Бабата на художника му подарила първите боички за рисуване
“Като малък живеех до сегашната Семинария, тогава беше Дворец на пионерите. Там ми е минало детството, близо до гората”, разказва талантливият художник Иван Яхнаджиев. Именно там е прекарал детските си години.
Зимата била един от любимите му сезони. Спускал се с приятелите с шейни. “Имаше една пързалка, наречена “Смъртната”. По нея се спускахме и често катастрофирахме”, спомня си художникът. Шейна всеки трябвало да си направи сам, защото нямало откъде да си купи.
Коледните празници подготвяла баба му. “Нямаше някакви разкоши, защото бяха много бедни години. Тя беше религиозна. Обикновено украсяваше дръвче, откъснато от градината ни. На празничната ни трапеза имаше една кокошка от тези, които отглеждахме”, казва Яхнаджиев.
Именно баба му била тази, която му подарила първите боички за рисуване, купени от малката книжарница на бай Пенчо: “Не знам защо е решила да ми направи този подарък. Може би защото много обичаше да бродира и така си изкарваше прехраната”.
Баба му имала и
друга работа –
правела торби
за пуканки
Много обичал, когато тя им приготвяла т. нар. мечета. “Мачкаше топъл хляб със сирене и казваше, че това е мече. Всички се надпреварвахме да ги ядем”, смее се художникът.
И като всяко момче не го свъртало на едно място. Искал да намери своето приключение. Около блока му минавало първото в София белгийско малко трамвайче, което било дървено. “Имаше две такива, а ние се возехме без пари отзад, защото то бавно вървеше по нагорнище, а ние тичахме и се качвахме отзад. Мислехме, че така покоряваме света - като се возим тайно”, усмихва се художникът.
Заедно с приятелите си слагал по релсите на трамвая кибритени клечки, които започвали да пукат под натиска на тежките вагони. “Такава особено глупава радост беше, че някаква беля става. Какво ли не сме правили с тези релси”, смее се днес Яхнаджиев. Понякога заменяли кибритените клечки със стотинки.
Като дете имал странната представа, че светът трябва да е покрит с жици: “Там, където живеех и където на три метра от нас минаваше малкото трамвайче, имаше много жици. Мислех, че целият свят е покрит с тях”.
Но историята му с трамвайчето не свършва дотук. През 1987 г.
в Белгия се запознал
с дъщерята на
собствениците му,
които били изгонени
от България
на 9 септември. “За първи път виждам българин”, казала тя на художника.
Яхнаджиев бил дете с голямо въображение. Тъй като домът му се намирал до гората, често ходел там: “Не знам защо, но винаги съм си мислил, че ако изкопая една дупка, ще намеря някакво съкровище в нея. Глупаво, но е така”.
Като учител по рисуване на малки деца той насърчава учениците си да изразяват въображението си с цвят и форма. “Построяваме света заедно. Те правят къщите по-големи от слънцето или обратното, рисуват птиците по един особен начин... Като гледам какво правят, това много ми допада. Жалко е, че децата след време губят това свое абстрактно мислене.
Стават реалисти, а
ние непрекъсното ги
караме да бъдат
послушни и скромни,
което е голяма грешка. Времето не е на скромните деца”, казва Яхнаджиев.
До дома, в който е израснал, все още се намират акации, посадени за неговото раждане, това на сестра му и на братовчедите му. “Те са вече много стари, над 70 години. Най-хубавите ми моменти са били, когато се качвахме на тях, горе закусвахме, а и светът изглеждаше по-различен. Виждаше се дори стадионът “Васил Левски” и когато имаше мач, с голямо любопитство сме слушали виковете”, разказва Яхнаджиев.
Като малък не се интересувал особено от рисуване. Опитвал се да пише красиво в училище, но това не му се удавало: “Не успях да свикна, защото имаше само обикновени перодръжки”.
А едно от най-големите му удоволствия било събота и неделя да пие боза с лимонада. “Беше най-хубавото питие за нас, децата. Това беше време, когато киселото мляко беше в легени. Не го продаваха в купа, а в амбалажна хартия”, спомня си хубавите детски години Иван Яхнаджиев.
