Остров Занзибар, който така нашумя в последно време сред българските пътешественици, има няколко лица. Безспорно това земно кътче притежава главозамайващи гледки - безкрайни плажни ивици, чисто бял, почти като сняг, пясък, кристално тюркоазена вода и изобилие от няколкометрови палми. Определено всичко това прави дестинацията изключително привлекателна за туристите в момента, особено имайки предвид пандемичните мерки по цял свят. Там ограничения заради COVID-19 няма, но не защото занзибарци не вярват, че го има.
Но островът има и друго лице. Това за местните – доста по-сурово и негостоприемно. Масата от хора там мизерства. Тези, които имат работа, са щастливци, дори и да се задоволяват със заплата от по 70 долара на месец. Такава е тази на учителите например. Най-високо платени са полицаите. Те могат да получават между 350 и 700 долара месечно. Затова има и толкова голям интерес към професията, докато мотивацията на децата да учат е доста по-ниска.
Виждайки те на улицата, в селото им или по плажа, знаят, че вероятно си чувал за глада там и протягат просеща ръчичка. Определено гледката на боси, прашни и оскъдно облечени дечица е покъртителна, но съществуват и друг вид срещи. При посещение на местно държавно училище в местността Матемве, където се обучават около 500-600 ученици, жена бива буквално нападната, още преди да стъпи в двора. Рояк от 50 деца, наподобяващи по-скоро разярени оси, наобиколя въпросната дама, бутайки, дърпайки и издирайки ръцете й, докато разграбят даровете, които им е подготвила. Невъзможно е да измъкнеш когото и да било от тях, защото периметърът около „жертвата“ им става огромен и епицентърът му е недостижим.
Изведнъж по жалостивите детски физиономии се прокрадва ярост. Сякаш се проявява инстинкт за оцеляване, какъвто съществува при животните в джунглата. По-силният ще разграби повече чрез побой над останалите, без значение дали те са момичета, или момчета. Облечени в униформи, придаващи първоначално усещане за някакъв ред, учениците едва биват удържани и от научните им ръководители. Затова пък появата на пръчка в ръката на някоя възпитателка не е нещо непонятно. Сякаш имаме нужда от охрана, ограничаваща достъпа на настървените деца до нас, за да не ни нападнат. Следва втори случай на атака. Този път дори безрезултатна, тъй като чантата е всъщност празна, но и тя изчезва.
В час се стои по трима или четирима на чин. Класната стая наподобява бомбоубежище, поело ударите на десетки снаряди. Стените на места – оголени до тухла, прозорци – липсват. Учи се при над 30-градусовите дневни температури. А отпред чернее голяма празна дъска, чакаща тебешир. Тетрадки по чиновете не се забелязват, освен една изхвърлена на земята в двора. Поне става ясно, че пишат с химикал. И въпреки липсата на редица удобства, в междучасията радостните възгласи и игри сред учениците не липсват.
Образователната система в Занзибар е разделена на две части. От първи до пети клас учениците се обучават на местния език „суахили“. След това започват да учат всички предмети изцяло на английски. В този момент голяма част от учащите в държавната система отпадат от нея, тъй като не успяват да се справят с новия език. С този проблем и редица други се опитва да се справи частното училище „Тамани“. Там картинката е доста по-различна. Децата се строяват в редичка и търпеливо изчакват да получат подготвените подаръци. След всяка получена книжка за оцветяване, флумастри или шоколад се чува „thank you”. Въпреки че не е играчка или нещо за хапване, всички си подават ръчичките, когато искам да им вържа по мартеничка, тъй като посещението ни при тях е точно около 1-ви март. Разяснявам, че това е български обичай и червено-бялата „гривничка“ ще им носи здраве.
Но там децата имат шанса да попаднат и да бъдат обучавани в далеч по-спокойна среда. Финансовият директор на училището Баширу Абдаллах ни споделя, че във всеки клас приемат само по 24 ученици. За тази бройка се борят средно по 100-тина. Изборът е емоционално тежък – на кого да дадеш възможност за по-добро бъдеще? Подборът се провежда след интервю с родителите на всеки кандидат. За управата на „Тамани“ е важно да са сигурни, че семействата съзнават нуждата от образование и неговата стойност и биха подкрепяли децата си и у дома. Благодарение на всеобщите усилия почти 90% от учащите там продължават обучението си и в колеж. Абдаллах споделя за практиката да преподават английски език още в първите класове, за да успеят учениците да се справят по-нататък.
Освен деца, в „Тамани“ ограмотяват и възрастни. По време на вечерните занятия ги учат да пишат и четат. Голяма част от местните на острова не работят, а просто съществуват. Тези с професия най-често са рибари, фермери, шофьори, туристически гидове. Бизнесът със сувенири по плажа е друго често занимание на занзибарци. Търговията определено е отрасълът, който ежедневно спасява от глад редица семейства. Фамилиите продават това, което отглеждат. Помежду си разменят яйца за мляко, месо за зеленчуци и т.н. Затова и локдаунът там се отменя. Поради липсата на онлайн търговия, обучение и т.н. властите са изправени пред избора дали да оставят населението да измира от глад, или да се научи да живее с вируса. Те не отричат наличието на COVID-19, просто нямат избор и решават да го игнорират, за да оцелеят.
И въпреки немотията, която тегне над голяма част от обществото, хората в Занзибар привидно са смирени, приветливи и услужливи. Определено могат да живеят много по-добре, ако работят повече и се развиват – нещо, за което доста посетители ги обвиняват. Но едва ли пък тогава тези девствени плажове щяха да са си все в този вид и Занзибар щеше да е тази перла в океана. Ако все пак се запътите натам, вземете в багажа си по някоя друга играчка, книжка или лакомство, защото децата навсякъде са деца на света, в който живеят! Простете им.
