Стресът беше неописуем, помни Иван Любенов от Стара Загора
"Чух необичаен шум, отворих прозореца и погледнах назад. Вагонът зад нас гореше, а влакът спря. Не беше спрял на гарата, а малко след като я отмина - нямаше перон и беше високо, но сравнително светло. Бях млад и напорист курсант от Академията на МВР, скочих бързо на земята и се затичах към съседния вагон. Видях, че първите 3 купета са изцяло разрушени. Вагонът нямаше врата, нито стени. В този момент някаква жена скочи от там и падна върху главата си. Успя някак да стане и се хвърли към мен с викове, че детето й било в купето. Вкопчи се в мен, за малко да ме удуши. Аз побързах да вляза във фаталния вагон, всичко беше в руини. Дете не видях, но видях 2 трупа и ранен мъж, който пъшкаше. Изпод отломките се подаваха части от два женски крака - между коленете и глезените. Жената нямаше признаци на живот".
Това разказва пред "24 часа" през 2015 г. 52-годишният тогава Иван Любенов от Стара Загора. Той е един от първите очевидци, влезли във взривения на гара Буново точно преди 36 години вагон за майки с деца на бързия влак 326 от Бургас за София. Взривът избухнал в 21,31 часа на 9 март 1985 година, събота.
Зад гърба на мъжа са над 25 години стаж в полицията, в професионалната си кариера той достига до заместник директор на областната дирекция на МВР в Стара Загора. Видял е твърде много, но и сега определя онези стрес и ужас като неописуеми.
"В първия момент не знаехме какво става. Като курсант от Академията на МВР в Симеоново се чувствах човек на реда и закона и знаех, че е мой дълг да помогна в необичайната ситуация. Тогава учех в трети курс. В самото начало, преди на мястото да дойдат пожарникари, линейки и милиция, се появи още един млад мъж, пътник като мен във влака - той каза, че бил курсант във военното училище в Долна Митрополия. Някакъв железничар пък пръскаше с пожарогасител лумналите пламъци. Опитвахме се да помагаме на оцелелите".
По-късно Иван Любенов разбира, че това е било атентат, а влакът е взривен от противници на възродителния процес. Взривното устройство с часовников механизъм било в 10-литрова пластмасова туба, удобно "забравена" върху поставката за багаж в едно от купетата на вагона за майки с деца. По това време българската действителност уж не предполагала тероризъм, а хората нямали навици и знания как да се пазят. А бомбата била нагласена така, че да избухне, когато влакът е в тунела под възвишението Гълъбец, който е с дължина малко над 3 километра. Но той закъснява с 2 минути заради някаква маневра на гара Златица и взривът идва преди тунела.
Благодарение на това пострадалите са далеч по-малко, но въпреки това терористичният акт се оказва най-тежкият в историята на българските железници. Жертвите са общо 7 души, сред които и две деца - Георги Цветанов, на 12 години от София, и Стефан Атанасов, на 13 години от Бургаско. Имало и 9 ранени. Двете мъртви момчета били глухонеми. Избягали от училището за глухонеми деца в Мъглиж и се качили на влака от Казанлък с надеждата да стигнат до родителите на Гошко в столицата.
"Едва ли са имали в себе си пари за билети, най-вероятно кондукторът се е смилил над тях и не ги е свалил по тъмно на следващата гара", предполага Диана Теберова от Мъглиж. И тогава, и през 2015-а тя бе на работа в училището на загиналите Георги и Стефан. Преди 36 години тъкмо започвала и била служителка в канцеларията, после преподавала математика. Днес някогашното училище все още съществува, но като Център за специална образователна подкрепа.
Спомените на жената вече са избледнели, а и е сигурна, че надали началниците й са щели да споделят цялата информация, с която разполагали тогава, тъкмо с нея, обикновената служителка от канцеларията. Но е сигурна, че децата в онзи момент са били в четвърти клас, защото имали и нулев, подготвителен клас, преди да започнат в началното училище. Не било нещо необичайно някое от тях да се отклони от учебното заведение, а персоналът му да съобщи в милицията за това, за да ги издири.
А Иван Любенов се прибирал към София от родното си село Ветрен в община Мъглиж. Бързал за изпитната сесия в академията, която през 1985-а закъсняла, защото курсантите били ангажирани с охраната на реда при смяната на турско-арабските имена с български, което е в сърцевината на възродителния процес. Неговият взвод бил командирован в Шуменско.
"Можех да тръгна по-рано, но останах за рождения ден на баща ми, който беше ден по-рано на 8 март. На 9-и се качих във влака от гара Дъбово. Бях се засилил към вагона за майки с деца, трети по ред в композицията, но две пътнички се качваха много бавно и затова, вместо да ги чакам, предпочетох да вляза в предния вагон. Така по силата на случайността се разминах с епицентъра на взрива", допълва Иван.
