни квалификации, а съответните резолюции неизменно бяха блокирани в Конгреса и Сената.
В България също тълкуването не е еднозначно. Навръх 100-годишнината от събитията - на 24 април 2015 г., Народното събрание прие декларация, с която ги признава. Първоначално във варианта, предложен от партия “Атака”, фигурираше терминът геноцид, което доведе до бурни дебати и напускане на пленарната зала от ДПС.
В парламента дойде дори премиерът Бойко Борисов и след консултации
геноцид бе сменен с
масово изтребление
“Казах много ясно - масовото изтребление на арменците, това е българската дума, или българските думи, или българският речник. Надявам се, че ясното разграничение между Османска империя и сегашна Турция и безспорният исторически факт, че са изтребени хора тогава и убити, ще се отчете и от турското правителство”, заяви тогава Борисов.
Миналата седмица депутатът от ГЕРБ Любен Дилов изрази от парламентарната трибуна надежда, че никой в Народното събрание няма да остане изненадан от предложение за минута мълчание в навечерието на годишнина. Въпреки това председателят на парламента Ива Митева в самия ден отхвърли предложението, оправдавайки се с процедурни хватки.
България винаги е била свързана в темата, защото голяма
част от оцелелите
след кланетата арменци
са се преселили тук
На тях е посветено и едно от най-великите стихотворения на Пейо Яворов, започващо с думите:
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик...
Под термина арменски геноцид се разбира физическото унищожаване на арменското население в Османската империя от пролетта на 1915 г. до есента на 1916 г., макар всъщност всичко да започва много по-рано и приключва по-късно.
Тогава там живеят около 1,5-2 млн. арменци. По време на геноцида умират минимум 664 хил., но според някои източници те са между 1,2 и 1,5 млн. Самите арменци наричат тези събития Мец Егерн (Голямото зло) ири Агхет (Катастрофата).
Именно масовото умъртвяване на арменците дава тласък за създаването на термина геноцид и началото на използването му в международното право. Юристът Рафаел Лемкин, измислил термина и идеен лидер на програмата на ООН за борба с геноцида, неведнъж е заявявал, че юношеските му впечатления от вестникарски статии за
престъпленията на
Османската империя
по отношение на арменците
са в основата на убеждението му в необходимостта от предоставяне на защита на национални групи. Отчасти и заради усилията на Лемкин през 1948 г. ООН приема конвенцията за предотвратяване на геноцид и наказания при установяването му.
Според роднини на жертви и чужденци повечето убийства през 1915-1916 г. са били извършвани от властите на Османската империя с подкрепата на паравоенни формирования и граждански лица.
Правителството, контролирано от партията Комитет за единство и прогрес, чиито представители са наричали също така младотурци, е имало за цел укрепване на мюсюлманското господство в Източен Анадол, включително и с помощта на унищожаването на многочисленото арменско население в този регион.
Арменските християни са една от многото големи етнически групи в Османската империя. В края на 80-те години на ХIХ век някои от тях създават политически организации с цел получаване на по-голяма автономия, което усилвало съмненията на властите в лоялността на широките слоеве на арменското население, живеещо на територията на страната.
Масови убийства и преследвания на арменци на територията на Османската империя има още през 1894-1895 г. В този период броят на загиналите според различни източници е между 80 хил. и 300 хил. души.
Като отговор на тези събития на 13 август 1896 г. арменски революционери превземат централния офис на Отоманската банка в Истанбул. Те заплашват да го взривят заедно с намиращите се вътре над 100 заложници. Исканията им са за предоставяне на автономия и възстановяване на правата и свободите на арменците. След като това им е обещано, те бягат във Франция. Но акцията им става
повод за нови погроми
над арменците в Истанбул,
при които според тогавашните медии са загинали над 6000 човека.
През юли 1908 г. властта в Османската империя завзема фракция на партия “Единство и прогрес”, които наричат себе си младотурци. Те се стремят към въвеждане на либерален конституционен режим, който да не е свързан с религията и поставя всички националности в страната, включително и немюсюлманите, в равни условия.
В периода 1909-1913 г. обаче активистите на “Единство и прогрес” все по-силно залитат към виждания за националистическо бъдеще на Османската империя. Многочисленото арменско население в Източен Анадол е демографско препятствие за исканото от тях съдаване на кутурно и етнически еднородно турско общество.
Изтребването на арменците в Турция е тясно свързано със събитията по време на Първата световна война в Близкия изток и Кавказ. Османската империя официално встъпва в нея през ноември 1914 г. на страната на Централните сили (Германия и Австро-Унгария), които се сражават срещу Антантата (Великобритания, Франция, Русия и Сърбия).
