86-годишната учителка Величка Каменова от монтанското с. Горна Ковачица избродира България в 2 кв. м.
За майсторския гоблен, който й отне около 9 месеца, тя направи 11 вида бодове - 858 на ширина и 562 на височина. В картата има 144 шевици от всички етнографски райони на България, обагрени в 143 цвята.
Дължината на
патриотичния гоблен
е 195 см,
а височината - 165 см. “Няма такова удоволствие - каза Величка за “24 часа” - Почти не ядях и не спях. Зарязах къщата и градината, срещите с приятелки. Цял ден мислех как по-скоро да довърша ръкоделието.”
Вдъхновението дошло от сина й - проф. д-р Иван Гаврилов, шеф на отделението по гръдна хирургия в УСБАЛ по онкология. Професорът отдавна е известен с родолюбовите си добротворства, в които е включил цялото си семейство - сестра си Сашка, съпругата и дъщеря си - също лекари, и разбира се - майка си.
“Дойде един ден миналата година с голяма торба при мен и ми каза - мамо, ето тук има схеми, конци, искам да избродираш това. Извади една скица и голямо парче панама - 2 м широко, и близо 2 кг конци и ги сложи пред мен. Викам му, виж колко тежат само конците, това е много работа, аз съм на 86, ще успея ли да го довърша. А той каза: “Почни, пък когато успееш. Но, моля те, да започнеш на 3 март.” Как да му откажа?”, спомня си жената.
Така и станало -
захванала епичното
ръкоделие на 3 март
миналата година. “Когато започна коронавирусът, мама изпадна в депресия. Постоянно плачеше. Всички ние - брат ми, съпругата му, дъщеря му, аз - бяхме на първа линия в битката срещу коварния вирус. Мама с основание се тревожеше какво ще се случи с нас. С бродирането на картата брат ми намери начин да я отърве от стреса”, разказва дъщерята на Величка - Сашка Гаврилова, медицинска сестра в Монтана.
Скоро след това обявили пандемията. “Затвориха всичко и аз какво да правя - седя и шия. И си казвам - не е лоша тази трудова терапия, вместо да чакам вируса”, смее се Величка.
Няколко месеца все бродерията й била в главата. “Мина пролетта, дойде лятото, коронавирусът не свършва. Прибрах се от Монтана на село и бързам да довърша бродирането. Всички ми викаха: “Леле, Величке, това е много трудно, как си се захванала”. Викам им: “Може да е трудно, но е хубаво”. А те започнаха да ми помагат. Съседките не ми даваха да готвя, за да шия. Те ми носеха храна, дъщерята ме съветваше за конците, защото
аз шия без очила
и понякога ми е трудно да видя
точно цветовете”, споделя авторката на патриотичния гоблен. “Добре, че бяха съседките, иначе щях да си умра от глад”, шегува се тя. Дъщерята Сашка й помагала например да различи тъмнозеленото от черното. “Аз само шиех - малко поспивах и пак продължавах. Не можете да си представите какво удоволствие изпитвах - никога няма да се повтори”, разказва Величка.
Тя обяснява, че 144-те шевици, вплетени в текстилната картина, отговарят на различните фолклорни краища на България. “Някои са по-шарени, други - по-скромни, някои - по-лесни, други - по-трудни, но не се предадох пред нито една. Във всяка има огън български!”, казва усърдната жена.
Сред шевиците, които я затруднили най-много, били софийската и тази на банатските българи. “Имаше няколко, които ших по 2 дни - толкова мъчни бяха”, спомня си сега.
Синът й взел идеята от една
българка, живееща
в Япония -
Ирен Величкова-Ямами. Тя основала кръжок по българска бродерия в Страната на изгряващото слънце. Толкова силно запалила участниците, че им предложила заедно да избродират картата на България с шевици от всички етнографски региони. Когато я завършват през 2015 г., картата жъне огромен успех. Ирен издава наръчник на български, японски и английски “България в шевици”, в който описва всички български бодове и обяснява символиката им.