Някои пишат, че пътниците били разпитвани от дошлите следователи и милиционери още на гарата в Буново, но Иван Любенов казва, че там само им свалили самоличността, а на разпит го викали след това. Той бил облечен цивилно. По панталоните му имало пяна от пожарогасителя на железничаря, което се видяло съмнително на бдителен пътник, който насочил вниманието на униформените към него. Но младежът успял да се легитимира пред органите на властта като бъдещ техен колега.
В страшната нощ на 9 март 1985 година взривеният вагон на влак 326 от Бургас за София бил откачен, след като ранените били откарани в близките болници, а телата на убитите - свалени от влака. На мястото пристигнали тогавашният вътрешен министър Димитър Стоянов и транспортният Васил Цанов. След това бързият влак продължил към столицата, но с 6 часа закъснение.
Същата нощ, обаче половин час по-късно след Буново, бомба избухва и в хотел "Сливен" в едноименния град. Там има само ранени.
Вече в Симеоново младият курсант научил името на още една от жертвите на атентата - загиналата Райна Бозукова, на 64 г. от Сливен, се оказала майка на тогавашния декан на Противопожарния факултет в Симеоново и бъдеш началник на пожарната в България Георги Бозуков.
Новината за атентата се разпространявала почти апокрифно из България, защото официалните медии тогава съобщиха само за инцидент във влака за София. Все пак тя достигнала до родителите на Иван във Ветрен и една сутрин баща му се появил на портала в Симеоново, за да поиска свиждане със сина си. "Донесе ми шише с вода и рече: "Знам, че не вярваш на тези работи, но майка ти ти ля куршум срещу уплаха и поръча да не си тръгвам, докато не видя как ще си напръскаш дрехите с тази вода, за да ти избие страха". Нямаше как, послушах го", допълва разказа си пенсионираният днес полицай.
От най-новата история на България се знае, че около 2 години и половина след кървавите събития на гара Буново властите най-после стигат до извършителите, а трима от основните действащи лица - Елин Маджаров /Емин Мехмедали/, Алцек Чакъров /Абдула Чакър/ и Сава Георгиев /Саафет Реджеб/ по-късно са осъдени на смърт и разстреляни през септември 1988 година. На различни срокове затвор са осъдени техните помагачи.
Най-неочаквано професионалната съдба среща Иван Любенов с един от тях. Той вече бил завършил и започнал работа като криминалист в Стара Загора, когато в отдела му носят списък с криминално проявени лица, който подлежал на актуализация. В него фигурирал и осъжданият за кражби Милко Вълков Василев от старозагорското село Дъбоки, роден през 1936 година. Решили да го свалят "от отчет", защото в последно време се бил кротнал. След известно време изненадващо за криминалистите мъжът бил арестуван от Държавна сигурност, съден в процеса на атентаторите като помагач и пратен за година и половина зад решетките.
На 6 март 2015 г., когато е писан този материал, Милко навърши по живо, по здраво 79 години, пак живееше в село Дълбоки - днес вече е покойник от 3-4 години. Но тогава отказа среща с "24 часа" с аргумента "пак ли ще се връщаме към тази история след толкова години, пак има да приказват за мен из село". Но по телефона прие разговора за "тази история".
По онова време той работел като миньор при строителството на недовършения и досега язовир "Чаталка" край Стара Загора. Човекът имал, имаше и докрай семейство, но завързал сърдечна връзка със Севда Латинова, жена с турски произход, от село Богомилово до Стара Загора. Тя пък била приятелка с Елин Маджаров, активист на нелегалното Турско национално освободително движение в България, което се борело срещу възродителния процес и организирало саботажи и атентати. И се наела да им осигури взривни вещества, като казала на нищо неподозиращия Милко, че й трябва амонит за лекарство на животните в тяхното село - мажели с него краката на добитъка срещу краста. На обекта извършвали взривни работи и за човек като Милко не било проблем да задигне от взрива.
"Само че се усъмних, че нещо не е наред, и й донесох само 200 грама амонит и една торбичка с бентонит - вещество, което се използва в строителството, с него се избистря приготвяното в домашни условия вино. Но то не става за взривове. С него навремето чистеха индикирания за държавните коли бензин, за да го ползват за частните... Иначе аз не познавах атентаторите и на процеса това се доказа, не знаех за какво всъщност й трябват тези вещества, в противен случай присъдата ми нямаше да е само от година и половина", каза Милко пред "24 часа".
Не е ясна съдбата на амонита, но бентонитът на Милко е открит при един неосъществен атентат на същите извършители в курорта "Дружба" край Варна на 31 юли 1986 година. Там взривното устройство било подхвърлено около плажа, маскирано в гюм за мляко, но то било направено калпаво и не избухнало. В гюма, неясно защо, най-вероятно заради незнание, имало и от оня бентонит. Всъщност следователите започват да разплитат успешно атентатите тъкмо сред тази издънка на бомбаджиите.
Мъжът от Дълбоки отдавна бе излежал и тази си присъда, но се смяташе за ощетен, тъй като тогавашната му приятелка Севда, която от години живее в Турция, получила само 8 месеца затвор. Явно съдът го е третирал и в този случай като крадец-рецидивист заради предишните му провинения и го е наказал по-тежко.
