Без организиран траурен ритуал заради противоепидемичните ограничения беше почетена паметта на 10-те войни загинали във водите на придошлата река Върбица. Близки на жертвите, техни приятели и момчилградчани поднесоха венци и цветя на паметника, издигнат на лобното място за да напомня за трагедията. Преди 30 години заради серия от грешки и немарливост живота си губят 10 млади мъже.
Денят 12 декември 1990 година изглежда съвсем обикновен за военното поделение край Момчилград. Танковият и мотострелковият батальони имат планирани контролни стрелби на полигона край село Балабаново. Обичайно тежките бойни машини форсират Върбица. Този ден обаче реката е придошла, нивото й е много по-високо от нормалните 50-60 см. Малко преди 9 часа сутринта 4 МТЛБ /многоцелеви транспортьор леко брониран/ и 4 танка с 21 души в тях напускат поделението.
На около 250 м от въжения мост край село Седларе първи в реката влизат МТЛБ. По устав танковете трябва да форсират реката едва след като другите машини са излезли от нея. Това обаче не се случва.
Точно в този момент удря приливна вълна. Към 09.15 ч. машините вече са неуправляеми, двигателите им загасват. 4-ма войници успяват да се доберат до брега и хукват да търсят помощ от поделението. 30 минути по-късно ситуацията е критична. Водата се покачва бързо и достига ниво от 3 метра, а скоростта на течението надхвърля 30 км в час. Вместо да скачат, докато водата все още била 1,20 м, военните получават друга заповед: да чакат хеликоптер от София, който да ги спаси. Момчетата са скупчени върху корпусите на машините. Местните пола режат въжетата от кладенците си, за да ги подадат на бойците, но в повечето случаи напразно. Началникът на подстанцията Лютви Адем и кварталният милиционер Наско Чанков се връзват с въжета. Скачат в ледените води и така успяват да спасява трима от бедстващите.
Към 10.30 ч. все още имало живи, които крещели от ужас, част от тях успяват да се измъкнат като по чудо от побеснялата река. 10 момчета обаче са отнесени от течението. Животът си губят лейтенантите Илиян Попски и Русин Самуилов, сержант Ангел Илков, ефрейторите Велин Хаджиев, Желязко Христов и Иван Янков, редниците Красимир Канев, Николай Сандев, Петко Петков и Стефан Стефанов
Два военни хеликоптера идват чак около 12.00 ч., когато всичко вече е свършило. По-късно в района са изпратени водолази. Те успяват да открият само 2 от удавниците. Два дни след трагедията е намерено тялото на сержант Ангел Илков. Трупът на лейтенант Илиян Попски е открит на на 12 януари. Година и 2 месеца по-късно чак край язовир "Студен кладенец" са намерени още две полуразложени тела - почти скелети, чиято самоличност не може да се установи категорично. Едното тяло било без глава.
Останките са погребани в кърджалийските гробища тихомълком през февруари 1993 г., без военни почести и церемонии. Първоначално върху гроба има плоча с името на редник Стефан Митев Стефанов от Хасково. Съмненията били, че едно от намерените тела е неговото. През 2008 г. местната неправителствена организация "Инициатива обща памет" поставя на безименния гроб плоча с надпис "На загиналите воини във водите на река Върбица - 12.12.1990". Но почернените родители никога не припознали мястото като гроба на децата си.
По време на следствието се установяват установява поне 8 причини за трагедията. Сред тях са неуставно поведение на командирите, липса на адекватни със ситуацията решения. И в осемте бойни машини не е имало спасителни жилетки. Неопитни бойци, които не познавали реката, били оставени да водят машините. Колоната от бронетранспортьори водел лейтенант Русин Самуилов, а танковете - лейтенант Илиян Попски. И двамата са с по 2 месеца служба и според военни е било недопустимо да им се възлага такава отговорност. В същото време командирите на роти тръгват към полигона със служебен автобус, а командирите на батальоните пътуват с личните си автомобили. Местни твърдят, че до късно следобед в деня на трагедията никой не знаел къде е командирът на поделението полковник Кабакчиев.
Очевидци твърдят, че 11-те спасени дължат живота си на собствената си инициатива и на смелостта на местните хора. Настанените в районната болница 7 полуживи момчета са под охрана, в началото до тях не допускат дори най-близките им с мотива "военна тайна". Докато трае разследването, обвиняемите не отстранени от длъжност и са можели да влияят на хода му. Според юристи обвиненията са повдигнати по по-лек член от Наказателния кодекс.
Военният съд в Пловдив гледа дело срещу виновните командири от май 1991 до януари 1992 г. Произнесени са 4 присъди. Командирите на роти Димчев и Андреев, които тръгнали за занятието с автобус, вместо да водят машините си, са осъдени по на година и половина затвор, а командирът на поделението полковник Кабакчиев и командирът на батальон Лепирев получават по година и 9 месеца условно.
Военният прокурор не протестира присъдата.
Близки на загиналите пишат до президента и върховен главнокомандващ Желю Желев с искане за преразглеждане на присъдата, но така и не получават отговор.
Днес има издигнати два паметника. Единият е във вече закритото военно поделение, където достъпът е ограничен и в имота на Министерство на отбраната не се допускат външни лица.
Другият паметник е на брега на река Върбица край мястото на трагедията. Там всяка година се почита паметта на загиналите. Паметникът е един от най-поддържаните войнишки паметници в България. Мястото е оградено, има поставено осветление, изградени са стълби и алея. Периодично община Момчилград освежава самия паметник, а тази година бяха поставени допълнителни плочи, върху които накратко се описва случилото се през 1990 година и имената на загиналите.