На 24 април 1915 г., опасявайки се от десант на вражеските войски на стратегическия Галиполски полуостров, османските власти арестуват в Истанбул и депортират на изток 240 арменски интелектуалци. Именно тази дата се смята официално за начало на арменския геноцид и се отбелязва като ден в памет на загиналите.
Като повод за арестите османските власти използват твърдения, че арменците помагали на френските и британските войски, с които установили контакт. Страните от Антантата и САЩ искат обяснения за насилието, турската страна се оправдава с “мерки за безопасност”.
Започвайки от май 1915 г.,
правителството разширява
мащаба на депортациите
на арменци
в лагери, разположени на територията на днешните Сирия, Саудитска Арабия и Ирак. Много групи са изпратени и на юг от шестте провинции в Източен Анадол с голям процент арменско население - Трабзон, Ерзурум, Битлис, Ван, Диарбекир, Мамурет-ул-Азиз, а също така от провинция Мараш. По-нататък арменците практически се депортират от всички региони на империята.
Като се подчиняват на заповедите на правителството в Истанбул, регионалните власти със сътрудничеството на местното мюсюлманско население организират масови убийства и изселвания. Военните, служителите в органите за безопасност, както и техните сътрудници унищожават повечето арменски мъже в трудоспособна възраст, а също така хиляди жени и деца.
Освен това по време на депортацията през пустинята оцелелите старци, жени и деца стават жертва на непрекъснати нападения от страна на местните власти, различни банди, престъпни групировки и обикновени граждани.
В повечето случаи те са с цел грабеж, но има и много
изнасилвания, отвличания
на млади жени и момичета,
изнудвания, мъчения и убийства.
Стотици хиляди арменци умират, без дори да стигнат до лагерите, в които са изпратени. Повечето са убити или отвлечени, други се самоубиват от отчаяние. Мнозина умират от глад, жажда, измръзване или болести.
Макар терминът геноцид да се е появил през 1944 г., повечето учени са на мнение, че масовите убийства на арменци съответстват на това определение.
Правителството на младотурците използва военното положение за провеждане на дългосрочна демографска политика, насочена към увеличаване на частта на турското мюсюлманско население в Анадола за сметка на редуциране на християните - предимно арменци, но и на изповядващите тази религия сирийци.
Османски, арменски, американски, британски, френски, германски и австрийски документи свидетелстват, че партия “Единство и прогрес” провежда политика на преднамерено унищожаване на арменското население в границите на империята.
Инициативата за тези или онези действия, свързани с арменския геноцид, идва директно от висшето ръководство на партията. Централни фигури са Талаат паша (министър на вътрешните работи, убит по-късно от арменци в Берлин), Енвер паша (военен министър), Бехаедин Шакир (ръководител на специалните служби) и Мехмет Назим (шеф на службата за демографско планиране).
Съгласно постановленията на правителството в определени региони
арменското население
трябва да бъде сведено
максимум до 10%
(а някъде - до 2%), арменците могат да живеят в населени места с до 50 семейства. За да изпълнят тези изисквания, местните власти непрекъснато депортират арменци.
Османската власт преследва и укрепване на военното състояние на страната и турцизацията на Анадола чрез конфискация на имуществото на убити или депортирани арменци. В някои случаи позволяват на арменците да запазят положението и собствеността си срещу приемане на исляма.
Искове за 76,4 млрд. евро,
изплатени са само $19 млн.
През 1919 г. писателят Аветис Агоранян и известният политик Погос Нубар-паша определят загубите, понесени от арменците в Османската империя по време на геноцида от началото на ХХ век.
Според тях пострадали са 1,8 млн. арменци, или около 360 хил. семейства, състоящи се от средно по 5-има души. Като 90 хил. семейства са от градове, а 270 хил. - от селата.
Що се отнася до материалните загуби, то по техни сметки те са на стойност от 19 130 932 000 френски франка. Според специалисти преизчислено това прави по 4 евро на франк, но без лихвите. Или 76,4 млрд. евро.
След дълги битки главно във Върховния съд на САЩ се стига до закон за компенсация на наследниците на загиналите и пострадалите по време на арменския геноцид. След встъпването му в сила група наследници подава иск към американската New York Life Insurance за 50 млн. долара. В крайна сметка през 2007 г. се стига до споразумение за 20 млн., от които в крайна сметка са изплатени само 8.
През 2002 г. колективен иск е подаден срещу френския застраховател АХА, който е наследник на L'Union Vie, Caisse Paternelle и La Confiance, които застраховат живота на много арменци, живеещи в Турция в периода 1880-1930 г. От отделените от компанията 17,5 млн. долара са изплатени 11,35 млн., като от подадените 13 790 иска са удовлетворени само 996.
Искове са подадени и към германския застраховател Victoria, Deutsche Bank, британския застраховател Aviva, Република Турция и турски банки, но те не са уважени.