Тъкмо такова ръководство заедно с лененото платно и стотици конци носи синът на Величка, проф. Гаврилов.
Това не е първото родолюбиво начинание на професора.
Столичният онколог е
известен с даренията,
които прави за различни каузи - спонсорира издаването на редки книги и изнасянето на спектакли, купува икони и кръстове от създателите им и ги дарява на черкви и манастири. Негови дарения има вече в 45 храма из цяла България - в родното Василовци, в Горна Ковачица, в Чипровския манастир...
“Цяла Монтана се събира на концертите на ансамбъл “Българе” на площада, които проф. Гаврилов спонсорира. То е голямо преживяване. Хората с нетърпение чакат тези концерти и те ги зареждат за месеци”, разказват местни.
Един от хората, които го вдъхновяват за българската кауза, е Николай Хайтов. Двамата били близки приятели. Един ден Хайтов и съпругата му отишли на гости при проф. Гаврилов в с. Василовци. Докато професорът ги разхождал из родното си село, Хайтов полюбопитствал да види старата черква. Като влезли в каменния параклис, част от който се намира под земята, заварили пълна руина. “Не бях ходил отдавна и не знаех, че е в такова окаяно състояние.
Хайтов ме погледна
със своите безкрайни
сини очи и ми каза:
“Как сте допуснали тази светиня да рухне така?” Дадох обет, че ще възстановя храма”, разказва проф. Гаврилов.
Добротворството му няма край. Преди време дарява паричната стойност на една от многобройните си награди на училището в с. Горна Ковачица, което се нуждае от ремонт. Миналата година за втори път дарява средства на Чипровци, за да заминат децата от местното училище в Букурещ по места, свързани с историята на България. Малко преди това професорът е дарил на училището портрет на Ботев и карта на България отпреди 150 г., когато е създадена Българската екзархия. Професорът всяка година дава стипендии на талантливи ученици от Природо-математическата гимназия в Монтана, която самият той е завършил. Като малка благодарност за добрините му местните го правят почетен гражданин на Монтана.
След като през 1981 г. взема диплома по медицина в София, бъдещият професор специализира онкологични заболявания на млечната жлеза и белия дроб в Москва и Илинойс. Автор е на над 240 научни труда и публикации в български и чужди списания, но никога не забравя мястото, от което е тръгнал. Всеки месец преглежда в Монтана жени с проблеми на млечната жлеза и белия дроб като допълнение към 400-те операции, които прави годишно. “За мен
ракът не е смъртна
присъда,
стига да се хване навреме”, дава надежда проф. Гаврилов.
Историята е слабост на талантливия доктор. “Моят дядо е загинал в битката при Дойран. Той знаел, че отива на гибел. Неговите съселяни му казали: “Марчо, остани тук”, но той тръгва, защото “ако не тръгна, някой ден ще ме е срам от децата ми”. Това е една от историите, които Величка описва в своите книги “Болката” и “Василовци”, издадени години преди да се заеме с патриотичния гоблен. Те са вдъхновени отново от сина й.
Велика завършила картата на България в Деня на народните будители и я изгладила грижливо. “Когато дойде синът от София да ме види, му казах: “Ваньо, това нещо трябва да го съхраним.” А той ми каза: “Мислим еднакво, мамо.
Смятам да я дам в
Етнографския музей
в София.” Сложи й хубава рамка и я занесе. Там я приеха и казаха, че скоро ще бъде изложена в Националния етнографски музей", разказва Величка.
Сега й е малко мъчно, че времето, в което е бродирала България, е отлетяло бързо. “Шиенето ми носеше такава радост и вдъхновение, че сега ми липсва. Но ще намеря друго, няма да остана без работа. Това е моята терапия срещу коронавируса”, категорична е родолюбивата учителка, която на 8 март ще навърши 87 г.
“24 часа” номинира Величка Каменова и проф. Иван Гаврилов за инициативата на вестника “Достойните българи”.
